Розмари Роджърс
Развратни игри (22)

21

Грейторп, имението на рода Ландри в Съмърсет им бе на път, така че Мариса и Филип придружиха графинята и пренощуваха там. Граф Ландри, мил, необикновено жизнен за възрастта си мъж, бе безкрайно щастлив от възможността да се запознае с племенницата си. Той я отведе до прозореца, за да я разгледа по-добре — бе силно късоглед — и обяви, че била копие на скъпата му Едме.

— Нали ще ми позволиш да гледам на теб като на своя дъщеря? — неочаквано попита той след вечеря. — Винаги съм искал да имам дъщеря, но се ожених твърде късно. Пропилях времето си в безсмислени светски занимания и войни. Поживях и в Индия навремето, когато Източноиндийската компания получи парче от сладкиша.

Едме се усмихваше учтиво, макар и малко изкуствено, скривайки прозевките си зад ветрилото. Мариса напротив, слушаше с интерес многословния разказ на графа, който й напомняше за собствения й баща и други мъже, възпитани с идеята, че са призвани да завладеят нови земи за Испания. Когато изрече това на глас, графът се подсмихна, видимо развеселен.

— Значи ме сравняваш с конкистадорите? О, дете, щеше ми се да се бях родил един-два века по-рано. Тогава, струва ми се, животът ми нямаше да мине съвсем напразно! Един от предшествениците ми е служил при Дрейк и Хоукинс. Ограбвал натоварените със съкровища галеони, с които предците ти се завръщали в Испания от колониите.

Двамата се засмяха, но Едме само мръщеше чело, а Филип бе вперил празен поглед в чашата си за вино.

На сутринта Мариса със съжаление се сбогува с чичо си, към когото се бе привързала. Чувствата им, изглежда бяха взаимни, защото графът бе станал необичайно рано, за да присъства на изпращането. Той й каза да гледа на Грейторп като на свой дом и тикна в ръката й кесия с пари — символично обезщетение за онова, което предците му били ограбили от нейните, както се пошегува. Хвърли заговорнически поглед към сънената си съпруга и добави, че както Грейторп, така и лондонската им къща винаги ще са на нейно разположение, а при нужда, Мариса можела да се обърне към него за съвет или помощ. След тази дълга реч се обърна и повлече нозе към къщата.

Очите на Мариса се наляха със сълзи, които тя с мъка преглътна, тъй като не искаше да показва вълнението си пред Филип. Беше се зарекла занапред да си дава вид на дръзка и безгрижна млада жена и да не позволи на никого, включително и на маркиз Ройс, към когото Филип имаше толкова голям респект, да я уплаши.

Въпреки това й се искаше да можеха да останат в Грейторп. Природата тук й допадаше — всичко наоколо бе по-зелено и култивирано в сравнение с Испания.

Когато наближиха Корнуол, й направи впечатление, че тази част на Англия е съвсем различна. С тъмните си коси и очи, хората също не правеха изключение. Едва сега разбра полушеговитата забележка на граф Ландри, че местните жители се били смесили с испанците доплували до брега след потъването на армадата.

— Също и с французите — бе добавил той. — Корнуолците открай време са си контрабандисти.

Мариса бе съпровождана от камериерката си Симънс — енергична жена на средна възраст, а Филип — от своя камериер. Така изискваше приличието, тъй като на няколко пъти им се наложи да пренощуват в крайпътни странноприемници. От друга страна, това им отнемаше възможността да водят интимни разговори.

Местностите откъдето минаваха, ставаха все по-голи и сурови и пред тях вече се издигаха тъмни планини. Когато на хоризонта изникна Клиф Парк, доловиха мириса на морето, което се разбиваше в назъбените скали, дали името на замъка.

Пристигнаха по залез-слънце. Лепкава мъгла забулваше всичко, а приглушеният тропот от копитата на конете звучеше призрачно. Дори след като бяха оставили зад себе си широката алея и поеха по лъкатушещ през някакъв парк път, мъглата продължи да ги следва по петите.

Мариса се бореше с промъкващите се в душата й съмнения. Не подбрахме добре часа на пристигането си. На сутринта всичко щеше да изглежда съвсем различно.

Филип скочи от каретата и й помогна да слезе по спуснатите от прислужника стъпалца. От двете страни на масивната входна врата висяха обвити в мъгла фенери. Докато изкачваха широкото мраморно стълбище, входната врата се отвори и през нея се процеди още светлина.

На вратата ги очакваше възрастен прислужник, а зад него — изключително елегантен млад мъж с кестеняви къдрици, който се държеше като стопанин на къщата. Филип го представи на Мариса като кавалер Дюран. Името й бе познато от Лондон, където французинът се бе издържал с уроци по фехтовка. Но какво правеше тук? И защо Филип не й бе споменал за него?

Дюран ги поздрави и се извини от името на маркиза, който по нареждане на лекаря вече бил в леглото. Всичко било подготвено, включително и лека вечеря. Той се радвал да се запознаят, вече бил слушал много за нея…

Какво толкова бе слушал за нея? Мариса бе прекалено уморена, за да си блъска главата над този въпрос. Най-сетне бяха пристигнали, а Филип бе до нея, макар и необичайно мълчалив.

Малко по-късно тя с облекчение се качи в стаята си, в която имаше огромно легло с балдахин, голяма камина и копринени гоблени по стените. Вечерята й бе донесена в стаята, но почти не я докосна и след като се съблече с помощта на камериерката, легна и веднага заспа от изтощение.

Едва на сутринта, докато седеше пред тоалетната масичка, а Симънс фризираше косата й, намери време да поразмисли върху положението си. Да бие толкова път, за да получи одобрението на маркиза, сякаш бе някоя кандидатстваща за работа гувернантка! Нямаше нужда от одобрението му. За нея беше без значение дали той ще я хареса.

Окрилена от тази мисъл, тя напусна стаята си. Беше облечена в строга рокля, която подчертаваше стройната й фигура.

Възрастен прислужник я въведе в голямо помещение в източната страна на замъка, където тя очакваше да завари Филип, но когато двукрилата врата се затвори зад нея, се оказа насаме с маркиза.

— Моля да ме извините, но не мога да стана — промълви той с дрезгав шепот. — Надявам се нямате нищо против отначало да бъдем насаме? Приближете се, за да мога да ви видя по-добре, или не сте толкова любопитна, колкото мен?

— Напротив — запазвайки присъствие на духа отвърна Мариса и пристъпи към креслото.

Видя мъж, който някога трябва да е бил много красив — също като Филип, — но сега лицето му бе похабено и сякаш обхванато от разложение. Само сините очи бяха запазили проницателния си поглед. Колко са жестоки — неволно си помисли тя. Усмивката на тънките устни не стигаше до очите. Изглежда му доставяше удоволствие да я оглежда от глава до пети, но без похотливост, а като шивач, който съвсем делово взема мярка. Съвсем очевидно се опитваше да й внуши страх. Точно затова тя устоя на погледа му.

Най-сетне маркизът наруши тишината:

— Трябва да призная, че си ви представях малко по-иначе. Наистина ли сте толкова млада, колкото изглеждате? — не дочака отговора й. — Кажете, дете, той ли ви избра, или вие него? Как се стигна до тази неочаквана и неподходяща женитба? Надявам се да не се преструвате на скромна. Искреността ще бъде от полза и за двама ни.

Мариса изпита инстинктивна антипатия към маркиза. Не знаеше какво да каже. Значи това бе бащата на Доминик… Предпочиташе да вижда в негово лице чичото на Филип. Доминик не й бе дал нищо друго, освен способността да мрази. Е, и името, което той ненавиждаше. Имаше всички основания да не се остави да бъде сплашена от маркиза.

— Аз съм в по-неизгодна позиция, ваша светлост — умишлено безизразно рече тя, — тъй като не зная какво сте очаквал от мен. Във всеки случай не бива да очаквате да бъда толкова открита с един непознат, колкото бихте искал — пое си дълбоко дъх и добави: — Трябва да ме приемете такава, каквато съм, ваша светлост.

— Смела сте — дългите му пръсти стиснаха облегалките на креслото. — Значи не търсите благословията ми. За пари ли сте дошла? Или с надеждата, да ви призная за своя снаха? Двамата с него ли скроихте този план?

Самообладанието й бе поставено на сериозно изпитание. Страните й пламтяха от гняв.

— Просто приех поканата ви, ваша светлост. Не изгарях от желание да се запознаем. И не искам нищо от вас.

Тя се обърна и понечи да излезе.

— Почакайте! Откъде знаете, че просто не ви изпитвам? Върнете се! Щом не искате нищо от мен, ще ви призная, че аз искам нещо от вас. Ще отхвърлите ли молбата на един смъртно болен?

— Злоупотребявате със състоянието си, за да принуждавате другите да ви се подчиняват. Пред мен обаче това няма да мине.

— Добре — доволният му тон я накара отново да се обърне към него. — Значи можем да се откажем от машинациите. Моля ви да ми помогнете да защитя името си, а за целта трябва да зная истината — само истината и цялата истина.

Любопитството й взе връх, така че тя бавно се приближи. Последва поканата му и седна на един стол недалеч от креслото му. След това постави длани в скута си и се опита да придаде на лицето си непроницаемо изражение, но студените сини очи, които нито за миг не я изпускаха от поглед, я караха да се чувства неловко.

След дълга изкуствена пауза той заговори:

— Да оставим празните приказки и да бъдем честни, какво ще кажете? Все едно дали се опитвам да използвам състоянието си, или не, истината е, че не ми остава много време. Но това не е важно. Важното е, да се погрижа титлата и състоянието ми да попаднат в добри ръце. В по-голямата си част, земите ми са неотчуждима ленна собственост, но дори и без тях състоянието ми си остава значително. Имението принадлежи на рода Синклер от няколко поколения и бих искал да го предам на някой Синклер. Както навярно знаете, надявах се да направя Филип свой наследник.

— Защо ми разказвате всичко това? — попита Мариса.

Маркизът й отговори с въпрос, който прозвуча доста по-остро от предишните му думи:

— Какво знаете за цялата тази история? Вашият брак… По любов ли се омъжихте или по принуда, както ми намекна Филип.

В златистозелените очи, които го гледаха открито, припламна искра.

— Този брак бе натрапен и на двама ни, ваша светлост. За любов, както се изразихте вие и дума не може да става. За мъжа, за когото трябваше да се омъжа, знаех само, че е морски разбойник и че предпочита да минава за американец. Имах всички основания да го мразя. Титлата, която ми донесе тази женитба, не означава нищо за мен. Използвам я само за да му отмъстя — беше се увлякла и казала повече, отколкото би желала, но маркизът изглеждаше доволен.

— Какво разбирате под отмъщение? О, да, отмъщението лекува от горчивината и омразата, не съм ли прав? — той замълча, а след това продължи с тон, който я накара да потрепери: — Аз зная какво е отмъщение… и омраза, и безсилен гняв, а също любов — една любов, която вие, госпожо, едва ли бихте разбрала. Смятам, все още не познавате удовлетворението, което носи отмъщението за причинени злини, но като половин испанка, кръвта ви навярно крещи за мъст, прав ли съм? Навярно бихме могли да си помогнем взаимно, ако не проявите присъщата на вашия пол слабост. Достатъчно ли сте смела? Умеете ли да преследвате целта си? Е, ще разбера това по време на престоя ви тук. Двамата с Филип сте свободни да си изясните чувствата, които изпитвате един към друг. Под този покрив не се държи особено на условностите.

Мариса сама не бе наясно със случилото се. Имаше чувството, че бяха сключили някакъв договор. Но какъв точно? И какво се искаше от нея? Маркизът позвъни и нареди на безшумно появилия се прислужник да донесе шери.

— И поканете племенника ми и кавалер Дюран — сякаш между другото добави той.

Мариса забеляза, че Дюран почти не се отделяше от маркиза. През останалото време французинът усъвършенстваше и без това изумителните си фехтовални умения. По нареждане на чичо си, Филип често вземаше участие в тези упражнения, които се провеждаха в едно празно подземно помещение с голи стени и сводест таван. Понякога Мариса също присъстваше и пряко волята си се чувстваше запленена от разиграващото се пред очите й.

Дюран винаги бе олицетворение на вежливостта и й обясняваше някой и друг удар. Младата жена намираше приличната на балет фехтовка изключително привлекателна. Пистолетите не й допадаха — след изстрела миришеха също толкова убийствено, колкото и изглеждаха.

Тя излизаше на езда с Филип и обикновено следваха стръмна, водеща към морето пътечка. От двете й страни се виждаха пещери, които по думите му, някога били използвани от контрабандисти.

— А може би все още се използват. Митничарите по тези места са свикнали да си затварят очите, пък и нали с мира вече е свършено. Говори се, че Наполеон събирал флота, при това не само, за да върти контрабанда с коняк и коприна. Много от тези контрабандисти са и шпиони. Между другото, ние също можем да се поучим от примера на французите, макар че най-големият риск поемат френските роялисти.

— Не е ли също толкова рисковано да ми разказвате всичко това? Все пак…

— Забравихте ли, че ви казвам всичко, Мариса. Имам ви пълно доверие и зная какво е трябвало да понесете. Нали точно затова дойдохте в Англия, за да избягате?

Двамата стояха на брега. Той се наведе към нея, но Мариса извърна глава, така че устните му само погалиха бузата й.

— Нали не мислите, че съм прекалено настоятелен, Мариса? Аз ви обичам… мисля, че отдавна го знаете. Точно затова мога да чакам. Вие сте ранена птичка и аз нямам намерение да ви улавям. Бих искал да ми вярвате…

Тя импулсивно посегна към ръката му.

— Но аз ви вярвам. Просто… ах, вие знаете това по-добре и от мен. Тук можем да бъдем искрени един с друг, но в Лондон… там аз съм графиня Станбъри, а вие сте братовчед на съпруга ми. Все пак съм омъжена…

— Сякаш не го знам — необичайно рязко я прекъсна той. — Но сте омъжена за човек, който сякаш просто се е разтворил във въздуха. Мислила ли сте някога за това, че един ден може да останете вдовица, и тогава… О, скандалът няма да ме уплаши! Бих се радвал да стана ваш съпруг… само ако и вие го искате, разбира се…

Думите му накараха Мариса да потръпне. Неволно си спомни как бе изнасилена от един непознат, на когото не знаеше дори името. Беше нарекъл това „игра“ и я бе зарязал с дете в утробата. Радвам се, че го изгубих. Да, радвам се! Сега бе свободна и започваше да разбира, защо маркизът я бе повикал тук и й даваше възможност да остава насаме с Филип.

Можеше да го направи свой любовник и ако в резултат от тази връзка на бял свят се появеше дете, някое момченце, то щеше да наследи маркизката титла, при това щеше да е истински Синклер. Имаше ли представа Филип какво се разиграва зад гърба му? И ако да, дали чувствата му не бяха по-скоро плод на желание да отмъсти на омразния си братовчед, отколкото истинска любов? Едно нещо не можеше да му бъде отречено — той никога не направи опит да я притисне, никога не отиде по-далеч от това, да й стисне ръката или да я целуне леко и Мариса му бе благодарна за тактичността и търпението.

Въпреки това подозираше, че нещата нямаше да останат такива още дълго. Изглеждаше неизбежно, рано или късно двамата с Филип да станат любовници.