Розмари Роджърс
Развратни игри (55)

54

Доминик се опита да й обясни, но Мариса бе в състояние, в което обясненията бяха безсмислени. Отначало той бе говорил съвсем спокойно и делово, опитвайки се да я вразуми, но опърничавостта и гневът й, в крайна сметка го вбесиха.

— Разбери най-сетне какво ти говоря! Голям и добре въоръжен отряд е по петите ни. Независимо дали ще се бием, или ще се опитаме да им се изплъзнем, не бих искал ти да си наблизо!

— Нали трябваше да ви послужа като заложница? Ако са испанци…

— Мислиш ли, че ще питат коя си, когато се стигне до престрелка? — той стана умишлено груб. — Да, надявах се да ми потрябваш, но сега вече имаме конете си и не мога да те мъкна със себе си. Каквото и да се случи, само ще ни бъдеш в тежест. Ще направя каквото и без друго възнамерявах, макар и малко по-късно — ще те изпратя при чичо ти. Не разбираш ли, така ще е най-добре за теб?

— Искаш да кажеш, че ще е най-добре за мен да бъда пленница на индианците? Отново робиня? Затова ли ме взе със себе си, за да си сигурен, че ще продължа да страдам?

— Дяволски добре знаеш, че не е истина — грубо отвърна той. — Добре знаеше как ще завърши всичко това. Никога не съм те заблуждавал.

— О, не, не си — беззвучно рече тя. — Помниш ли какво ми каза тогава, по време на нашия преждевременно приключил меден месец? Играта свърши. Винаги си бил добър играч, Доминик. Защо не ме отпрати още в самото начало? Защо ме остави да мисля…

— Мариса!

В продължение на една безкрайно дълга секунда й се струваше, че той ще я вземе в обятията си. Въобразяваше ли си, или в гласа му наистина имаше болка?

Но Доминик умееше по-добре от нея да крие чувствата си. Той свали ръце от раменете й и рече умишлено студено:

— Няма смисъл да съживяваме миналото. Така само се нараняваме един друг. Позволи ми да ти обясня спокойно…

— Не! — тя му обърна гръб и понечи да избяга, но той бе по-бърз. Ръката му я задържа и накара да се обърне.

— Никъде няма да ходиш! Имам да ти казвам още нещо, все едно дали ти харесва, или не.

— Не искам да слушам повече извинения. Значи съм ти в тежест. Продал си ме…

— Не съм те продал. Чуй ме, дявол да те вземе! Ще бъдеш откупена от испанците. Примири се с това.

— Да се примиря!

— Няма да ти е за пръв път, или?

Жестокостта му я накара да занемее. След това със същия премерен тон, той й нанесе последния удар.

— В цялата тази работа има само едно неудобство. Команчите имат обичай да изнасилват публично пленничките, преди да ги продадат обратно на испанците.

Златистите й очи се разшириха невярващо и тя поклати мълчаливо глава.

— Не! — беше ли изрекла тази дума или само си я бе мислила? Не искаше да слуша нищо повече. Всичко това трябва да бе някакъв кошмар.

— Така се подиграват на испанците. Мариса, нямаме време за дълги обяснения. Говорих със Скачащия елен, който е могъщ вожд и ще бъде твой закрилник. Веднъж изтърпяла онова, за което ти говорих, при тях ще бъдеш в безопасност. Никой повече няма да те докосне, той ми даде думата си. Обеща ми също, да те вземе при себе си и да се отнася с теб като с гост или дори като с дъщеря, докато не дойде време да заминеш за Сан Антонио. Там имаш познати, нали?

Тя заотстъпва пред него. Развявана от вятъра коса падаше върху лицето й.

— Понякога си мисля, че изобщо не те познавам. Предаваш ме на някакъв вожд, някой си Скачащ елен, да ме изнасили, а след това да се отнася с мен като със своя дъщеря! Няма ли да е много по-просто направо да ме убиеш? Или да те улесня съвсем и да го сторя сама?

Тя се хвърли неочаквано към него и посегна към ножа, който Доминик винаги носеше затъкнат в колана си, но той я изпревари и стисна ръцете й.

— Ти не разбираш — потиснато отвърна той. — Аз съм част от това племе… един от тях. Мислиш ли, че бих допуснал друг мъж да те притежава? Никой, освен мен не бива да те докосва.

Тя не можеше да не си спомни как преди време я бе жигосал. Дали не го бе направил, за да я предпази от нещо още по-лошо? Погледна го сломена.

— Само не така, Доминик, не пред другите… Моля те…

— Няма друг начин — нежно отвърна той и погали сведената й глава.

След това я отнесе в лагера на команчите и когато я положи на земята, тя затвори очи, сякаш така можеше да игнорира лицата и гласовете на зрителите.

Сега той я зашлеви през лицето и просъска:

— Съпротивлявай се! Съпротивлявай се както преди!

Не й се налагаше да се преструва. Срамът я изпълваше с такъв гняв, че тя отчаяно се замята, използвайки колене, нокти и зъби в опитите си да го отблъсне.

Той я удари няколко пъти и изръмжа:

— Дива котка! Колко мъже ти трябват, за да те обуздаят?

Накрая, когато подобно на уловените коне тя бе напълно изтощена от борбата, Доминик я взе — грубо, почти гневно, като здраво стискаше ръцете й.

Всичко свърши бързо. Тя скри лицето си в шепи и заплака горчиво, а Доминик покри полуголото й тяло с ризата, която бе свалил от гърба си. Чувстваше се толкова унижена, че щеше да й е все едно, дори ако всички индианци се нахвърлеха върху й.

Не се случи нищо подобно. Индианките, известни с жестокостта си към пленниците, отначало я наблюдаваха любопитно, но след като облече подарените й от жената на вожда дрехи, нарушиха негласно установената дистанция. Пък и Мариса притежаваше собствени коне, а това доста я издигаше в очите на команчите, ценящи конете дори повече от жените. На най-голямо възхищение се радваше Оро, жребец с кафеникаво — златист косъм, който тя предпочиташе пред всички останали. Доминик го бе обяздил за себе си, но след това й го бе дал, за да вдигне цената й.

Доминик нямаше нужда повече от нея. Беше й признал, че му е в тежест. В паметта й болезнено отекваше всяка негова дума. Но не й ли бе прошепнал: О, любима, искаше ми се никога повече да не ти причиня болка. Въобразяваше ли си, или той наистина бе казал това?

Тъй като Скачащия елен не водеше със себе си жена, Мариса трябваше да готви, да дере убития от него дивеч и да щави кожите, но така поне не й оставаше много време за размисъл. Той знаеше малко испански, а Мариса бе понаучила това-онова от индианския език на знаците. Отначало твърдоглавието й го вбеси, но след като тя не се уплаши от вдигнатия му юмрук, поведението й започна да го озадачава. От време на време бе покорна и отстъпчива и той почти съжаляваше, че бе дал дума да я предаде на испанците, после обаче отново ставаше вироглава и своенравна. Непрекъснато задаваше въпроси — биваше си я да пита и да поставя всичко под съмнение, но бе достатъчно хитра да плаче и да обещава послушание, ако научеше истината.

Наистина, тази жена трябва да притежава „пуха“ — магическа сила — мислеше си вождът. Команчите я наричаха „Жената с белия бизон“ и той добре знаеше как бе получила това име. Една вечер, когато тя отново му досаждаше с безкрайните си въпроси, той се предаде и й обясни защо се бе съгласил да я вземе със себе си. Като горд войн не пропусна да се похвали с безумно смелите си набези и победи. Тя изглеждаше впечатлена от думите му, така че индианецът не сметна, че мъжествеността му ще бъде поставена под въпрос, ако й разкаже и останалото.

Испанците избягваха да си имат работа с команчите и индианците дръзко се навъртаха около фортовете, за да търгуват с кожи и пленници. В случая обаче испанците, които смятаха себе си за господари на тези земи, бяха научили чрез някакъв американски търговец в Начиочес и чрез контактите си в Луизиана за шпиониращи наоколо американци, така че отрядите им в поречието на Бразос и Рио Бланко бяха вдигнати на крак.

Опасност? Той я погледна презрително. Разбира се, винаги съществуваха опасности, които правеха живота пълноценен и даваха възможност на война да се докаже. Но жените само пречеха, когато се стигнеше до война. Затова Скачащия елен никога не водеше жена си на бойните си походи отвъд границата.

— Не се безпокой — надуто рече той. — При мен си в безопасност.

Сега поне знаеше някои неща. Но каква полза от това? Доминик я бе отпратил. Вече нямаше нужда от нея…

Преди да й каже това, той се бе опитал да й обясни всичко, но тя не бе пожелала да го изслуша. Сега си даваше сметка, че със сигурност не му е била безразлична. Страхът от бъдещето ли я бе заслепил дотолкова? През последните седмици, освен телесната близост между тях се бе появило още нещо… Защо не си бе дала сметка за това?

— Как мислите, какво ще правят те? — попита тя вожда. Очевидно бе, че индианецът не знаеше какво да мисли за нея.

— Ще се съберат и ще обсъдят положението. Минали са много луни, откакто са уловили и обяздили конете, а те са сред най-добрите, които съм виждал. Аз не бих се отказал от плодовете на своите усилия, не бих избягал като жена.

— А ако останат? — настоя тя.

Индианецът отново я погледна със смесица от учудване и презрение.

— Изобщо ли не познавате мъжете? Ако останат, ще се сражават и ще защитават собствеността си. Разполагат с оръжия и муниции.

Мисълта за тази възможност я ужаси. Тя наистина не можеше да разбере, защо просто не потърсеха спасение през границата. Сега поне знаеше защо Доминик се бе отървал от нея.

Безпокойството и лошите предчувствия не й дадоха мира през целия път. Бе престанала да брои дните.

Обикновено индианците търгуваха далеч на запад, в Санта Фе и Таос, но този път поеха към Сан Антонио, най-силното мисионерско укрепление в Югозапада, където испанците ги приемаха почтително, макар и не с радост.

Скачащия елен умееше да търгува. Отначало той правеше само неясни намеци, за да събуди любопитството на испанците. Искал да помисли върху предложената му за кожите цена. Пленниците? Ако испанците не ги било грижа за съдбата им, щели да бъдат продадени другаде. Да, също и племенницата на Черното расо, жената със златни очи.

Един стар индианец, който от години живееше при испанците, изпълняваше ролята на преводач. Когато вождът понечи да им обърне гръб, индианецът рече припряно:

— Пленницата, за която спомена… испанецът иска да я види. Откъде я имаш?

— Един американец ми я продаде, но е прекалено вироглава, не е добра скуоу. Ако не я искате, ще я продадем някъде другаде. Все пак жените са като конете — с малко повече постоянство, могат да бъдат обуздани.

— Чакай! Капитанът иска да види жената, за която говориш.

Мариса бе изтикана напред, а Скачащия елен я сграбчи за косите и дръпна главата й назад, така че испанците да могат да разгледат лицето й. Мариса зърна познато лице, чието ужасено изражение й подсказа, че капитан Игуера също я познал.

— Dios mios! — възкликна той, опитвайки се да запази самообладание. — Как е възможно? Госпожице, вие ли сте… — запъна се, поразен от окаяния й вид. Изглежда, през главата му минаха всички онези невероятни истории, които се разказваха за отношението на индианците към пленените жени.

Докато двамата мъже се пазаряха, на Мариса почти й дожаля за младия испанец, който бе в доста по-неизгодна позиция.

Скачащия елен получи добра цена за нея и останалите жени, които бе довел. За най-голяма нейна изненада той й остави огнения жребец, наречен от Доминик Оро.