Розмари Роджърс
Развратни игри (48)

47

Генерал Джеймс Уилкинсън бе отпътувал в пълна тайна от главната си квартира в Сейнт Луис и след като бе прекарал известно време в Начес, се бе отправил за Ню Орлиънс. В интерес на дискретността, бе наел стая в един елегантен игрален дом на Роял Стрийт, замаскиран като кафетерия. Тук генералът приемаше посетителите си, част от които пристигаха тайно през задния вход. В крайна сметка обаче, той се принуди сам да потърси мъжа, заради когото бе пристигнал в града. Както и очакваше, откри го в малкия салон за игра на зарове. Тази игра с два зара, наречена craps, бе въведена в Ню Орлиънс от Бернар Марини. Въпросната вечер, в салона можеха да бъдат видени няколко американци. Въпреки изискания си костюм с рюш по ръкавите и ревера, Доминик Чалънджър почти не се отличаваше от присъстващите креоли с тъмната си коса и загоряло от слънцето лице. Уилкинсън смръщи чело, но като изкусен ласкател успя да скрие неодобрението си. Свивайки рамене, Доминик се извини на безупречен френски, събра печалбата си и го последва в частния му салон. Тук се отпусна удобно в едно тапицирано кресло и небрежно протегна дългите си крака.

— Жалко. Играта тъкмо бе започнала да става интересна.

Един дискретен чернокож прислужник донесе кафе и коняк.

Уилкинсън побутна към госта си гарафата и една чаша.

— Заради удоволствието или заради печалбата идвате тук? Да не би отново нещо да е наложило отлагането на сватбата ви?

— Не. Насрочена е за идния месец. Но защо толкова държахте да говорите с мен?

Уилкинсън отпи глътка кафе и укорително поклати глава.

— Не бързайте толкова, скъпи мой, вземете пример от креолите, които никога не насилват нещата. Ако не ви харесва кафето, опитайте поне коняка. Превъзходен е. Нарекли са тази изключителна реколта на името на Наполеон, идва направо от Париж.

Доминик се вгледа замислено в кехлибарената течност в чашата си. Какво ли искаше от него Уилкинсън този път? Ако отново ставаше дума за някоя експедиция отвъд испанската граница, той имаше готов отговор. До гуша му бе дошло да залага главата си, все едно дали това щеше да се хареса на Уилкинсън, или не. Следващите думи на генерала обаче го накараха да наостри слух.

— Ах, да, Париж и Наполеон! Това ми напомня за нещастната госпожица де Кастелянос… ако нямате нищо против малко клюки. Мога да разчитам на дискретността ви, нали?

— Какво имате предвид?

Сега бе ред на Уилкинсън да се облегне удобно назад и да се наслади на уханието на подправеното с коняк кафе.

— Какъв неочакван обрат. Човек не знае как да го нарече — скандал ли, трагедия ли? Във всеки случай, сега доня Инес притежава „Конграсия“… — той със задоволство забеляза, че бе привлякъл вниманието на събеседника си. Доминик Чалънджър бе зарязал небрежното си държание и сега цялото му тяло бе напрегнато.

— Какво?!

— Наистина ли не сте чул нищо? Всъщност все още малцина знаят. Нали знаете поговорката на креолите „On lave son linge salve en famille“.

Което ще рече „Пери мръсното си бельо в семейството“.

Но слуховете се разнасят бързо, не съм ли прав, и в качеството си на военнокомандващ, разбира се, бях осведомен от губернатор Клейборн — който, вярвайте ми, бе не по-малко ужасен от мен — за някои факти, стигнали до ушите на местните власти. Не може да не се каже, че Педро Артеага се отърва на косъм!

Доминик изгуби търпение. Той се наведе напред, шумно постави чашата си върху масата и рече заплашително:

— Може ли по същество, сър!

Уилкинсън вдигна вежди.

— Та значи, момичето, изглежда, е плод на любовна връзка между дон Андре и една от робините му мулатки, за което впрочем Мариса не е знаела. Но красивата Инес разбрала това и отгоре на всичко, открила неоспорими доказателства. Разбира се, не пожелала да задържи момичето. Скандалът… нали разбирате. Тя представяше тази Мариса за своя заварена дъщеря! Та Инес продала момичето на Сет Джонас — сигурно сте чувал за него? Но Джонас умрял при злополука по време на пътуването надолу по реката към пазара на роби в Баратрия. Приблизително по същото време в „Конграсия“ избухнало въстание. Бихте ли искал да узнаете нещо повече? Днес случайно открих, че историята е придобила интересна развръзка…

Доминик взе чашата си и я изпразни на един дъх. Уилкинсън почти с разочарование забеляза как изписаното на лицето на събеседника му вълнение бе заменено от безизразна маска.

— Каква по-точно?

— Нашият общ приятел Мюри имал късмета да пипне кораба на Джонас — включително документите и всичко останало. Днес следобед той устроил у Маеперо частен аукцион, от който някакъв кубински плантатор си тръгнал с очарователна, образована робиня, макар и по-беден със седемнадесет хиляди долара.

Доминик се изправи. Той отново се владееше съвършено. Генералът се престори на учуден.

— Нима вече тръгвате? Искам да ви направя едно предложение. Става дума за много пари, може би дори…

— Ще чуя предложението ви, след като поговоря с приятеля си Мюри. У Маеперо ли казахте?

Вратата се затвори след Доминик Чалънджър. Джеймс Уилкинсън отново се облегна назад и бавно запали пура. Той си поръча още кафе и нещо за хапване. След излизането на прислужника се загледа усмихнато в празната камина. Не беше уморен и докато очакваше завръщането на Доминик, кроеше планове. Генералът притежаваше способността да използва чуждите слабости в свой интерес и точно това възнамеряваше да стори с Айрън Бър. Бър имаше многобройни привърженици — някои от тях доста влиятелни, — но бе суетен и следователно слаб. Рано или късно, когато плановете на генерала дадяха плодове, по-силният щеше да победи. Тогава Доминик Чалънджър щеше да разбере, че е бил използван просто като пионка, но дотогава щеше да мине още време. Да открие ахилесовата пета на един човек и да я използва в свой интерес — това бе един от талантите на генерал Уилкинсън.

Джон Мюри притежаваше други таланти. Той обичаше да сменя амплоато си и тази вечер не бе проповедникът от методистката църква, който държеше разтърсващи проповеди в и около Начес, нито потайният неуловим речен пират. Тази вечер той играеше ролята на заможен плантатор от Тенеси, който иска да се налудува в разгулния Ню Орлиънс.

Търгът за роби се провеждаше винаги следобед. Вечер борсата на Маеперо се превръщаше в локал, в който човек можеше да пийне и да поиграе. Главният вход на двуетажната дървена сграда на Сейнт Луис Стрийт гледаше към Чартрис Стрийт и точно този вход използва Доминик Чалънджър.

В локала цареше горещина и врява. В единия от ъглите скрибуцаха трима музиканти, на които никой не обръщаше внимание. Някъде тук трябваше да е Мюри. Ако ли не, Доминик знаеше къде да го намери.

Мюри обаче му спести по-нататъшните усилия, подвиквайки му от една маса.

— Въпреки лошото осветление веднага те познах. Какво ще кажеш за една игра на карти?

Мрачното изражение на Доминик го накара да свие рамене с въздишка:

— Е, тогава друг път.

— Можем ли някъде да поговорим на спокойствие? — лаконично попита гостът.

— Където пожелаеш. Ела. Там в ъгъла, където е най-тъмно, имам резервирана маса. При този шум никой няма да ни чуе — след като седнаха, Мюри продължи, сякаш изобщо не бе преставал да говори: — Изглежда, си чул за успешния търг днес следобед. Ако знаех, че си в града, щях да ти изпратя лична покана. Но съгласно слуховете, ти си щастлив годеник. Любовницата е нещо друго, а? Все пак, когато разпознах… младата дама, се погрижих да се отнасят с нея подобаващо. Тя дори се зарадва да ме види. Знаеш с каква слава се ползваше бедният Джонас, нали?

— Да — процеди през зъби Доминик. Сам се учудваше на заслепяващия гняв, който го бе обзел. Не знаеше дори защо бе тук. — Продължавай.

— Винаги му е доставяло удоволствие да измъчва робините си. Казват, че бил импотентен. Освен това е трябвало час по-скоро да отведе това момиче от Луизиана. Погрижих се да бъде купено от кубинеца Мендоса, но заедно с двама други — един огромен негър и някаква мулатка. Бе достатъчно умна да приеме предложението ми и да се подчини. Изглежда, съзнаваше, че иначе можеше да стане и по-зле. Защо ти разказвам всичко това? Е, да, дори един стар негодник като мен си има своите слабости. Междувременно разбира се, тя е била качена на кораба на кубинеца. Нищо чудно той да остане в Ню Орлиънс още една нощ, за да сортира стоките си.

Доминик попита делово:

— Кога възнамеряваше да я откраднеш? — той фиксира с поглед Мюри, чиито методи добре познаваше. Често робите биваха крадени или подтиквани да избягат от новия си собственик с обещание да бъдат освободени, а след това биваха продавани отново.

Мюри се наведе напред и рече тихо:

— Ще ми предложиш ли цена, заради която си струва да се заема с едно толкова рисковано начинание? Всички негри си приличат, но подобна жена не се забравя лесно. Търгът бе доста оживен.

— Мога да си представя — горчиво отвърна Доминик. Когато видя блесналите очи на Мюри, разбра, че е в ръцете му.

За пари Мюри бе готов да продаде и родната си майка. Изглежда, зад цялата тази история стоеше усмихнатият генерал Уилкинсън, който отново кроеше нещо.

— Десет хиляди — отвърна Мюри, без да се замисли. След това добави, свивайки рамене: — В крайна сметка и аз трябва да спечеля нещо от цялата тази история. Не бива да се забравя и риска, който поемам. За теб, приятелю, десет хиляди долара. От някой друг бих поискал поне дванадесет.

Десет хиляди долара бяха почти всичко, което Доминик притежаваше в момента — неговия дял от кораба и малката плантация, чиито земи пустееха, тъй като все още не бе успял да си купи необходимите за обработването им роби. Разбира се, Джеймс Уилкинсън знаеше това.

— За нещастие трябва да са в брой — с престорено съжаление добави Мюри. — Засега ще се задоволя с писмено споразумение — парите при доставката на стоката. Сигурно имаш приятели, които биха могли да ти заемат някаква част.

По-късно Доминик отново се видя с генерала, чиято усмивка бе не по-малко лицемерна от тази на Мюри.

— Скъпо момче, ако знаех… Прекалено висока цена за една жена, пък била тя красива и образована. Но ако все пак решите да ги дадете, аз, разбира се, съм насреща и с удоволствие ще ви заема част от сумата. Не, не приятелю, без разписка. Но как ще обясните това на стария Байрон. Той не е глупак, знаете, а вие нямате намерение да се отказвате от дъщеря му, или греша? Можете да спечелите сумата, като доведете още коне от Нова Испания и ги продадете. Така същевременно ще направите услуга на страната си. Всъщност, това е предложението, което възнамерявах да ви направя. Уверявам ви, че ще успея да измисля някакво приемливо обяснение за пред Байрон. Споразумяхме ли се?

Защо, по дяволите, се бе оставил да го въвлекат в тази клопка? Сега, вместо да се подготвя за насрочената за другата седмица сватба, трябваше да крои планове за нова тайна експедиция до Нова Испания. Приключенията го примамваха, както и преди, но не и безразсъдния риск. Откакто трябваше да се грижи за сина си, се опитваше да потисне лекомислената страна на своя характер. А сега рискуваше всичко заради… Мариса. Едва изрекъл наум името й, пред очите му изникна образът й — златна статуя с омагьосващи златисти очи. Беше се оказал същия глупак като Кямил, Филип Синклер или някой от мъжете, оставили се да бъдат подведени от невинния й вид и открит поглед. Той поне знаеше каква коварна развратница се криеше зад тази външност. Винаги сама си бе изпросвала бедите, които я връхлитаха, но сега…

Доминик изруга тихо. Е, добре, да се залавяме за работа! — навъсено си рече. Все едно какво бе сторила или каква бе, той не можеше да махне с ръка. Все пак бе майка на Крисчън. Тя… Доминик с ужас осъзна, че след последната им среща не бе успял напълно да я прогони от мислите си. Сълзите й, неочаквано излелия се поток от думи, внезапната метаморфоза на заслепяващия й гняв в апатия — не можеше да забрави всичко това. Нито как си бе тръгнала, без повторно да го помоли да зърне Крисчън. Е, този път той лично щеше да я настани в някой манастир. А може би щеше да успее да я изпрати при чичо й.

За разлика от обикновено, този път му бе казано съвсем малко — Уилкинсън не се доверяваше на никого, освен на самия себе си. Беше обещал на Доминик редовен пропуск за преминаване на границата и му бе намекнал, че Педро Артеага ще бъде изпратен в Мексико, признавайки по този начин, че все още поддържа връзките си с испанското правителство.

— Можете сам да си подберете хора за експедицията — великодушно бе предложил той и бе добавил усмихнато: — Разбира се, няма нужда да се скъпите в подбора на екипировката. Имам безрезервно доверие във вашите професионални познания… както и в дискретността ви.

Нуждаеше се най-малко от двадесет души, авантюристи по природа, които не биха се уплашили от нищо и същевременно бяха достатъчно надеждни. Имаше на разположение седмица, най-много десетина дена. Трябваше да измисли някакво обяснение за пред Джейн. Тя щеше да се усмихне храбро и да преглътне сълзите си. Не биваше да забравя и Крисчън. Зелма, разбира се, щеше да се развика и да го нарече „безумец“. Въпреки обещанията на генерала, Доминик не си правеше илюзии относно реакцията на испанците, които ревниво охраняваха земите си в Нова Испания. Трябваше да бъде много предпазлив… Мислите му неочаквано отлетяха далеч, към земите на команчите и огромните стада с бизони, където птиците излитаха с хиляди пред краката на коня ти, а конете се скитаха на воля. Свободният живот из прерията, където човек си набавяше с лов всичко, което му бе необходимо и спеше под звездите или във вигвам от бизонски кожи. Свободата да тръгнеш, накъдето ти видят очите! Никакви къщи с бели колони, в които се затваряха хората. Никакви градове с блестящи светлини и всичко онова, което се наричаше комфорт и поглъщаше несметни богатства. Той си спомни ислямските учения и стария шейх, комуто бе спасил живота. Късмет. Съдба. Винаги се бе борил сам да определя съдбата и бъдещето си.

Спомни си лагерните огньове, на които бе пекъл прясна риба и собственоръчно уловен дивеч, удоволствието от ездата без седло. Какво, по дяволите, търся тук? — запита се той. Тихото трикратно почукване на вратата, което бе чакал, го върна в настоящето.