Розмари Роджърс
Развратни игри (50)

49

За четири дни прекосиха Луизиана, избягвайки оживените пътища. През това време нито веднъж не се случи да бъдат притеснени от разбойници или индианци. Мариса си обясняваше този факт, единствено със застрашителния вид на мъжете, които Доминик водеше със себе си. Брадясали и облечени в кожи, повечето от тях приличаха на речни пирати и не се обръщаха към Доминик иначе, освен с „капитане“.

Измамата с преоблечената като мъж Мариса скоро бе разкрита, но мъжете стояха настрана от младата жена и се задоволяваха с цинични усмивки и завистливи погледи. Всички я смятаха за любовница на капитана, което ужасно я вбесяваше. Тя обаче щеше да се ядоса още повече, ако знаеше как Доминик бе обяснил на хората си, че младата жена е по-добър пропуск за испанска територия от онзи, с който го бе снабдил генерал Уилкинсън. Един безценен заложник, който можеше да им бъде от полза, ако се наложеше. Мариса не знаеше също и че бе заплашил да убие всеки, който се осмели да я докосне. Самият той се отнасяше към нея с господарско безразличие и й даваше нареждания така, сякаш имаше срещу себе си някой от подчинените си.

Мариса често се улавяше да го наблюдава. Освободен от условностите на цивилизацията, сред пустошта на мочурищата и горите, Доминик се чувстваше съвсем в свои води. Беше си пуснал брада и подобно на останалите мъже носеше кожени панталони. Едва сега Мариса си даваше сметка, колко малко всъщност знае за човека, който бе променил целия й живот. Постоянно си повтаряше, че го мрази и трябва да е нащрек, но не можеше да се въздържи да не го следва с поглед. Той яздеше без седло не по-зле от индианец, сякаш сраснал се с коня си. Не носеше ботуши, а мокасини, с които стъпваше по земята с ловкостта на пантера и също толкова безшумно. Мариса с изненада откри колко сърдечно можеше да се смее той на някой разказан край лагерния огън анекдот. Наистина изобщо не го познаваше. Но да не би той да си бе направил труда да я опознае? Въпреки, че пътищата им често се бяха пресичали, те бяха двама непознати и Мариса предпочиташе да си останат такива. Въпреки това се вбесяваше от презрителното му отношение.

Тези противоречиви чувства й създаваха много грижи. Постепенно тя осъзна, че е започнала да вижда в него човека, а не врага и не знаеше какво да прави с тази толкова обезпокояваща мисъл. Откакто бе престанала да се страхува от него, той я привличаше все повече, а това я караше да се бои от чувствата си.

Дните бяха поносими, въпреки дългите уморителни преходи и опасността от алигатори и змии, с които бяха пълни мочурищата. Но нощите! Нощите бяха горещи и влажни, а комарите не й даваха покой. Когато обаче луната изплуваше иззад хоризонта и посребреше всичко наоколо, Мариса бе като омагьосана.

С времето забеляза, че се променя. Бе започнала да гледа на природата със съвсем други очи и да я преживява като нещо първично и истинско, а не просто като пейзаж, на който човек се любува от прозореца на пощенската карета. Сега разбираше защо баща й и хората, дошли в тази страна преди него, не бяха имали сърце да я напуснат. Магията на недокоснатата пустош! Желанието да я покориш пръв!

Всичко тук изглеждаше такова, каквото е било след сътворението на света — зеленината на буйната растителност, златото на слънцето, синевата на небето и тъмните дълбини на водите, в които сякаш се криеха митически прасъщества.

Храна не липсваше, дивечът бе в изобилие. Някои от мъжете залагаха капани, други — сред тях и Доминик — ловуваха с лък и стрела. Мариса осъзна, че е щастлива да живее като индианка и да приготвя храна на лагерния огън. Мъжете бяха свикнали с присъствието й и въпреки мъжкото й облекло я наричаха „майче“ или „сестричке“, понякога дори „съкровище“. Само Доминик оставаше хладен и дистанциран.

Тя бе престанала да пита къде отиват или кога ще пристигнат. Повечето от онова, което някога бе имало значение за нея, сега бе абсолютно маловажно, включително и времето. Когато нощем вдигнеше поглед към звездното небе, то й приличаше на огромен спрял часовник. Колко дълго вече тези звезди светеха там горе?

Дните и нощите се сливаха и само пейзажът се променяше. Бяха прекосили лениво течащата Мисисипи с помощта на грубо сковани салове в една местност, наречена „Ореховите планини“. След това изминаха десетки мили сред мочурищата на Уачита.

— От другата страна на реката има чудесни терени — плодородна почва, дървета, изобилен дивеч. В по-голямата си част земята принадлежи на индианците, ако в случая изобщо може да става дума за притежание. Те ще бъдат дружелюбни към нас. Преди време капитанът е живял при тях. Последният път, когато бяхме тук, научих езика на знаците, който използват.

Жан Трюдо се бе самоназначил за телохранител на Мариса и сега си бе поставил за цел да я научи да борави с лък и нож.

— На испанска територия няма да използваме никакво огнестрелно оръжие, освен в краен случай за самоотбрана.

— Мислите ли, че ще се наложи? — попита Мариса.

Той сви рамене.

— Човек никога не знае. Капитанът има пропуск, но след продажбата на Луизиана, испанците се боят, че можем да им отнемем земите. Те не обичат американци да се мотаят на тяхна територия, пък било само за да ловуват. Добре е, човек да е подготвен за всичко.

Незабелязано към тях се бе приближил Доминик, който повдигна вежди и отмина мълчаливо. Не ми изглежда да ревнува. Пък и защо му е? — каза си Мариса, проследявайки го с поглед. — За него аз съм просто една заложница.

Трюдо, който я бе наблюдавал, забеляза усмихнато:

— Капитанът си го бива, а?

Кръвта нахлу в главата й и тя не можа да не се изчерви.

— На мен ми е безразличен. Аз съм просто негова пленница — горчиво рече тя.

— Пленница? — той продължаваше да се усмихва, така че белите му зъби блестяха под дългите мустаци. — Не вярвам. Ако някоя вечер се облечете като жена, навярно ще установите колко силно го привличате всъщност.

— Предпочитам да не го привличам, предпочитам изобщо да не ме забелязва — остро отвърна Мариса, но Трюдо не изглеждаше много убеден. В дъното на душата си и тя не бе напълно сигурна.

Дните минаваха, а единственото нещо, което се променяше, бе пейзажът. Понякога тя вземаше участие в лова.

— Не се отдалечавай от лагера — предупреди я един ден Лейли. — Наоколо се навъртат пантери. Вчера Полъс видя една да се промъква край конете.

Мариса не я слушаше, тъй като разглеждаше отражението си в едно езерце. Мили Боже, как изглеждаше само! Загорялата й от слънцето кожа бе доста по-тъмна от тази на Лейли, която винаги носеше широкопола сламена шапка и дрехи с дълги ръкави.

Изглеждам като някой хъшлак — с ужас помисли Мариса, давайки си сметка, че вината за това си е изцяло нейна. Дългите коси не променяха нищо. Ездата и работата край огнището казваха своето и тя бе изпосталяла. Нищо чудно, че хората на Доминик се отнасяха с нея като със сестра. Самият Доминик дори не я поглеждаше. Избягваше я толкова очевидно, че това бе направило впечатление дори на Лейли, която въпреки, че не казваше нищо, й хвърляше полусъчувствени, полулюбопитни погледи. Тя самата си имаше своя Полъс, с когото понякога се измъкваха от лагера, за да останат сами. С вродената си гордост и забележителна физическа сила, Полъс бързо си бе създал име сред мъжете.

— Никога повече няма да превивам гръб пред някого просто защото съм чернокож — замислено рече той една вечер, когато тримата седяха край малък огън. — И никога повече няма да се правя на глупав, защото белите очакват това от един негър. Баща ми бе прочут войн и главатар на племето си, преди да бъде продаден на търговците на роби от собствения си брат. Сега аз съм свободен човек!

Лейли галеше гърдите му.

Те двамата наистина се обичат — почти със завист си помисли Мариса. Бе си въобразявала, че е обичана от Кямил, а преди това от Филип, но сега и двамата бяха мъртви, а тя се намираше насред безкрайна пустош, която сякаш нямаше нито начало, нито край. Вече не знаеше дори коя е. Лейли и Полъс се надяваха да започнат живота си отначало. А тя? Какво я очакваше и какво изобщо искаше?

След прекосяването на Уачита спряха на лагер. Щяха да останат на това място поне три дни, за да опушат месо и да оставят конете да си починат. Мъжете все по-често споменаваха някаква друга река, Ред ривър. Междувременно Мариса бе изгубила не само представата за време, но и за разстояние. Колко дълго още трябваше да вървят? Имаше ли някакво значение? Далеч по-важна бе вътрешната й несигурност. Постоянно се питаше какво желае всъщност. Всички други, изглежда, знаеха какво правят тук и единствено тя бе дошла, просто защото не бе имала друг избор. Само преди няколко седмици тази мисъл би я вбесила. Сега обаче, търсеше самата себе си и бе решена да не позволи на бушуващите в душата й нови и непознати чувства да я смутят и объркат.

Не можеше да не проследи с поглед Доминик Чалънджър, който в този момент минаваше покрай нея с широка крачка. Беше си пуснал брада и сега й бе по-чужд отвсякога. Само сивите очи бяха същите. Дали копнееше за Джейн Байрон? Възможно ли бе наистина да е влюбен? Какво тогава търсеше тук? Сред пустошта изглежда се чувстваше по-добре, отколкото из салоните на Начес и Ню Орлиънс. Опасността ли го привличаше? За разлика от Джейн, тя го бе виждала в най-различно обкръжение и при всевъзможни обстоятелства. В Испания, на кораба, във Франция, в Лондон и дори в Триполи, където… Не искаше да си спомня за това. Между тях нямаше нищо друго, освен антипатия и недоверие. След няколко месеца той отново щеше да бъде в Щатите, за да се ожени за Джейн, докато тя… Защо я бе взел със себе си?

Лейли, която сега се обръщаше към нея на „ти“, й отвори очите.

— Яде като птиче. Добре ли си?

— Напротив. Чувствам се чудесно. Просто не съм гладна.

Луната бе изплувала иззад хоризонта — оранжев диск, който постепенно се посребряваше.

— Щом не си болна и въпреки това нямаш апетит, значи те измъчва копнеж. Зная, че не е Трюдо, макар двамата да прекарвате много време заедно. Нищо ли няма да сториш?

Мариса я погледна учудено.

— Какво имаш предвид?

— Знаеш какво имам предвид — тихо, но настойчиво рече Лейли. — Няма нищо лошо в това, една жена да желае някой мъж. Е, понякога се налага човек да ускори нещата… Мислиш ли, че не съм забелязала как го гледаш в последно време? — Лейли се засмя — не подигравателно, а съчувствено. — Направи нещо! Излез на разходка с Трюдо. Ще видиш, че няма да мине много време и той ще хукне подире ти.

— Не разбирам… — Мариса замълча. Безсмислено бе да лъже. Сърцето й щеше да се пръсне от вълнение. — Ще ми заемеш ли някоя от роклите си? Не вярвам Трюдо да има желание да излезе на разходка с мъж.

— Разбира се.

Облечена в една от семплите памучни рокли на Лейли, тя се почувства много по-женствена. Косата си сплете и завърза с кожено ремъче.

Доминик не се мяркаше никъде, когато Трюдо много вежливо й подаде ръка.

— Сега наистина ще се обръщам към вас с „госпожице“. Мога ли да ви поканя на разходка с един недодялан дивак, млада госпожице? Обещавам да спазвам приличие.

Тя му отвърна в същия шеговит тон.

— За мен е чест, господине. Но ако не проявите необходимия респект, ще забравя, че съм дама и ще извадя ножа си.

Трюдо се засмя звучно.

— Не се съмнявам! Какво ще кажете, да тръгваме ли? Бих искал да ви покажа колко е красива реката на лунна светлина.

Мариса умишлено не погледна назад към огъня, макар да усещаше множеството погледи, които не се откъсваха от тях. Не след дълго тя се препъна и Трюдо стисна ръката й малко по-силно.

— Просто играя ролята си — прошепна той. — Не се безпокойте. Не искам да усетя ножа на капитана между ребрата си.

— Мисля, че няма такава опасност. На него му е все едно какво правя — отвърна тя.

— Наистина ли? Ще видим.

Той замълча. С дългите си мустаци — неговата гордост — и рошава, извираща изпод широкополата му шапка коса, Трюдо изглеждаше като същински злодей. Въпреки това, тя не се страхуваше от него. Вече не се страхуваше от нищо друго, освен от необяснимите чувства, които я разкъсваха.

Откъм гъсталака долетя едва доловимо шумолене и Мариса си спомни за дебнещите наоколо пантери. Въпреки това се чувстваше в безопасност край Трюдо, който носеше нож и пистолети, но и пушка.

— Въоръжен сте така, сякаш се опасявате от вражеско нападение — рече тя, когато стигнаха брега на реката.

— Човек никога не знае. Команчите обичат да предприемат своите бойни походи на лунна светлина. Но не се безпокойте, с мен сте в безопасност.

— Команчите? Имате предвид дивите индианци? — бе чувала за тях от чичо си.

— Точно така, те са диви и доста опасни. Но не и за нас. Вече съм търгувал с тях, а капитанът е живял две години в племето. От тях няма защо да се боим — той неочаквано придоби сериозен вид. — Не знаете ли, че всеки от нас се стреми към нещо? Сравнен с целта, която преследва един мъж, страхът е съвсем маловажен. Не всички ще се върнат живи и ще имат възможност да похарчат спечеленото. Тази дива страна взима своето.

— Но защо…

— Защо? Вие защо сте тук? Поемате същия риск като нас, дори по-голям, защото сте жена. Свобода ли търсите или ново пленничество?

— Вие като мъж няма да разберете това — уклончиво отвърна тя.

— Да, кой може да разбере една жена? Някога бях женен. Жена ми ми изневери. Убих и двамата — нея и другия. Преди да умре, тя ми каза, че прекалено дълго съм я оставял сама. Сигурно щеше да се върне при мен. Мислеше, че нямам гордост… Във всеки случай си заслужи смъртта. И въпреки това, не мога да я забравя. Често мисля за нея, виждам я такава, каквато бе преди смъртта на детето ни, когато все още не се запилявах на лов с месеци. Но аз го правех заради нея, за да мога да й предложа нещо повече от колиба сред блатата. Жени… пфу! Знаете ли изобщо какво искате?

— Жените могат много да страдат — тихо рече тя. — Ние търсим само любов, търсим мъж, който да не се срамува да каже, че ни обича. Затова, мисля, е толкова лесно да бъдем приласкани.

Тъмните му очи блестяха. Неочаквано той се засмя грубо.

— Срещу вас стои един убиец. Не се ли боите? След като избягах от каторгата, влязох в бандата на Мюри. Върших ужасни неща. Ще се ужасите, ако узнаете всичко, което съм правил. Беше глупаво от ваша страна, да идвате тук с мен. Но аз зная защо ми се доверихте. Не го правете повече, разбрахте ли? Нито с някой от другите мъже. Опасно е. Бих могъл…

— Трюдо! — гласът на Доминик не бе нито сърдит, нито заплашителен. — Бихте ли ме сменил на пост? Утре възнамерявам да отскоча до Начиочес, а преди това трябва да свърша нещо.

— На вашите заповеди, капитане — Трюдо се подсмихваше. — Вече се чудех, кога ще се появите. Просто пазех момичето ви, както ми наредихте.

Коленете на Мариса бяха омекнали и тя се облегна на едно дърво. Не чуваше какво си говореха двамата мъже. Трюдо й целуна ръка и се отдалечи. Едва сега тя осъзна смисъла на странното му признание.

Ризата на Доминик не бе закопчана, сякаш я бе наметнал набързо, а косата му бе мокра. Мариса си помисли, че ще я удари. Вместо това той каза спокойно:

— Не познаваш Трюдо. Може да му се разчита, но понякога луната му влияе по странен начин. Защо напусна лагера с него? Когато Полъс ми каза…

— Какво против имаш? — прекъсна го тя. — Нали си му наредил да ме пази. Бедният!

— Не съзнаваш ли какво би могло да се случи? — повиши тон той. — Някога Трюдо бе един от най-верните хора на Мюри, докато не започнаха пристъпите му на лудост. През последните две години се държа добре, но понякога по пълнолуние…

— Не ми е сторил нищо! Разказа ми за себе си и дори ме предупреди…

— Защо си облечена така? — неочаквано попита той с груб тон, който пробуди гордостта й.

— Аз съм жена, ако си забравил! Защо да не се обличам като такава? Не си ми забранявал. В противен случай, разбира се, нямаше да посмея да престъпя заповедта ти!

Той подпря ръце на дървото от двете страни на главата й, така че сега тя бе като в клопка. Усещаше близостта на тялото му. Очите му отразяваха лунната светлина като сребърни огледала.

— С удоволствие бих проверил дали най-сетне си се научила на послушание — устните му докоснаха нейните. — Може би луната подлудява и мен като бедния Трюдо. Какво търсеше тук с него?

Мариса трябваше да събере цялата си смелост, да каже истината.

— Теб.

След това постави ръце на раменете му.

Настъпи кратко мълчание. Доминик имаше нужда от известно време, за да се съвземе от изненадата. Той си пое дълбоко дъх, преди да каже спокойно:

— Тогава сигурно и двамата сме луди. Или пък…

— Винаги ли между нас трябва да има „или пък“? — тя се провря под ръцете му и застана пред него, обляна от лунната светлина. С треперещи пръсти започна да разкопчава роклята си. Ако я отблъснеше… ако не я пожелаеше. Той стоеше като вкаменен, така че Мариса имаше достатъчно време да си спомни за безразличието му през последните седмици. След това обаче й помогна да се съблече, захвърли ризата и панталоните си в тревата и дълго притиска тръпнещото й тяло към своето, целува шията, ръцете и гърдите й, преди внимателно да я постави да легне върху разпилените по земята дрехи.