Розмари Роджърс
Развратни игри (40)

39

По-късно Мариса се почувства истински щастлива, че бе избягала от сериозния млад офицер и още повече от самата себе си. Защото, когато три дни по-късно чичо й се завърна в Сан Антонио, той доведе със себе си един мъж, когото тя напълно бе забравила и никога не бе предполагала, че ще срещне отново.

Сега Дон Педро Артеага бе собственик на плантация в Луизиана и назначен от Мануел Годой в името на кралица Мария Луиза, за командващ испанските войски по брега на Мисисипи. В момента пътуваше по лични дела, към които, изглежда се числеше и Мариса.

— Не, не! — тропна с крак тя. — Как можа, чичо? Не искам да се разделям с теб. Не ти ли казах какъв е… имам много лоши спомени за него! Помня желанието на татко, но сега нещата стоят другояче и дон Педро знае, че аз не съм вече невинно девойче.

— Замисляла ли си се, дали не подценяваш достойнствата на Артеага? — отвърна архиепископът. — И можеш ли с ръка на сърцето да кажеш, че си доволна от номадския живот, който водим двамата с теб?

Мариса сведе поглед засрамена. Той постави длан върху главата й.

— Мариса, дете мое, мислиш ли, че не мога да разбера света, само защото съм положил обет за безбрачие?

— Но… — понечи да възрази тя.

— Трябва ли да ти нареждам? Дон Педро е тук, за да те съпроводи до Начес, а оттам до Луизиана. Ще се завърнеш в цивилизованото общество и ще живееш като богата, независима жена. Крайно време е да видиш наследството си. И не забравяй, че ако ти потрябва помощ, винаги можеш да ме повикаш.

— Не искам да се омъжвам за дон Педро!

— Не е необходимо.

Когато се срещна с Педро Артеага, Мариса имаше чувството, че бе прекарала целия си живот в манастир. Почти бе забравила повърхностния снобизъм на блестящите европейски дворове и сега се чувстваше неумела и смешна. Освен това, срещата с дон Педро извика у нея лоши спомени. Той бе женихът, от когото бе избягала, първопричината за всичките й нещастия и житейски превратности. А и онази среща в Париж… Какво ли си бе мислил тогава за нея? Какво си мислеше сега? Съжаляваше, че не се бе показала достатъчно категорична пред чичо си. Защо точно дон Педро трябваше да я връща към цивилизацията в това забравено от Бога място?

Въпреки това, дяволчето на гордостта и суетата я накара да прерови обкованите с желязо сандъци, които не бе отваряла от месеци и да избере една богато извезана муселинена рокля. Мариса среса грижливо дългата си до раменете коса, преди да сложи инкрустирана с перли диадема.

Наградата за усилията й бе развеселеният поглед на чичо й и блясъкът в тъмните очи на Педро, когато тя слезе за вечеря.

Отначало гостът бе доста скован, но след това се отпусна. Никой не споменаваше предишните им срещи. Под благосклонния поглед на архиепископа, двамата разговаряха за дреболии, докато Педро не се опита да й опише градове като Начес и Ню Орлиънс.

Накрая рече с крива усмивка:

— Не е лесно за един мъж да опише нещо подобно на една жена. Братовчедка ми навярно ще се справи по-добре. Очаква с нетърпение да се запознае с вас. Впрочем, тя се увери, че за сама жена е почти непосилно да ръководи толкова голяма плантация. Аз й помагах от време на време, тъй като моята е съвсем наблизо, но сега имам други задължения и не мога да бъда на две места едновременно.

Какво крои? — питаше се Мариса. Дали това не бе някое ново завоалирано предложение или пък отказ? Всъщност й беше все едно. Всичко се бе променило и най-вече, сега тя бе под закрилата на монсеньор Кастеляно.

Самоувереността й се разколеба, когато трябваше да се сбогува с възрастния мъж, който през последните месеци бе за нея повече от баща. Тя коленичи пред него и целуна пръстена му, докато той я благославяше. След това обаче чичо й я прегърна и рече:

— Не гледай назад, разбра ли? Не забравяй коя си и бъди горда. Ще ми се да можех да дойда с теб, скъпа племеннице, но трябва да се погрижа за паството си. Пази се. Сега си богата и независима. Не забравяй, че и свободният човек има своите отговорности.

За радост на Мариса, откакто се бяха сбогували с чичо й, Педро бе олицетворение на благоприличието. Изглежда, бе забравил обстоятелствата около предишните им срещи или се опитваше да не мисли за това и сега бе самата вежливост, макар понякога да не успяваше да скрие желанието в погледа си. Тонът му обаче не издаваше нищо подобно и той неизменно се обръщаше към нея с „госпожице“. Мариса му бе споменала, че чичо й е издействал обявяването несъстоятелността на брака й. Беше му благодарна, че не отваря дума за желанието на баща й.

Сякаш никога преди не се бяха срещали — тя и този любезен господин Артеага, който по време на съвместното им пътуване се показа толкова грижовен и мил. Той бе открил дори някаква жена — наполовина индианка, наполовина мексиканка, — да изпълнява ролята на нейна камериерка. След пресичане на границата, вече на американска територия, стана още по-грижовен, през по-голямата част от времето яздеше до нея, развличаше я и й обясняваше неща, които тя не би могла да знае. Лицето му помръкна, докато й обясняваше за двуличието на Наполеон.

— Начес бяхме предоставили на американците открай време, надявайки се с това да задоволим алчността им. Но Луизиана! Наполеон бе обещал да върне тази територия на Испания, но вместо това я продаде на американците за петнадесет милиона долара. Сега те прииждат насам и ние с мъка ги удържаме настрана от Нова Испания. Някои авантюристи пресичат реката под различни предлози — той й хвърли поглед, който Мариса не знаеше как да тълкува. — Уж за да въртят търговия с индианците — продължи, — или за да ловят диви коне! В действителност са алчни за съкровища и нови земи. Затова се наложи да удвоим граничните си патрули.

— Но американците позволяват на испанците и французите да запазят земите си, не е ли така? — Мариса, която яздеше до него в дамско седло, наблюдаваше навъсеното му лице.

— О, да! Американският президент се задължи да го прави. Не би и могъл да постъпи иначе. Ние сме тук от няколко поколения. Французите, а след тях и испанците са колонизирали тези земи и са ги направили безопасни за англо-американските заселници — той се засмя сухо. — Те отиват дори по-далеч, признавайки онези от нас, които притежават земи тук, за американски граждани.

— Значи положението не е толкова лошо?

Отново улови погледа му. Дон Педро изглеждаше учуден от въпроса й.

— О, на повърхността цари взаимна вежливост, но под нея… Конфликтът е неизбежен. Да бяхте видяла, каква тишина цареше, когато в Ню Орлиънс вдигнаха американския флаг! Навярно американците ще ви се сторят много мили — те са доста галантни с жените, — а и няма смисъл да си блъскате главата с политика.

Надменността му накара очите й да започнат да пръскат искри и тя трябваше да стисне зъби, за да не отвърне нещо язвително. Педро бе типичен испанец и нямаше никакъв смисъл да се опитва да му противоречи. Навярно бе по-добре да я смята за слабо, безмозъчно същество.

Мислите й неволно се насочиха към мащехата й, която трябва да бе силна жена, щом успяваше да ръководи цяла плантация. Как ли свикналата с богатството и властта Инес щеше да посрещне заварената си дъщеря, собственичката? Дон Педро бе братовчед на Инес. Какви бяха отношенията им в действителност? Той не приличаше на някогашното конте. Тук, в родината си, изглеждаше доста по-зрял, не толкова повърхностен и не толкова женствен в униформата на испански полковник.

След като бяха прекосили река Сабин, естествената граница на Луизиана, Педро Артеага свали униформата си и отново се превърна в обикновен гражданин, всъщност доста по-семпло облечен, отколкото някога в Испания.

Той обясни с гримаса:

— Полковническият ми чин е само почетен. Тук имам земи и лични интереси и правителството ни разбира това. Мога да разчитам на дискретността ви, нали госпожице? Не е особено приятно да се разкъсваш на две страни, но аз съм необходим тук, в Луизиана като посредник, офицер за свръзка, както се казва в армията. Губернатор Уилкинсън е мой приятел и ми влиза в положението.

— Колко… хубаво — промърмори Мариса. Бе понечила да каже Колко практично! Но спря навреме. Вече бе чула достатъчно за този губернатор Уилкинсън, един ветеран от Гражданската война, който минаваше за приятел на испанците, затова не каза нищо.

Педро Артеага наблюдаваше скришом нежния й профил. Тя не само бе узряла, но се бе превърнала в истинска красавица. Може би сега, след като бе понаучила това-онова за живота, нямаше да бъде толкова опърничава, колкото преди. С удоволствие би узнал нещо повече за миналото й. Колко ли любовници бе имала? И защо бе напуснала Европа? Е, той възнамеряваше да узнае всичко това, но се бе зарекъл да бъде търпелив. Чудеше се какво ли щеше да каже за тази златисторуса красавица братовчедка му. Нейната заварена дъщеря — колко ли мразеше този израз!

Срещайки погледа на Мариса, той побърза да каже:

— Преди залез ще сме в Начес, така че ще можете да видите нещичко от града. Разположен е високо над Мисисипи и е много стар. В по-голямата си част е построен от испанците. За нещастие, американците са се настанили в онази част на града, която те наричат „Начес под хълма“ и където се събират най-пропадналите елементи. Това е помийната яма на града и разбира се, никога не бива да ходите там.

Колко скучен и надут е всъщност! — мислеше си Мариса, докато му се усмихваше.

Освен това си позволяваше повече, отколкото трябва. Без да я пита, бе поел ангажименти, които щяха да ги задържат в Начес поне две седмици. Трябвало да се запознае с всички, обясни й той, с приятелите на баща й, с неговите собствени приятели, между които и генерал Уилкинсън, и разбира се — с Инес.

— По това време на годината Ню Орлиънс може да бъде много нездрав — рече Инес със сладникав глас. — Отточните канали преливат и се превръщат в клоаки. Смрадта и горещината стават непоносими! Отгоре на всичко и треската! Робите мрат като мухи. Затова Андре… скъпият ти баща ми построи къща тук, в Начес. Обичам този град, той е по-скоро испански, отколкото френски — Инес имаше дълга, приличаща на черна коприна, коса. Носеше я сплетена и навита на кок, което й придаваше величествен вид. Гладката й кожа бе бяла като магнолия, а устните — сочни и червени. Мариса неволно си спомни мадам Дьо л’Егъл, макар тя да бе много по-възрастна от Инес, чиито лешниковокафяви очи изобличаваха в лъжа любезните й думи.

Мариса не можеше да разбере какво у тази жена така привлича мъжете. Наистина беше красива и безукорно сложена, но главната причина трябва да бе в това, че в присъствието на мъже, в държанието й се появяваше нещо котешко. В такива случаи Инес изглеждаше безпомощна и прелъстителна. За съвсем краткото време, откакто се познаваха, вече бе успяла да накара Мариса да се чувства неумела и тромава.

— Скъпа, нали позволяваш да те наричам така, зная, че си прекарала по-голямата част от живота си в Европа и познаваш най-прочутите салони във Франция. Навярно си научила много неща — Инес се засмя любезно, за да придаде на думите си по-невинно значение, ала Мариса добре разбра смисъла им, — но тук мъжете са доста старомодни. Те не харесват жени, които са по-умни от тях. Тук е груб мъжки свят. Нали не ми се сърдиш, че ти казвам всичко това? Мислят се за нещо повече от нас, макар често да не са прави.

Мариса бе свикнала да крие чувствата си, та само постави длани в скута си и с най-невинното си изражение кимна в знак на съгласие.

Това значи е жената, която Доминик е обичал толкова, че да се дуелира с баща ми и да убие един възрастен човек, оказал се глупав да се ожени за млада красавица — мислеше си Мариса. — Как е възможно баща ми да не е разбрал що за жена е? Зад любезността й се крие отрова. Тя ме мрази.

Видимо доволна, Инес се изправи грациозно и се усмихна.

— Знаех, че ще си допаднем. Навярно си много уморена. Наспи се, защото утре вечер сме канени на бал у губернатора, където ще можеш да се запознаеш с много интересни хора. Лека нощ, скъпа.

След като изгаси лампата до леглото си, Мариса сравни мислено тази голяма, разточително обзаведена стая с местата, в които й се бе налагало да пренощува при пътуванията с чичо й. Когато бяха замръквали у някой беден испански или мексикански заселник, бе спала дори върху сламеници. Сега лежеше в огромно резбовано легло с балдахин.

Мислите не й даваха покой. От самото начало бе усетила, че нещо не е наред. Доня Инес, която се представяше за любезна и сърдечна домакиня, многословно се бе извинила, че е поканила гости, понеже не знаела за пристигането на Мариса. Това може и да бе истина, но тя усещаше неискреността й. Доня Инес не я харесваше. За да бъде съвсем честна, Мариса трябваше да си признае, че и сама бе подходила с предубеждения към това познанство. Щяха да прекарат заедно седмици, може би дори месеци и през цялото време трябваше да се преструват една пред друга.

Възможно ли е тази къща също да ми принадлежи? — с известно озлобление си помисли Мариса. — Във всеки случай трябва да е била много разочарована да научи, че татко е завещал всичко на мен.

Дали би променил завещанието си, ако подозираше, че дните му са преброени? Защо бе определил Дон Педро за неин съпруг?

Имаше прекалено много въпроси без отговор и тя предполагаше, че чичо й умишлено не й бе казал всичко.

Е, така или иначе сега бе тук и трябваше да се оправи някак.

Но какво всъщност правя тук? — бе последната мисъл, която й мина през ума, преди клепачите й да натежат и умората да я надвие.