Розмари Роджърс
Развратни игри (37)

36

Новините и слуховете се разпространяваха бързо из обширната пустиня между Триполи и Египет, разнасяни от керваните, които спираха в оазисите, за да напълнят меховете си с вода, както и от разказвачите на приказки и дервишите, посрещани навсякъде със страхопочитание като свети мъже.

До пашата в Триполи, когото американската блокада бе превърнала в заложник в собственото му царство, достигна новината, че малък, но добре въоръжен американски отряд под командването на Уилям Итън, напредвал с бърз марш от Александрия към Триполи. Отрядът се състоял изключително от доброволци — между тях много търговци и авантюристи, — всички те обаче били опитни и калени в битки мъже. Сред тях бил и Хамет Караманли, братът на сваления от власт предишен паша на Триполи и претендент за трона.

Уплашен, пашата изпрати кораби в Тунис, Алжир и Истанбул, както отскоро се наричаше Константинопол. Всичките му съюзници обаче си имаха достатъчно собствени проблеми. И докато главнокомандващият американската флота в Средиземно море адмирал Пребъл се надяваше съвсем скоро да сложи край на войната, малкият отряд на Итън напредваше бавно и решително към пристанищното градче Дерна. В Дерна се бе разположил Кямил Хасан със своите еничари, организираше отбраната на града и мечтаеше за слава.

Уилям Итън познаваше психологията на своята събрана от кол и въже войска и не я пришпорваше прекалено. Той знаеше, че повечето от хората му, с изключение на малкото американски доброволци, бяха тръгнали, водени от желанието за плячка.

В началото на 1805 година обаче, Итън започна да става нетърпелив. Досега бяха се движили покрай брега, впускайки се в епизодични грабителски походи във вътрешността на пустинята и бяха превзели Салум почти без загуби. Дерна бе нещо друго. Тамошният предводител на еничарите, изглежда, бе хитър човек. Няколкото сблъсъци на отряда на Итън с войската му не бяха донесли нищо, освен убеждението, че имат работа с твърд и упорит противник.

Итън умишлено поведе отряда си навътре в пустинята с надеждата защитниците на Дерна да решат, че възнамерява да нападне Триполи от незащитената му страна. Като изпитан ветеран от американската Освободителна война, Итън сдържаше нетърпението си. Той нареди да разпънат палатките в покрайнините на един оазис и седна край лагерния огън.

Наблизо бе спрял някакъв керван, предвождан от високомерни бедуини, които седяха настрана от търговците и отпиваха големи глътки от обикалящия в кръг мях с арак^[1]. Те бяха позволили на няколко дръзко разбулени жени да танцуват за забавление на пътниците и събираха подхвърляните им след всеки танц монети.

Итън пиеше малко, давайки вид, че е погълнат от танца. Той чакаше. Най-сетне до него се приближи един от най-верните му хора, натурализиран американец, който говореше арабски.

— Е? Научихте ли нещо?

— Определено! Този оазис принадлежи на могъщия шейх Хайредин ел Шариф ел Хадж. Бедуините са от неговото племе. Говорих с един разказвач на приказки, на когото ракията бе развързала езика. По негови думи, този шейх е наследник на пророците, смятан не само за един от най-могъщите мъже на пустинята, но за свят човек. Но това не ви интересува твърде, прав ли съм? Навярно ще ви е интересно да узнаете, че шейхът е повелител на по-голямата част от номадските племена в тази област, а и е сроден чрез една от жените си с туарегите. С негова помощ — дори само неутралността му би била достатъчна — от главата ни няма да падне и косъм. Освен това… — той замълча театрално, докато Итън не го подкани:

— Освен това какво?

— Един от синовете му има зъб на турците и най-вече на проклетите еничари и техният предводител Раис, който ръководи отбраната на Дерна. Той би желал да говори с вас. Ако се съгласи да ни стане водач и шейхът ни подкрепи…

— Така е — сухо го прекъсна Итън, — но доколко може да се има вяра на този разказвач на приказки? Откъде да знаем, че това не е клопка? А и колко дълго ще трябва да го чакаме?

Информаторът му разтърка прасците си със страдалческа физиономия.

— Боже, никога няма да свикна да седя по турски като тези езичници! Да, и аз си зададох този въпрос, но какво имаме да губим? Този Сакр Ибн Хайредин — името означава „сокол“ — ще дойде с нас и докато е при нас — като доброволен заложник, така да се каже — в най-лошия случай обитателите на пустинята ще ни оставят на мира. Ако питате мен, този разказвач на приказки е бил изпратен, за да опипа почвата.

— Възможно е — съгласи се Итън. — Кажете на вашия разказвач на приказки, че съм готов да изчакам този… този сокол. Но не прекалено дълго, иначе хората ми ще изгубят търпение.

На третия ден след разговора, хората на Итън, които не бяха свикнали да бездействат, наистина вече започваха да губят търпение. Още повече, че бедуините бяха продължили пътя си, отвеждайки със себе си разбулените танцьорки.

Навъсеният като облак Уилям Итън тъкмо бе обявил, че на следващата сутрин ще вдигнат лагера, когато дочуха тропот от камилски копита и видяха малка групичка бедуини. На светлината на огъня мъжете изглеждаха живописно и страховито в белите си наметала и богато извезани кафтани. От поясите им стърчаха ножове и ятагани.

— Мили Боже — с въздишка прошепна един немски търговец. — Тази шайка не води със себе си никакви жени! Изглежда, няма да има забавления — той изрече тези думи шепнешком, тъй като всички бяха предупредени да внимават да не разгневят бедуините.

Племенният вожд, комуто принадлежеше оазиса, излезе от палатката си, за да посрещне новодошлите. Неочаквано той направи дълбок поклон пред първия ездач, който бе и най-едър на ръст. Мъжът скочи от камилата си и двамата с вожда тихо размениха няколко реплики.

Скоро едрият, богато облечен син на шейха, чието лице все още бе скрито под белия тюрбан, бе отведен до палатката на Итън. Уилям Итън, достатъчно дълго живял сред арабите, за да опознае обичаите им, поздрави с обичайните учтиви изрази.

Чернокож роб донесе вино, ракия и камилско месо, след което се отдалечи. Докато канеше госта си да седне, Итън се опита да скрие напрежението си.

— Ще ми окажете ли честта…

Говореше на арабски. Бедуинът свали наметалото и тюрбана си. Лицето му бе изразително и загоряло от слънцето, а за най-голямо учудване на Итън очите бяха сребристосиви. Майка му трябва да е черкезка — помисли си той, от когото не убягна изпитателният поглед на непознатия. Тъй като не бе твърде дипломатичен, сметна, че мълчанието е продължило прекалено дълго, и попита направо:

— Дошъл сте, за да ни съпроводите ли? Имате ли представа къде отиваме?

— Отивате в Дерна и ако позволите, аз ще дойда с вас — учтивите думи бяха изречени с едва доловима ирония.

Итън смръщи чело.

— Доколкото чух, в Дерна ви водят лични причини. Бих искал да изясним нещо от самото начало. Аз също си имам свои причини и командвам тази малка войска. Готов ли сте да приемате заповеди от мен? — той предложи на непознатия меха с вино — нещо като изпитание — и усети облекчение, когато гостът му го пое и отпи от него.

— И преди съм получавал заповеди, така че нищо не ми пречи да го сторя отново. В Дерна обаче има един човек, който ми принадлежи. Имам сметки за уреждане, след като превземем града. Бъдете спокоен, с нищо няма да застраша плановете ви.

Итън не можа да премълчи въпроса на езика му:

— Лично отмъщение?

Вежливият глас неочаквано придоби стоманена нотка:

— Да кажем, лични дела. Като получа онова, което искам, ще бъда на ваше разположение, господин Итън?

— Знаете името ми?

Отговорът бе многозначителен и същевременно неопределен:

— Кой не го знае?

Итън имаше натрапливото усещане, че познава отнякъде този мъж, което, разбира се, бе абсолютно невъзможно.

— В случай, че превземем града чрез щурм или хитрост… познавате ли всъщност подстъпите?

— Познавам всяка уличка, всяка сграда и почти всяка особеност на укрепленията. Никога преди не съм бил там, но съм изучавал подробна скица, начертана в пясъка. Всъщност ще вляза в града дори и без вас. Не мислите ли, че бих могъл да мина за скитащ дервиш или разказвач на приказки?

Мехът с вино бе подаден обратно и Уилям Итън го вдигна към устните си, преди да отвърне.

— Определено, само цветът на очите ви е странен. Но навярно има обяснение.

Бедуинът се засмя подигравателно.

— Кой би дръзнал да задава въпроси, изправен пред острието на ножа или ятагана? Но това е без значение. Аз съм тук и бих искал да дойда с вас, ако позволите. Вашият отговор?

— Мисля, че вече го знаете — промърмори Итън. — Можем ли да тръгнем утре сутринта?

— По всяко време. Нямам нужда от много сън.

Докато се хранеха и отпиваха от виното, Уилям Итън изучаваше новия си съюзник. Фактът, че не го разбираше и не можеше да го постави в никаква категория, го безпокоеше. Мъжът се хранеше с пръсти като арабите, после внимателно изтри ръцете си. Освен това говореше свободно арабски. И въпреки всичко, нещо подсказваше, че този мъж не е обикновен бедуин, макар около врата си да носеше религиозен медальон. Нещо не бе наред.

Може би е клопка? — размишляваше Итън. Но арабинът, комуто принадлежеше този оазис, очевидно го бе разпознал. От друга страна, какво доказваше това? Цяла една войска, която напредваше към Дерна, не можеше да остане скрита. Затова пък не бе трудно да се обезвредят петнадесетина бедуини, ако се окажеше, че са предатели. Без съмнение съществуваше риск, но той си заслужаваше да бъде поет.

Когато взе това решение, му олекна. След като бедуинът бе благодарил любезно за вечерята и се бе оттеглил, Итън започна да крои планове за бъдещето. Може би съвсем скоро щяха да бъдат пред вратите на Триполи. Там езичниците държаха екипажа на „Филаделфия“ и на плячкосаните търговски кораби. Всички тези мъже бяха превърнати в роби. Е, градът нямаше да може да устои на едновременно нападение по суша и вода. Итън бе честолюбив и виждаше бъдещето в розови краски.

На другата сутрин потеглиха преди изгрев-слънце. Въздухът все още бе хладен, а в бледосиньото небе едва-едва се забелязваха розови оттенъци.

Бедуините вече бяха по камилите си и чакаха стоически. Едва когато Уилям Итън излезе от палатката си и се качи на камилата, отрядът бавно потегли през пустинята. Повечето от хората на Итън носеха върху националните си носии — имаше представители на всевъзможни националности — свободно развяващи се наметала, които трябваше да ги пазят от припичащото все по-безмилостно слънце.

На около седем километра от Дерна бедуините направиха лагер под прикритието на дюните. Когато Итън и хората му ги настигнаха, отдавна гореше огън и миришеше на печено козе месо.

— Вече са поставили часови — рече мъжът, който в оазиса бе преговарял с разказвача на приказки.

Уилям Итън се обърна към него, свъсил вежди.

— И ние ще поставим часови. Ще се пишете ли доброволец или бихте желал да поговорите с нашите бедуини?

— Предпочитам да поговоря с бедуините. Освен че вече надушвам храна, а ние още не сме запалили огньовете, предводителят им навярно би могъл да ми каже нещо за съдбата на робите християни в Триполи.

— Добре — лаконично отвърна Итън. — Между другото, този Сакр е доста интересен човек.

Доналд Макгуайър намести тюрбана си и се запъти към огъня, край който бяха насядали бедуините и печаха на шиш козе месо. Когато се приближи, сякаш от пясъка изникна един мъж с изваден ятаган и го огледа недоверчиво. Доналд се усмихна широко и го заговори на арабски. След кратко колебание мъжът го поведе към малката палатка, разпъната за тайнствения Сакр.

Подобно на Итън, Доналд също бе любопитен да узнае причината за омразата на арабина към турците, които защитаваха Дерна. Освен това, от дългата езда наистина бе огладнял и ожаднял. Бедуинът размени шепнешком няколко реплики с часовите пред палатката, в отговор на които, единият хвърли бегъл поглед към Доналд и влезе вътре. Скоро се върна и навъсено позволи на неверника да влезе. Доналд учтиво събу тежките си ботуши и ги остави отвън.

Когато влезе в палатката, бе заслепен от светлината на две лампи с маслинено масло. В този момент чу познат глас:

— Човече! Какво правиш тук? И какво си направил с кораба ми?

По-късно, докато дъвчеше жилавото козе месо, Доналд рече:

— За какво е цялата тази тайнственост? Нямаше да съм тук, ако не бяхте вие! Спокойно можехте да кажете на Итън кой сте, той нямаше да се разбъбри. И защо, след като ви обясних, че корабът е на сигурно място, все още ме гледате толкова навъсено? Във всеки случай се радвам, че сте жив, защото през цялото време си мислех, че ако пословичното ви лекомислие не ви е отвело в гроба, навярно превивате гръб за някой езичник. Изглежда, накрая сам сте станал езичник, което, по всичко личи, не ви се е отразило зле. Вероятно имате пълен харем с жени… Та защо Дерна?

Доминик въздъхна.

— Имам си причини. Както винаги говориш повече, отколкото трябва, приятелю. Трябва ли да ти напомням, че тук ти си езичник? Не, не искам да слушам проповеди. Можеш да кажеш на Итън кой съм, но не бих искал да се разчуе. Разбрано?

— На вашите заповеди, капитане — рече Доналд намусено, изтривайки уста с опакото на дланта си. — Макар че имам още много въпроси. Старият арабин със зеления тюрбан, когото намерихме полумъртъв и когото вие спасихте с риск за живота си… мислех, че доведеният му брат му е отнел всичко? Е добре, добре. Не ме гледайте така! Отново си изпуснах езика. Не мога да кажа нищо лошо за него — в крайна сметка той ни научи на арабски, но не мога да ви простя, че ви е помохамеданчил. Още носите медальона му… Да не би да възнамерявате цял живот да останете при арабите? Ами бедното момиче, за което се оженихте… Междувременно размишлявах много. Може би тя изобщо не е била виновна за това, което направиха с вас хората на Фуше…

— Достатъчно! Дори и на теб не ти е позволено всичко — Доминик неочаквано стана. Изглеждаше досущ като арабин и само сивите очи блестяха като светли камъчета.

Доналд разбра, че аудиенцията бе приключила и се изправи с нежелание.

— Можеш да кажеш на Итън каквото сметнеш за необходимо, стига да обещае да си държи езика зад зъбите — на безукорен арабски рече Доминик. — Кажи му също, че утре ще тръгнем много рано. Дерна е близо и изгарям от нетърпение да влезем в града.