Розмари Роджърс
Развратни игри (47)

46

— Не е вярно, не е вярно!

Това бе единственото, което Мариса успя да каже, когато двамата господа — шерифът и мировият съдия, както се установи впоследствие — си тръгнаха, след като бяха наговорили куп безсмислени неща, размахвайки някакви документи. През цялото време бяха гледали Мариса със смесица от съчувствие, снизхождение и презрение, а накрая и с гняв, когато тя бе отказала да повярва на думите им.

Не, невъзможно! Това трябва да бе някаква интрига, някакъв отвратителен заговор. Тя просто не вярваше.

— Момичето трябва да бъде поставено на мястото му — бе изръмжал шериф Блейздел, стрелкайки я гневно с поглед.

Инес — да, Инес! — се бе намесила и бе казала със сладникав глас:

— Не забравяйте шока, който преживя! Не бъдете толкова коравосърдечен с нея. Аз самата не бях съвсем сигурна… Разбира се, не исках да се стига до такава сцена. Ах, всичко е толкова неловко! Ако Андре ми бе казал, ако ми се бе доверил, щях да се погрижа… — бе дала знак на леля Сесил и Лейли да отведат ридаещата Мариса.

Да се погрижи? За какво?

Мариса понечи да стане от дивана, върху който двете я бяха сложили да легне, но ръката на Сесил — необикновено силна за жена на нейната възраст — я натисна обратно върху възглавниците.

— Мирувай, дете! Не ставай. Не биваше да идваш, колкото и да се молих да те видя отново. Но щом веднъж си дошла, няма да допусна да ти се случи нещо лошо. Хей, момиче! — обърна се тя към Лейли, която наблюдаваше сцената с отворена уста. — Какво зяпаш? Слез долу в кухнята и кажи на мързеливата готвачка да изпрати чай, както й наредих… успокоителен чай. Хайде, какво чакаш?

— Не е вярно! — отново простена Мариса. — Защо не им каза? Заплашваха ли те, или те подкупиха?

— Тихо, дете, тихо! Представям си как се чувстваш, щом не си знаела. Сега трябва да бъдеш силна. Като мен и моята Делфин, да. И като баща ти, който те пусна да си тръгнеш. Той искаше да те види омъжена за някой бял, сам ми го каза. „Това ще е нашата тайна, Сесил — рече. — Когато се върне, дъщеря ми ще е омъжена и ще бъде собственичка на плантация.“ Никой не биваше да узнае. Вече съм стара, но щом те видях…

Да, тя е стара и говори объркано — мислеше Мариса. Или й бяха наредили да говори така? Трябва да бе сън, някакъв кошмар. Не можеше да е истина. Всички се заблуждаваха. Бъркаха я с някой друг! Извънбрачно дете на дон Андре и Делфин. О, Боже! Всичко бе толкова объркващо, също като документите, които й бяха прочели. Казаха, баща й ги бил скрил, съвсем наскоро ги открили — доказвали, че Делфин никога не е била освободена, че по времето, когато съпругата на дон Андре пометнала за трети път, Делфин станала майка на момиченце, че Мариса била всъщност дете на Делфин, което той представил за своя законна наследница. Затова бе позволил жена му да замине за Европа, а дъщеря му да израсне в чужбина.

Затова ли „майка“ й, никога не се бе интересувала от нея, а Делфин толкова я бе обичала и бе пожертвала живота си за нея?

— Моята малка креолка — шеговито я бе нарекъл Наполеон, навярно, защото златистата й кожа му напомняше за Жозефин. Във Франция да си креол, се смяташе за достойнство. Там не би имало никакво значение, че във вените на майка й е текла негърска кръв. Но сега бе в Луизиана, американска територия, управлявана от американски губернатор, който негодуваше срещу правото на освободените цветнокожи да притежават земя и роби. Съвсем доскоро Мариса бе съжалявала Лейли, която имаше по-светла кожа от нея. Сега между тях почти не съществуваше разлика! Не, невъзможно! Това бе заговор, изкусно изплетен от Инес.

Невъзможно бе Сесил да й е баба. Тя бе робиня, която принадлежеше на Инес. Мариса се опита да й го каже, но старата не искаше да слуша, а се опитваше да я успокои. Лейли се върна най-сетне с горещ билков чай, който Мариса волю-неволю изпи.

След това сякаш бе погълната от плаващи пясъци. Опита да се съпротивлява, но силите й бързо чезнеха, а с тях и способността й да разсъждава. Сякаш някъде много отдалеч дочу собствения си глас:

— Не искам да спя… трябва…

— Имаш нужда от сън, дете мое — последва дълбока въздишка. — Останалото ще почака.

Оставиха я да се наспи. След това кошмарът продължи.

— Жалко, че се стигна дотук — рече Инес с все същия сладникав глас. — Трябваше да се омъжиш за Педро, тогава всичко това, разбира се, нямаше да излезе на бял свят. Наистина ли мислеше, че ще ти позволя да ми отнемеш „Конграсия“? Да беше си останала във Франция или в Нова Испания при чичо си. Навярно сега и на теб ти се иска да го бе сторила.

Инес се бе излегнала на един диван, а Мариса стоеше пред нея с тънки вериги на ръцете и краката.

— Само едни тънки вериги, нищо повече — усмихната бе обяснила тя. — За твое добро. Един опит за бягство би те поставил в изключително неизгодно положение. Тогава няма да ми остане друг избор, освен да те накажа пред всички за назидание.

Мариса, бледа и сломена, не успя да каже нищо друго, освен:

— Знаеш, че не е истина… че нищо от това, което казваш, не е истина. Рано или късно тя ще излезе на бял свят.

Вместо да се опита да я опровергае, Инес рече строго:

— Ти си робиня! Разбираемо е, че не искаш да признаеш този факт, но аз мога да го докажа и вече го сторих пред властите. Тъй като баща ти е пропуснал да освободи скъпата си Делфин, преди да я изпрати с теб във Франция, ти си родена робиня. Поне според законите в Луизиана. Как мислиш, защо толкова държеше да те омъжи, преди да се завърнеш тук? Делфин бе доведена сестра на жена му. Баща ти бе скрил част от документите си в желязна касета, но аз ги открих. Всъщност, ако леля Сесил не те бе разпознала…

— Тя не би могла да ме разпознае. Когато ме е видяла за последен път съм била съвсем малко дете — Мариса бе възнамерявала да мълчи, но не успя да се сдържи. — Тя е стара и ще повярва на всичко, стига да й се повтаря достатъчно често. А документите могат да бъдат подправени или подменени. Колко плати на възрастния господин, който нарича себе си мирови съдия, за да се закълне в истинността на документите? Делфин ми бе по-близка от майка ми и би ми казала…

— Какво би ти казала? — избухна Инес. — Откажи се, нямаш никакъв шанс — моята дума и документите на баща ти, срещу твоята. Кое, мислиш, тежи повече тук? Подобни неща са се случвали и преди. Лейли е пример за това. Беше ти жал за нея, нали? Съжалявай сега себе си. Дори нещастният ми заслепен братовчед няма да иска да чуе за теб.

Кошмарът ставаше все по-страшен.

— Вземи я — рече Инес на негъра, който от известно време бе надзирател на оризовите полета. — Не си ли искал винаги да имаш момиче със светла кожа, Полъс? Тази тук е твоя дотогава, докато реша.

Декър, високият мършав надзирател, промърмори нещо, мръщейки чело, а от начина, по който гледаше Мариса, личеше, че я желае за себе си. Инес разговаряше с него на английски — език, който испано или френскоговорещите роби не разбираха.

— Възнамерявам — рече Инес — да я продам на господин Джонас от Ню Орлиънс. Не мога да я задържа тук. Но ако някой негър е спал с нея и дори й е направил дете, тя ще си затваря устата.

Мариса извика и направи опит да се съпротивлява, но веригите не й оставяха голяма свобода на действие. Беше отнесена и покрита с някакъв парцал, така че сега чуваше само собственото си хлипане. След това долови задушаваща миризма на пушек и мазнина и осъзна, че лежи върху някакъв сламеник. Отново започна да вика, но една длан запуши устата й, и Мариса със смъртен ужас се втренчи в покритото с пот черно лице над нея.

— Тихо! — Полъс имаше нисък глас и говореше испанския диалект, разпространен в Куба. — Мислиш ли, че те искам? — ядосано продължи той. — Всички смятат, че ние си умираме за някое момиче с бяла кожа и руса коса — той се засмя неочаквано. — Дори и да те желаех, не бих ти сторил нищо, защото старата магьосница ми каза да не те докосвам. Никой в плантацията не бивало да те докосва. Разбираш ли?

Той я погледна изпитателно и махна ръка от устата й. Мариса си пое дъх и изхлипа неволно.

Полъс се изправи. Мускулестото му, голо от кръста нагоре, тяло бе покрито с белези от камшика на надзирателя. Той затвори вратата с трясък, който накара Мариса да потръпне. След това клекна пред студеното огнище.

— Не бива да викаш повече — обясни той. — Освен когато ти кажа. Все пак господарката трябва да си мисли, че спя с теб.

Постепенно Мариса започна да събира мислите си. Дишането й бе по-бавно и равномерно и тя дочуваше идващите отвън шумове и реката. О, Боже, какво ще стане с мен сега? — помисли си тя.

Сесил я бе предупредила да си държи езика зад зъбите и да се въоръжи с търпение. Как би могла да я предпази от онова, което кроеше Инес? Изглежда, негрите в плантацията смятаха възрастната жена за магьосница и не биха посмели да сторят нищо на внучката й.

По-късно в колибата се появи Лейли. Полъс се изправи, взе я в обятията си и я притисна към себе си. Изглежда, Инес не знаеше, че той вече е направил своя избор. Двамата размениха шепнешком няколко фрази. След това Лейли коленичи до Мариса и заговори тихо:

— Леля Сесил е наблюдавана, затова изпрати мен. Господарката има посетител — някакъв господин от Ню Орлиънс, който ще ви отведе със себе си. Но Сесил ми каза да ви предам, че не бива да се безпокоите за нищо. Трябва да тръгнете с него, без да се противите, за да не ви нашибат с камшик, макар че той едва ли би сторил това преди търга.

— Търг? — ужасено повтори Мариса, преди да й хрумне, че самата Лейли е трябвало да понесе това унижение.

— Да, но за светлокожите жени той не е публичен. Не бива да се безпокоите, тъй като…

Полъс, който бе дебнал край вратата, с един скок се озова до Лейли и й помогна да се изправи.

— Някой идва. Бързо, бягай! Аз ще й обясня всичко.

Лейли изчезна също толкова безшумно, колкото и се бе появила. Този път вратата се затвори съвсем тихо.

В колибата вече цареше полумрак, навън се свечеряваше. Едрото тяло на негъра блестеше като абанос, още повече че той бе свалил белите памучни панталони, каквито носеха всички роби.

— Обещах ти да не те докосвам, но всичко трябва да изглежда истинско — въпреки че гласът му звучеше приятелски, сърцето на Мариса се бе свило от страх, докато той я събличаше грубо. Накрая Полъс легна до нея.

— И без това ще те съблекат, за да може господин Джонас да те огледа. Но ти знаеш, че няма да те докосна, и баба ти го знае. Скоро отново ще бъдеш свободна. Това искаше да ти каже Лейли, затова бе дошла. Скоро всички ние ще бъдем свободни. Не бива да казваш на никого, ясно ли е?

Мариса не схващаше напълно смисъла на думите му. Беше като замаяна. Неочаквано вратата се отвори и колибата се изпълни с призрачната оранжева светлина на факлите.

Полъс скочи и посегна към панталоните си. Гласът му, само допреди малко толкова самоуверен, сега придоби раболепен тон.

— О, не знаех, че ще дойдете, господарке. Простете, че ви посрещам така.

Инес се засмя и подхвърли към мъжа, който я следваше:

— Ето, уверете се сам! Полъс обича жени със светла кожа — и се обърна към негъра: — Създаде ли ти много грижи?

— Не, господарке. Отначало не искаше, но аз на бърза ръка се справих с нея. Не съм й направил синини, както наредихте.

Мариса се обърна на хълбок и сви колене към гърдите си. Искаше й се да потъне в земята и да й бъде спестено унижението, срещу което бе толкова безпомощна, колкото някое уловено в капан животно.

— Трябва да разберете, господин Джонас, от съображения за сигурност наредих да й сложат вериги. Обикновено това не е необходимо, но аз ви обясних необичайните обстоятелства… Сега тя ще прави каквото й се каже. Знае три езика — френски, испански и английски. Навярно в Европа е научила и други неща, но това ще установите сам, преди да я продадете.

Не стига, че Инес говореше за нея така, сякаш Мариса не бе в колибата или пък бе глуха, ами след това трябваше да понесе и унизителния преглед на голото й тяло. После й нахлузиха широка памучна риза и я отведоха на някакъв кораб — един грозен, боядисан в черно съд, с дълъг корпус, който бе привързан към кея на „Конграсия“.

На борда вече имаше десетки роби. Мариса чуваше стоновете и жалбите им. Мъжът, който я качи на палубата, имаше груби черти, кръгло червено лице и малки очички, които я оглеждаха безучастно.

— Светла кожа, такааа.

Без да каже нищо повече, той й донесе гъста оризена супа и не откъсна поглед от нея, докато тя жадно поглъщаше храната. След това я отведе в една кабина, която трябва да принадлежеше на господин Джонас, съдейки по удобната, макар и не луксозна мебелировка. Леглото бе застлано с червено кадифе, а в единия от ъглите имаше писалище, върху което бяха натрупани някакви книжа. На срещуположната стена на различна височина бяха забити железни халки.

Към тази стена я тикна мъжът. През последните часове се бяха държали с нея като с животно. Бе предмет, стока. Мариса извика в паметта си утешителните думи, прошепнати й от Полъс: Скоро всички ние ще бъдем свободни. Тя обаче не вярваше в това.

Мъжът я прикова към стената за ръцете и краката.

— Ти си почти бяла, затова ще ти дам един съвет — избоботи той. — Не се противи, подчинявай се във всичко. Той няма да те бие, защото иска да получи за теб възможно най-добра цена. Запомни това, момиче.

Мариса не схващаше смисъл на думите му. Бе завладяна от странното усещане, че всичко се случва с някой друг.