Розмари Роджърс
Развратни игри (54)

53

Дните и нощите се сливаха и изчезваха в тунела на времето. Мариса опознаваше безкрайните пространства на прерията. Пет дни преди да стигнат Бразос за пръв път видя огромните стада на дивите коне, наричани мустанги. Изглежда, обзелото всички вълнение щеше да зарази и нея, ако не бе Доминик.

Нещо го глождеше. Напоследък почти не говореше, а и тя не смееше да го попита. Вечер винаги си лягаше прекалено късно и тя трябваше да му даде да разбере, че е будна, иначе той с часове лежеше кръстосал ръце под тила си, замислено вперил поглед в звездите. Подобно на индианците, можеше да лежи съвсем неподвижно, сякаш омагьосан от звездното небе. Когато Мариса си лягаше, той я оставяше на мира, но ако забележеше, че е будна, я взимаше в прегръдките си и я любеше страстно. Въпреки това, нищо не бе като преди, когато разговаряше с нея, сякаш внезапно открил, че тя е мислещо, надарено с чувства същество, а не просто бездушно средство за удоволствие.

Къде сбърках? — питаше се отначало тя, но след това се отказа от тези типично женски самообвинения и започна да се пита какво се бе случило с него. Разговорите им, когато изобщо имаше такива, се ограничаваха до дреболии.

Понякога тя го виждаше да чертае карти и да гледа през секстанта, който постепенно бе намразила. От време на време Доминик яздеше редом с нея, обръщаше й внимание на това или онова и й обясняваше как индианците обяздват диви коне. В такива случай тя си казваше, че всичко е наред, а притесненията й са единствено плод на въображението й. Нощем обаче, всичко започваше отначало — въпросите без отговори гъмжаха като комари и не й даваха мира.

Край Бразос пейзажът отново се промени. Тук бе пълно с лосове, елени и бизони, най-сетне отново се намираха дърва — наоколо имаше в изобилие брястове и черни дъбове. Сочната трева и многобройните водни басейни привличаха дивеча.

Разположиха лагера си край един малък ръкав на Бразос, наречен Рио Бланко. Тук построиха дървено укрепление и няколко огромни кошари за конете, които щяха да уловят. Докато се строеше фортът, жените разпънаха вигвами, така че отдалече лагерът им приличаше на индианско поселище.

Всичко това им коства много време и усилия. Удобен претекст за Доминик да се връща късно, когато вече спя? — с горчивина се питаше Мариса. Една нощ — съдейки по положението на звездите, Мариса реши, че трябва да бе доста късно — тя стана и тръгна да го търси. Завари го да седи приведен край един огън и да копира няколко от своите карти. Макар че бе боса и се бе промъкнала съвсем безшумно, той усети присъствието й и се обърна.

— Защо не ме помоли да ти помогна в това занимание, което те държи буден всяка нощ? Повярвай, умея да рисувам доста добре — тя коленичи до него.

— Искаш да ми помогнеш да шпионирам сънародниците ти? — иронично отвърна той. — Върви да спиш, Мариса.

— Не съм дете, което можеш да изпратиш в леглото! За какво са ти копия от тези карти?

— Трябва ли винаги да ми досаждаш с въпросите си? — той с въздишка се облегна назад и протегна нозе. — Боже мой, колко е късно! Утре започва ловът.

— Така ли? Е, трябва да знаеш, че не съм някоя послушна кобилка, която се задоволява с бучка захар. Не отговори на въпроса ми, Доминик!

Неочаквано той се наведе напред, повдигна косата й и я целуна по шията.

— Има неща, които е по-добре да не знаеш, Мариса. Не съм свикнал да давам отчет на когото и да било. Винаги съм правил каквото съм смятал за правилно.

— Това ми е напълно ясно — с горчивина отвърна тя. — Но замислял ли си се някога, че мога да искам да споделя заниманията ти? — пое си дъх и продължи трескаво, преди той да бе успял да отвърне: — Няма да ти задавам повече въпроси, щом не искаш. Но ми позволи да ти помогна!

— Искаш да копираш карти?

— Да.

— Предателка! — каза той, но този път нежно, след което я целуна по устните, принуждавайки я да замълчи.

Той прибра картите и я отнесе обратно при събраните на кълбо завивки. За най-голямо нейно разочарование не бе научила нищо.

През следващите дни нищо не се промени и тя трябваше да стиска зъби, за да не направи някоя забележка. Сега Доминик нямаше никакво време за картографските си занимания, тъй като мъжете до един бяха заети с лова на диви коне. Те отделяха дузина животни от стадото и ги преследваха на групи от по десетина, докато животните се изморяха и се оставеха да бъдат вкарани в някоя от огромните кошари на брега на реката. След това обаче бе необходимо много време, докато животните свикнеха с юздите и седлото и бъдеха обяздени.

На Мариса това време се стори безкрайно. Доминик бе непрекъснато зает, а вечер се връщаше толкова капнал от умора, че заспиваше докато помирише завивките. Освен това, не й бе приятно да гледа как свободните прерийни създания биваха улавяни и опитомявани. Когато нямаше работа, разговаряше с Лейли, която също не понасяше зрелището.

Лейли бе станала нейна приятелка, довереница и съветничка, затова Мариса бе толкова разстроена, когато една сутрин момичето й съобщи с обляно в сълзи лице, че двамата с Полъс ще ги напуснат.

— Имаме възможност да заживеем свободно и да станем собственици на парче земя. Около десетина уврата заедно с къща, изоставена от някакъв испанец, понеже индианците непрекъснато го притеснявали. Нас обаче няма да закачат, тъй като харесват Полъс и са изпушили с него лулата на мира. Сега сме испански граждани, имаме и документи…

Мариса подозираше, че главната заслуга за това бе на Доминик. От няколко дни той не се бе мяркал в лагера под предлог, че преследвал стадо диви коне. Нима бе дръзнал да тръгне сам за Начиочес? И защо не й бе казал? Тя не искаше да разваля радостта на Лейли и скри от нея тревогите си, като я прегърна и се насили да се усмихне, докато й пожелаваше щастие. Омразата към Доминик отново започваше да се разгаря в душата й.

Тя обаче изчезна веднага щом го зърна. Изглеждаше така, сякаш бе яздил с дни, без да спира. Каквото и да бе сторил или да стореше, тя го обичаше и щеше да продължи да го обича. Единственото, което имаше значение, бе, че я държи при себе си и не я отпраща.

Упреците, с които мислено го бе засипвала, се бяха изпарили и тя попита само:

— Защо не ми каза?

— Не бях сигурен дали ще успея. Отдавна бях обещал на Полъс, така че той бе единственият, който знаеше.

— Но ти си поел безразсъден риск, отивайки сам в Начиочес!

— Трябваше. Освен това там имам приятели.

— Това наистина ли е най-доброто за двамата? В безопасност ли ще са?

— Доколкото човек може да бъде в безопасност в тази страна. Полъс е наясно с рисковете и е готов да ги поеме.

— Ами аз… ще предоставиш ли този шанс и на мен?

Този път той не се опита да избегне въпроса. Отговори, повдигайки брадичката й, така че тя бе принудена да го погледне в очите.

— Рискуваш достатъчно, оставайки с мен. Би ли искала отново да бъдеш в безопасност?

Мариса поклати глава безмълвно и той безмълвно отговори на всичките й въпроси с тялото си.

След още няколко дълги горещи дни обаче, започна да се чувства самотна. Болезнено чувстваше липсата на Лейли, вече нямаше с кого да сподели онова, което й тежеше на сърцето.

Живееше в някакво безвремие под палещите лъчи на слънцето. Тя бе любовницата на капитана и той се връщаше при нея нощем, когато не бе зает да лови коне или да чертае своите карти. По собствена воля ли бе избрала този живот? Беше ли й оставил някакъв избор? Сърце не й бе дало да го напусне, но животът с него все повече се превръщаше в мъчение.

Колко седмици й оставаха още? В кошарата сега имаше над триста животни и повечето време, мъжете прекарваха в обяздването им. Подобно на тези коне бе обуздана и тя, без дори сама да забележи. Тя бе пленница, която обичаше пазача си.

Мъжете вече разговаряха за завръщането и крояха планове, какво ще правят с печалбата. Бяха освободили купените от индианците жени, изоставяйки ги на волята на съдбата.

— Знаете ли какво ще направя? Ще си купя най-голямото буре с уиски, което съществува!

— Аз ще си купя парче земя и ще построя на старата къщата, за която от години мечтае.

— Аз пък ще си взема любовница и тя ще има собствено жилище. Хей, Трюдо, ами вие?

Мариса, която седеше малко встрани от огъня, усети неговия поглед.

— Аз ли? Аз също ще си потърся жена, но истинска — да ми помогне да си построя къща, да ми отгледа деца и отгоре на всичко да бъде щастлива.

Тогава дойде въпросът:

— А какво ще правите вие, капитане? Сигурно имате някакви планове, а?

Доминик отвърна неопределено:

— Просто ще си изхарча парите. Нали са за това, а?

Малко по-късно той стана и излезе от светлината на огъня. Мъжете продължиха да бъбрят. Всеки имаше някое местенце на света, където можеше да се завърне — всеки, но не и тя.

Макар да се срамуваше, Мариса го последва. Бе решила да не му задава въпроси.

Вървяха заедно и все пак разделени, без да се докосват. Край реката, където бяха построени големите кошари, се чуваха неспокойните движения и пръхтенето на уловените коне. Бедните създания! Пленничеството бе най-непоносимо за прекаралите живота си на воля.

Двамата тръгнаха по брега и мъжът на пост ги поздрави шепнешком. Скоро се озоваха в малка горичка, където лунната светлина почти не проникваше. Пред краката им в храсталака се шмугваха изплашени животни. Мариса долови още някакъв шум, някаква тиха въздишка, която звучеше почти като напев.

— Това е вятърът — обясни Доминик. — Така свири в платната на кораба или във високата прерийна трева. Спори с дърветата, които не искат да превият гръб пред него.

Спряха и се ослушаха мълчаливо. След известно време Доминик я привлече към себе си и обсипа лицето й с целувки, диви и необуздани като вятъра.

Не бе възнамерявал да го прави, но усети безрезервната й преданост, която не преставаше да го изненадва, като се имаше предвид миналото им. Сякаш върху му се сгромолясваха огромни, помитащи всичко вълни. Не бе очаквал тя да го последва, при това, без дори да продума. Бе решил в най-скоро време да поговори сериозно с нея и да й представи нещата в истинската им светлина. Искаше да я предупреди…

Сега обаче, когато я държеше в прегръдките си, отказваше да я пусне. От самото начало и двамата знаеха, че дните на тяхното съжителство са преброени. Тя трябваше да се върне при чичо си, а той — да се погрижи за бъдещето си. Никого не бе допускал прекалено близо до себе си, още по-малко жена. Не биваше да я съжалява и не трябваше да се обвързва с нея — така щеше да е най-добре и за двама им.

Но сега, когато топлото й, отзивчиво тяло се притискаше към неговото, той не можеше да мисли за нищо друго, освен за желанието си да я притежава, да чувства, че тя му принадлежи. Поне тази нощ и следващата…

 

 

Команчите, малък боен отряд, който се връщаше от Мексико, се появиха преди изгрев-слънце, когато лунният сърп още не бе избледнял съвсем. Бяха около двадесетина войни, трима Мариса бе виждала и преди. Двама от мъжете, които се бяха оженили неотдавна, водеха със себе си и жените си. Освен тях имаше още пет жени, взети като пленници, по лицата им се четеше ужас и изтощение.

Мариса понечи да се спусне към тях, за да им даде храна и вода и да ги утеши с блага дума, но Доминик я спря с кратък предупредителен вик.

— Какво ще стане с тях? — попита тя индианката, която й бе ушила кожените панталони.

— Кой знае? Може би ще останат пленнички. Които имат късмет, ще станат жени на войните от моето племе. Някои ще бъдат продадени на войниците в испанските фортове — индианката се ухили. — Но преди това ще мине известно време.

Едва сега Мариса забеляза, че сред пленниците има и деца.

— А какво ще стане с децата? — ужасено попита тя.

— Войните от моето племе отвличат само най-силните момчета. Те ще бъдат осиновени и превърнати във войни. В нерменух! — последната дума тя изрече с особена гордост — това бе името, с което наричаха себе си команчите и което на техния език означаваше „човек“.

Децата щяха да свикнат най-лесно — те скоро щяха да забравят, а след някоя и друга година вече щяха да разсъждават и чувстват като индианци.

Ами Доминик? Той бе живял при команчите и познаваше индианските нрави. Дали все още носеше спомена за това в кръвта си? Тя го потърси с поглед и го видя видимо обсебен от разговора си с вожда на малкия боен отряд. Забеляза, че стоящият наблизо Трюдо бе направил кисела физиономия. От време на време той се намесваше в разговора на езика на знаците. След това Доминик и вождът отново разпънаха своите карти.

— За какво говорят?

Индианката сви рамене. Лицето й бе непроницаемо.

— Прекалено са далеч, не разбирам добре думите. Но, изглежда, скоро ще потеглим. Видях знака, който означава „испански войници“. А сега започват да търгуват. Виждаш ли?

Докато Трюдо се пазареше с двама по-млади войни на езика на знаците и видимо ядосан превеждаше на останалите мъже, Доминик и вождът се бяха отделили от групата. Индианката погледна Мариса със странно замислен поглед.

— Когато вождовете разговарят помежду си, значи става дума за сделка.

Едва няколко часа по-късно Мариса научи, че е ставало дума за нея.