Розмари Роджърс
Развратни игри (11)

10

— Но защо, защо смяташ, че трябва да се пазя от Филип? Защо? Какво имаш против него, лельо? Той е истински джентълмен, сама го каза.

— О, нямам нищо против него, нищо лично — Едме с въздишка се взря в блестящите очи на племенницата си, докато търсеше подходящи думи. — Безпокоя се за теб. Като те види човек сега, толкова красива, толкова елегантна, трудно би си представил какво е трябвало да преживееш. Филип е първия мъж, с когото флиртуваш, права ли съм? Да, той е много красив, държанието му е безупречно, а и ти гледаш на него като на рицаря, който те е спасил. Но не бива да смесваш благодарността с… с някое друго чувство. Скоро ще се запознаеш с други младежи, които са също толкова красиви, но и… с твоето потекло.

— С моето потекло — пренебрежително повтори Мариса.

— Чуй ме, още помня как ми говореха за бъдещия ми съпруг… колко богат бил, каква чудесна партия. Тогава не исках и да чуя. Но ако бях останала във Франция и се бях омъжила за бедния млад мъж, когото си въобразявах, че обичам, щях да свърша на гилотината. Филип Синклер е много мил, но баща му е само баронет, а отгоре на това и комарджия. Знаеш ли, че Филип е в Париж в преследване на една добра партия — една англичанка? Лейди Арабела Марлоу е в Париж заедно с майка си, за да учи френски. Лорд Антъни е събрал малкото останали му пари и е изпратил сина си по петите й. Разбираш ли?

— Не! — трескаво отвърна Мариса. — Не можеш да искаш това от мен. Ако Филип обичаше друга жена, щеше да ми каже, защото е искрен. Но той идва, защото иска да ме види. Не мога да повярвам, че би се омъжил за жена, която не обича, само за да угоди на семейството си.

— Да, той е влюбен в теб, малка моя, очевидно е. Но докога? Скоро съвестта му ще проговори и той ще си спомни за дълга си, а освен това можеш да бъдеш сигурна, ако чичо му, главата на семейството, научи какво става тук, веднага ще го повика обратно в Англия. Тогава какво? Мислиш ли, че той ще има смелостта да се противопостави на чичо си и да те вземе? От какво ще живеете? Бъди разумна, това е всичко, което искам от теб. Флиртувай, забавлявай се, но не бъди толкова глупава, да позволиш да ти завъртят главата.

Едме й желаеше само доброто, Мариса бе сигурна, а и се срамуваше, че толкова явно бе показала чувствата си към Филип. Обичаше ли го? И сама не знаеше. Наистина, той никога не бе прекрачил една определена граница, но й се бе притекъл на помощ и тя намираше за несправедливо някой да разполага с живота му. А що се отнася до тази англичанка, лейди Арабела…

Мариса бе свила длани в юмруци и сега нервно кръстосваше стаята си. Как бе възможно човек да се омъжи за някого, който желаеше само зестрата му? Никога не бих позволила да ми се случи нещо подобно — мислеше си. Тогава обаче пред нея изникна подигравателното лице на пирата и тя си спомни как се бе оставила да прави с нея каквото пожелае. Не искаше дори да си представи, че някога Филип би могъл да се отнесе така с нея.

Щеше ли да продължи да я уважава, ако научеше всичко? Той бе англичанин, не французин, а всеки знаеше за строгите нрави на англичаните. Ужаси се от мисълта, че може да й се наложи да му признае всичко и да види промяната в изражението му, когато научи.

Ами ако разбере, че и аз съм щяла да наследя известно състояние? — мина й през ума. Навярно бягството й от манастира дотолкова бе разгневило баща й, че той я бе лишил от наследство. Леля Едме я бе посъветвала да му пише и да му съобщи къде е, но гузната съвест не й позволяваше да го стори. Но как иначе щеше да разбере дали той някога ще й прости? Нямаше много време за размисъл, защото тази вечер Жозефин даваше голям светски прием. Трябваше да се изкъпе и бързо да се преоблече, защото Наполеон бе известен с това, че много държи на точността.

Докато камериерката й я обличаше, Мариса прехвърли през ума си имената на гостите: Сийе и Дюко, другите двама консули, които бяха просто фигуранти, откакто Наполеон бе провъзгласен за пожизнен консул, финансовият министър Талейран, владетел на Беневен, министърът на полицията Жозеф Фуше, генерали, адмирали, чуждестранни дипломати и дори новият руски цар, Александър I.

Мариса не бе на себе си от вълнение, тъй като не искаше да изложи кръстницата си пред толкова отбрано общество. Бялата й муселинена рокля бе обшита със златни цветчета и завършваше с шлейф. Роклята се придържаше от кръстосан под гърдите златен шарф, който хармонираше с кадифените обувки. Изкусно подредени кичури покриваха челото и слепоочията й.

— Възхитително! — възкликна камериерката, след като бе закопчала около врата на Мариса една дебела златна огърлица и се бе отдръпнала крачка назад, за да прецени резултата от усилията си. Тя подаде на девойката копринено ветрило с втъкани златни нишки и добави малко руж върху страните и устните й.

Аз ли съм това наистина? — мислеше си Мариса, разглеждайки отражението си в огледалото. В стаята се появи леля й, която се усмихна със задоволство.

— Изглеждаш чудесно, скъпа. Хайде, трябва да побързаме.

— Чувствам се почти гола — каза Мариса. — Платът е толкова тънък.

Едме се засмя.

— Почакай да видиш Полин! Готова съм да се закълна, че под копринената си рокля наистина е гола. Не прилича на тъгуваща вдовица и Бонапарт със сигурност ще побеснее. Но Полин не дава и пет пари за това, интересуват я само забавленията.

В залите бе ужасно горещо и задушно, тъй като Наполеон бе много зиморничав и бе наредил дворецът да се отоплява дори през лятото. Гостите, търсещи малко прохлада, намираха спасение в осветената от факли градина, в тъмните ъгли на която, можеха да бъдат видени влюбени двойки.

На вечерята бяха поканени само най-знатните гости, останалите щяха да пристигнат едва за бала. Отдясно на Жозефин, начело на масата, около която се бяха събрали владетели, благородници и висиш дипломати, седеше красивият руски цар.

Скоро Мариса установи, че не е толкова трудно да изглежда кокетна, използвайки ветрилото и миглите си. Съседът й по маса, някакъв руски благородник от свитата на царя, не пестеше комплиментите, но Мариса успяваше да го държи на разстояние. Отдясно на нея седеше наскоро провъзгласеният за маркиз Отранто, министър на полицията Жозеф Фуше. Той се усмихваше с тънките си устни, въртеше чашата между пръстите си, пиеше умерено и наблюдаваше гостите. Мариса инстинктивно изпита антипатия към него.

Руснакът я помоли след вечеря да му покаже градината и постави под масата ръка върху бедрото й. Тя го перна през пръстите с ветрилото си, така както бе виждала да прави леля й.

— Прекалено сте настойчив, монсеньор!

— С радост бих узнал дали наистина сте толкова невинна, колкото изглеждате.

— Ако допусна това, ще се простя с невинността си.

Едва не прихна, толкова доволна бе от остроумния си отговор. Беше лесно да се общува с мъже, когато наоколо бе пълно с хора. Въпреки това, трябваше да намери начин след вечеря да се отърве от настойчивия руснак. Беше й неприятно, че Фуше попива всяка нейна дума.

Изпита истинско облекчение, когато Жозефин стана от масата.

— Извинете, леля ми ме вика — промърмори Мариса и побърза да се отдалечи. Имаше чувството, че Фуше я следи с поглед.

Едме не я бе викала, но се радваше да я види.

— Тази вечер имаш грандиозен успех — рече тя. — Лаская се от мисълта, че и аз съм допринесла за това. Утре трябва да дойдеш с мен в Париж. Не можеш да си представиш колко прекрасно е там. Може би, съвсем скоро ще започнеш да гледаш на живота също толкова несериозно, като всички нас.

Мариса смяташе това за изключено. Тя съзря Хортензия, която неотдавна се бе омъжила за Луи Бонапарт. Беше бледа и вглъбена в себе си и в никакъв случай не приличаше на преливаща от щастие младоженка. Мариса не разбираше и овдовялата съвсем наскоро Полин дьо Клерк, която правеше мили очи на повечето от присъстващите мъже. Дори леля й Едме се усмихна загадъчно в отговор на намека на дама, за някакъв тъмнокос мъж, който на предишния бал я бе обсипал с внимание. Нима всичко това бе просто игра? Неочаквано й хрумна дръзката мисъл да направи Филип поне свой любовник, щом не можеше да се омъжи за него. Изглежда, причината бе в изпитото шампанско, но веднага си представи какви угризения щяха да го измъчват след това, а и как би се почувствала лейди Арабела, когато научи, че не е единствената жена в живота му. Но защо трябваше да бъде различна от всички жени около себе си?

Тогава го видя. Филип! В синия си кадифен жакет с бяла копринена лента той изглеждаше по-красив отвсякога. Маншетите от рюш подчертаваха изящните му ръце, дългите до коленете панталони бяха от черен сатен, а на кръста си имаше шпага с гравирана върху дръжката розетка. Дори напудрената перука не можеше да накърни впечатлението от неотразимата му външност. Усмивката, с която я дари, накара сърцето на Мариса да трепне.

Той се запъти право към нея и тя му протегна двете си ръце, без да крие радостта си. Нищо не можеше да помрачи щастието й в този момент и тя вече не се безпокоеше, че маркиз Отранто не я изпуска от поглед.

Филип се поклони пред нея и й прошепна на ухото:

— Колко красива сте тази вечер! Истински щастливец съм, че мога да ви видя.

— И аз се радвам, че сте тук. Ще ме поканите ли на танц, преди да се е появил настойчивият ми сътрапезник?

Оркестърът тъкмо бе подел един валс — най-новата мода, тръгнала от Виена, — но тъй като Филип видимо се колебаеше, тя го попита:

— Вярно ли е, че в Лондон валсът е смятан за неприличен?

— Зависи къде се танцува — отвърна той.

— Тогава може би не е редно да танцувам с вас?

— Сега сме във Франция, а тук на валса се гледа със съвсем друго око. Лека сте като перце, Мариса. Бих могъл да танцувам с вас вечно.

— Вземах уроци, а и танцът за мен е… — тя замълча. Едва не бе споменала за живота си с циганите. Не, дори не искаше да си спомня за това.

Нощта на бала отлетя прекалено бързо. Предупрежденията на леля й бяха забравени, отлетяха и собствените й опасения и съмнения. Филип бе влюбен в нея, тя усещаше това. Вниманието му я правеше безкрайно щастлива. През тази нощ споменът за студените подигравателни очи не я навести.

Вече бе започнало да се развиделява, когато изнурена се отпусна в леглото си. Заспа с мисълта за Филип, който на раздяла нежно я бе целунал по устните.

Първото нещо, което почувства със събуждането си, бе главоболието.

— Ставай, ставай, поспаланке! — извика Едме. — Стига сънува своя англичанин! Чака ни много работа. Днес се връщаме в Париж. Арлен ще опакова нещата ти.

Графинята се засмя, видяла Мариса да притиска длани към слепоочията си.

— Малко кафе ще ти се отрази добре. Пила си прекалено много шампанско, но скоро ще свикнеш. Дори самият Бонапарт бе впечатлен в каква райска птица се е превърнало малкото ми врабче. Така че, идваш с мен в Париж, но само ако се оправиш навреме.

Струваше й се невероятно, че ще живее в двореца Тюйлери, постоянната резиденция на Бонапарт и някогашна резиденция на френските крале.

Хортензия, която пътуваше в нейната карета, се засмя на вълнението й и рече тихо:

— Със сигурност отново ще видиш своя англичанин. Обичаш ли го наистина? Цяла вечер той не погледна друга жена. Може би, ах, може би трябва сама да направиш своя избор и да се опиташ да бъдеш щастлива.

Мариса почти се срамуваше от щастието си пред Хортензия, която бе принудена да се омъжи против волята си.

— Разбира се, за мен това е възможно — отвърна тя. — Аз съм толкова незначителна, че едва ли някой би имал нещо против.

В този момент Мариса искрено си вярваше.