Розмари Роджърс
Развратни игри (25)

24

Би дала почти всичко, да можеше да откаже на Сали, но и този път отстъпи пред силата на съдбата. Освен това бе любопитна откъде Дюран знае, че тази вечер възнамерява да ходи в „Клуба на проклятието“.

Обзелият я отново страх, прогони с мисълта, че ако някой иска да я убие, едва ли би избрал толкова оживено място. Така че, на път към клуба даде ухо на безгрижното бъбрене на Сали и дори се засмя, когато приятелката й попита:

— Взе ли достатъчно пари? Иначе…

— О, зная какво разбираш под „иначе“. Решила съм тази вечер да бъда по-въздържана.

— Но не бъди прекалено въздържана! Който се бои да залага големи суми, би могъл да отиде на Бъртън Стрийт — Сали се притисна като котка към Том Дрюмон, който бе обвил ръка около раменете й.

Мариса им завидя тайно. Без закрилата на Филип, тя се чувстваше напълно беззащитна и изоставена. Нямаше представа какво щеше да й поднесе тази вечер. Трябваше да се бори с чувството, че е в затворническа кола, откарваща я към гилотината.

На пръв поглед в клуба всичко бе като при първото й посещение, а и Сали не се отделяше от нея. Двете носеха маски и следваха Том, който ги водеше през залите. Мариса погледна с копнеж към една от тях, където се играеше фараон, но Том й напомни, че най-напред трябвало да поздравят маркизата.

Мариса забеляза някаква дама, която носеше златисточервеникавата си коса навита на кок, макар на мода да бяха късите коси.

— Маркиза Фърнсуърт — прошепна на ухото й Сали. — Известна е като най-студената жена в Лондон. Казват, че мъжът й трябвало да чука, преди да влезе в спалнята й. Привърженичка е на вигите. Винаги се учудвам да я видя тук, но, изглежда комарът е единственият й грях.

— Тихо, Сали. Никакви клюки, знаеш правилата — предупреди я лорд Дрюмон.

Тя сви рамене. На Мариса й се струваше, че разпознава в лицето на маркизата жената, която се бе съблякла пред погледите на всички и при спомена за странната еротична сцена страните й пламнаха.

Почти с облекчение се остави да бъде въведена в обзаведения в червено и златно салон на мадам Дьо л’Егъл. Отново срещна изпитателния поглед на синьо-зелените очи.

— Каква красива рокля, графиньо! — тя фамилиарно докосна ръката на Мариса с ветрилото си. — Жалко, че ви бе необходима специална покана, за да ни посетите отново.

Сали се притече на помощ на Мариса.

— Не бива да й се сърдите, мадам. Откакто Филип Синклер замина, тя скучае ужасно, защото е трябвало да му обещае…

— Сали! — с упрек в гласа я прекъсна Том Дрюмон.

Маркизата обаче се засмя.

— Значи Филип Синклер е изкупителната жертва. Този път ще ви простя, дете мое. Но, струва ми се, ви липсва кавалер. Доколкото знам, познавате кавалер Дюран, така че всичко се нарежда чудесно.

Дюран се отдели от групата млади мъже зад гърба на маркизата и се поклони вежливо.

— За мен е чест — той й предложи ръка и на Мариса не й остана нищо друго, освен да я приеме. След това всички излязоха, но тъй като тя вече не бе сама, Том и Сали сякаш случайно се отдалечиха, запътвайки се към една от игралните маси.

— Била ли сте вече на горния етаж? — попита Дюран и без да дочака отговор, я поведе по стълбището покрай нишата на музикантите, а след това по някакъв слабо осветен коридор.

— Тук има помещения за хора, които биха искали да поговорят на спокойствие или да поиграят карти. Обзаведени са различно в зависимост от целта — след кратка пауза продължи безизразно: — Запазих една стая, където бихме могли да поговорим, но не мислете, че искам да ви прелъстя. Пристрастията ми се различават от тези на повечето мъже.

Невъзмутимостта му я отблъскваше. Сега той извади от джоба си ключ и отключи една врата. Малката стаичка бе обзаведена в стил Луи XV. Дюран сякаш не забелязваше колко се вписва в обстановката виолетово-синята й рокля. Той погледна Мариса студено и пренебрежително.

— Простете за настойчивостта, госпожо. Получихте писмото ми, нали? Не мога да остана дълго в Лондон, маркизът има нужда от мен, така че въпросът не търпи отлагане. Не желаете ли да седнете? Ще бъда кратък.

От една поставена върху масата гарафа наля вино в две чаши и подаде едната на Мариса, без да я попита дали иска.

— За съжаление имам лоши новини за вас, госпожо, така че ще е най-добре да пийнете малко.

Тя поклати глава.

— Не? Е, може би сте по-силна, отколкото изглеждате. Ще разберете защо исках да поговорим насаме, когато чуете какво имам да ви казвам. Баща ви е мъртъв, госпожо. Съжалявам, че трябва да го научите от един непознат, но това може да има и своята добра страна. Починал е преди три-четири месеца от раните, получени на един дуел. Предполагам не знаете, че се е оженил повторно?

Мариса стоеше като вкаменена. Тя чу безизразния глас на Дюран:

— Говори се, че доня Инес произхождала от семейство на испански благородници, заселили се отдавна в Луизиана. Преди време е трябвало да се омъжите за братовчед й Педро, а мъжът, убил баща ви — за съжаление трябва да ви го кажа — е вашият съпруг.

Тя разля виното от чашата си, която Дюран измъкна от треперещите й пръсти и поднесе към устните й.

— Пийте, госпожо.

Мариса преглътна неволно.

— Но… защо? — неочаквано си спомни за Доминик и Педро, които бе чула да разговарят край манастирската стена. Инес… Тогава за пръв път бе чула това име.

— Навярно доня Инес е искала да наследи всичко — рече Дюран. — Но баща ви, изглежда, не е променил завещанието си и е посочил вас за единствена наследница. Тя просто управлява имението.

Зъбите на Мариса тракаха.

— Не знаех нищо. Наследството ми е безразлично. Но откъде знаете всичко това вие…

— Маркизът винаги научава онова, което го интересува. Трябва да ви осведомя, че вашите интереси са и негови. Разбирате ли, госпожо? — неочаквано в гласа на Дюран се появи метална нотка, сякаш някаква маска бе паднала от красивото му момчешко лице. — А интересите на маркиза са и мои. Затова ви съветвам да се въздържате от глупави игри, които биха могли да застрашат бъдещето ви. Около вас има хора, които не биха се спрели пред нищо и дори и най-малкото подозрение в измяна би било достатъчно. Внимавайте графиньо, не забравяйте къде ви е мястото.

Отначало й бе нанесъл удар, който я бе парализирал, а сега я предупреждаваше. Какво означаваха думите му? Възможно ли бе…? Мариса все още трепереше, но инстинктът за самосъхранение й дойде на помощ и тя избухна в сълзи. Това бе напълно естествена реакция — не биваше да му дава да забележи, че страхът бе далеч по-силен от мъката по баща й.

Дюран невъзмутимо я наблюдаваше, а когато сълзите й пресъхнаха, я изпрати до вкъщи. През целия път той не продума и само на сбогуване й напомни за дълга й и за онова, което се очаква от нея.

Едва когато се добра до спалнята си и освободи камериерката, Мариса отново избухна в сълзи, този път от мъка по баща си. Спомни си как я бе носил на раменете си и я бе наричал „моята малка принцеса“ и „съкровище“. Оттогава бяха минали много години и двамата се бяха отчуждили. Мариса бе решила, че я е забравил и се интересува единствено от това, как да я накара да мине под венчило, но, изглежда се бе лъгала.

След това се опита да си представи доня Инес. Представяше си, че прилича на кралицата на Испания, чернокоса, с алчни очи и пълни устни. Заради една такава жена Доминик се бе дуелирал с баща й! О, той отлично е знаел чия дъщеря е, когато неочаквано бе предложил да се ожени за нея. Дали сега се биеше в гърдите пред Инес за тази си постъпка?

През тази нощ Мариса спа малко. На следващия ден остана в стаята си и отпрати всички посетители. Граф Ди Киара остави визитната си картичка, която тя разкъса. Дали не се опитваше да я компрометира?

Копнееше да се види с Филип и да му разкаже всичко. На другата сутрин обаче получи съобщение от него, в което се казваше, че лошо време възпрепятства отпътуването му. Следобед я посети Едме, съпроводена от граф Дьо Брасел, когото Мариса неколкократно бе срещала по различни приеми. Докато леля й бъбреше с госпожа Уилоуби, Дьо Брасел остроумничеше пред облечената в черно Мариса, обсъждаше политическите интриги във Франция и пожела да узнае дали е истина, че Наполеон се задържал най-вече в Малмезон и колко често ходел в Сен Клу, на което Мариса отвърна, че леля й знае по-добре от нея. Графът изглеждаше разочарован, но не продължи да настоява. На сбогуване Едме обеща по-късно да намине отново.

Когато надвечер граф Ди Киара отново помоли да бъде приет, Мариса се извини с главоболие и го отпрати.

Едме се появи малко по-късно, но завари племенницата си в леглото със студен компрес на челото. Графинята се наведе над Мариса и я заговори с глас, който издаваше по-скоро раздразнение, отколкото съчувствие.

— Какво значи това? Признавам, тежко е да научиш, че баща ти е починал, но станалото станало. Преди месеци! Мислиш ли, че той би се зарадвал да те види такава? Трябва да призная, че ме разочарова. Защо се криеш? Ако се разболееш и умреш, мъжът ти ще наследи всичко, а това със сигурност доста ще се хареса на доня Инес! А също и на него. Навярно след това ще се оженят и ще си заживеят, наслаждавайки се на наследството ти!

— Не! — Мариса се изправи и се взря в леля си. — Как можеш да говориш така за мъж, на когото си била любовница! Да не би да ревнуваш от Инес? Забрави ли, че ти ме омъжи за него?

Едме пребледня едва доловимо, но издържа погледа на племенницата си.

— Права си… отчасти. Привличаше ме необуздаността му, дивото в него, но когато научих, че той е бил… Не ти ли е ясно, че подобно на останалите правех само онова, което би било най-добро за теб? Същото е и сега. Зная какво е трябвало да понесеш, но все още си прекалено млада и можеш да се справиш с това. Така че се стегни!

Тъй като Мариса мълчеше упорито, Едме продължи:

— Ако не се интересувах от теб, нямаше да си мръдна пръста. Всъщност дойдох, за да ти кажа, че мисля да замина за няколко месеца в Бат. Знаеш, че откакто Брюмел беше там, мястото е много модерно. Трябва да се махна за малко от Лондон и наех една къща в Бат. Ако решиш, че би могла да се откъснеш от новите си приятели, с удоволствие ще те взема със себе си. Може би Филип също ще дойде, като научи, че си с мен. Но сега ти си богата и независима и разбира се, можеш да правиш всичко, каквото си пожелаеш.

Обвинението в слабост подейства на Мариса като студен душ. Леля й бе права. Какъв смисъл имаше да се свива в черупката си и да се държи така, сякаш бе неспособна да се защити? Внезапно й хрумна онова, което маркиз Ройс й бе казал за отмъщението. Италианците имаха за това една специална дума: „вендета“. Тази дума неочаквано накара кръвта й да кипне.

Изведнъж изпита непреодолимо желание да си отмъсти на мъжа, причина за всичките й нещастия. Щеше да стори всичко, да използва всички средства, за да постигне целта си. Тя затвори очи и си повтори наум италианската дума, която циганите често използваха.

— Мариса! — остро рече Едме.

Мариса отвори очи и рече бавно:

— Е, добре. Сега ще стана. Ще вечеряш ли с мен? Бихме могли да обсъдим пътуването и гардероба, от който ще имам нужда.