Розмари Роджърс
Развратни игри (2)

1

Малкият кармелитски манастир, чиито варосани в бяло стени почти се губеха сред пръснатите наоколо дървета, се издигаше като миниатюрен оазис край една прашна улица на Толедо. Подобно на разположената наблизо резиденция на Аранхуес, градините на манастира бяха напоявани от един ръкав на Техо.

Ако някоя от младите дами, намерили подслон в манастира, събереше смелост да се покатери на градинската стена, щеше да види безкрайната, опустошена от слънцето равнина на провинция Кастилия. Гледката изглеждаше още по-безутешна, когато човек извърнеше глава и съзреше сенчестите, натежали от плод дървета и грижливо поддържаната зеленчукова градина на манастира. Райско кътче, откъснато от останалия свят, в който върлуваше злото. Тук почти винаги бе тихо, освен по време на служба, когато се разнасяше пеенето на монахините или звънът на камбаните. В този следобед цареше такава тишина, че се чуваше жуженето на пчелите, прелитащи от цвят на цвят в личната градина на игуменката. Стени зад стените…

На каменната пейка в сянката на едно дърво седеше младо момиче, облечено като послушница. Беше свело глава и сякаш наблюдаваше сключените в скута си длани. Отстрани погледнато, момичето бе въплъщение на набожността и смирението, но игуменката, която с въздишка се отдръпна от прозореца, не мислеше така. Бе изпратила Мариса в личната си градина, за да се вглъби в себе си и да се помоли за спасение, но достатъчно добре познаваше момичето, за да се остави да бъде заблудена от сведената глава. Без съмнение, мислите на Мариса бяха другаде. Тя така и не се бе научила на искрено смирение и ако спазваше правилата на монашеското съжителство, то беше по собствени съображения. Във всеки случай, писмото, което майка Анжелина й бе прочела сутринта, навярно я бе разтърсило. Трябваше й време, за да свикне с мисълта, че няма да става монахиня. Изглежда, баща й бе променил плановете си за нея.

Още е толкова млада — мислеше си майка Анжелина, — ще свикне. Може би така ще е по-добре за нея. Никога не съм била сигурна, че мястото й е тук. Ами ако е избрала манастира само за да се избави от мъчителните спомени?… Жестоко е едно момиче, което е израснало сред грижи и любов, да преживее такива ужаси…

Мариса бе опитала да се моли, както я бе учила игуменката, но пръстите й не бяха сплетени смирено, а големите златистокафяви очи поглеждаха скришом изпод гъстите мигли. Манастирската дисциплина не бе успяла да охлади буйния й темперамент и дори да се опитваше, не чувстваше нито смирение, нито готовност за послушание.

Сутринта неочаквано я бяха повикали при игуменката.

Докато следваше сестра Тереза по дългите студени коридори, Мариса си блъскаше главата над въпроса, какво бе сторила този път.

При вида на дружелюбното, угрижено лице на майка Анжелина обаче, гласът на съвестта й веднага замлъкна.

— Седни, дете мое — игуменката се зае да рови из книжата върху писалището си. — Току-що пристигна писмо от баща ти. Донесе го един пратеник от Мадрид.

— Значи чичо ми е говорил с него? Той съгласен ли е?

Както обикновено, бе дала воля на буйния си темперамент.

Осъзнала това, Мариса придоби смирен вид, както подобаваше на една послушница, и се опита да скрие вълнението си.

Очакваше да бъде смъмрена, но това така и не стана. За нейно най-голямо учудване игуменката въздъхна.

— За съжаление… Трябва да разбереш, че Бог ни изпитва по различни начини. Баща ти…

— Не, не разбирам! — възкликна Мариса. — Баща ми не може да има нищо против да стана монахиня. Ако чичо ми е говорил с него…

Разговорът бе приел възможно най-лошата насока. Майка Анжелина, която бе не по-малко развълнувана от Мариса, потърси спасение в необичайна строгост и напомни на момичето, че дължи послушание на баща си.

Мариса не можеше да повярва на ушите си.

— Трябва да се омъжа? За човек, когото дори не познавам? Не може да е истина! Не искам да се омъжвам. Искам да стана монахиня…

Избухването й бе натъжило игуменката, която се опита да я успокои и я изпрати в градината, за да помисли за „дълга“ си.

Дълг! Защо не й позволяваха да намери покой в манастира?

Мисълта за женитбата и за всичко, свързано с нея, извикаха в съзнанието й спомена за онази ужасна нощ в Париж. Бягството по тъмните безлюдни улици, опитите й да убеди сама себе си, че всичко е само лош сън, а след това ослепителният блясък на факлите, виковете и пиянските смехове.

— Я, кой е това? Още аристократи, които се опитват да избягат от госпожа Гилотина? Кои сте вие?

Един мъж, който, изглежда, бе по-малко пиян от останалите, се засмя презрително.

— Остави ги, гражданино! Не виждаш ли, че са цигани? Можем да ги накараме да ни предскажат бъдещето.

— Цигани, ха! Ами русокосата? На нея ние трябва да предскажем бъдещето. Какво ще кажете, граждани?

В този момент тя бе избутана настрана от Делфин, жената, която се грижеше за нея още от люлката.

— Искате ли да узнаете бъдещето си, симпатични господа? Майка ми е твърде стара и слабоумна, а виковете ви могат да изплашат малкия ми брат. Но аз ще ви предскажа бъдещето само за няколко су. Тук вече никой няма пари, та затова сме тръгнали към Испания…

А след това… не, не искаше да си спомня. Тогава не бе разбрала какво става. Осъзнаваше само, че мъжете говореха един през друг и крояха нещо ужасно. Делфин й извика да бяга… В това време мъжете вече разкъсваха дрехите от тялото й. Мариса успя да види само, че са я съборили в канавката и са се нахвърлили върху й. Преоблечената като циганка сестра Анжелина побутна Мариса и я накара да тича, колкото я държат краката.

— Делфин се пожертва за теб, дете. За всички нас. Да не би да искаш жертвата й да се окаже напразна?

През следващите седмици всичко това отново, и отново се бе разигравало в съзнанието на Мариса. Тогава бе преоблечена като момче и се убеждаваше, че не е нищо друго, освен едно окъсано циганче. Не, не искаше да бъде жена, не искаше да бъде използвана по толкова отвратителен начин. Предпочиташе да бъде застигната от участта на майка си: подобно на много други, тя бе качена на гилотината и всичко бе свършило за секунди. Красивата й майка! Тя дотолкова се опиваше от живота в Париж и от вниманието на многобройните си обожатели, че почти бе забравила дъщеря си, която растеше в едно манастирско училище, посещавана само от Делфин.

Първата съдбовна промяна в живота на Мариса бе настъпила, когато й се наложи да напусне Мартиника, където живееха у роднини на майка й, докато баща й беше в Куба. Беше изпратил човек, който трябваше да ги отведе на острова. Мариса никога нямаше да забрави жалбите на майка си:

— Не стига, че ме замъкна в Луизиана. Две деца изгубих там. Като си помисля само… горещината, блатата, треската и самотата! А сега Куба! Не искам да ходя в Куба! Обеща ми да отидем в Испания или Париж. Всички заминават за Париж, дори Мари-Роз дьо Пажери, която се бе заклела, че никога няма да напусне Мартиника. Трябва да видя Париж поне веднъж, иначе ще умра!

В крайна сметка се бе наложила, но Мариса копнееше за някогашния си дом и за баща си, който бе толкова грижовен, когато си беше вкъщи. Париж й бе чужд, а и мразеше манастирското училище. Почти не виждаше майка си и не знаеше как би издържала, ако не беше Делфин.

— Защо баща ми не се погрижи за мен по-рано? — с горчивина бе попитала тя игуменката.

— Не забравяй какво му е причинила майка ти, като е избягала с теб. Освен това е мислел, че си загинала по време на революцията подобно на много други. Дете, трябва да разбереш, че баща ти ти желае само най-доброто. Той те обича…

— Ако наистина ме обичаше, щеше да ме потърси по-рано. Щеше да ми позволи да стана монахиня, каквото е собственото ми желание. Той мисли само за себе си. Може би майка ми е била права. Казваше, че не искал да я знае, понеже не го била дарила със син. Постоянно плачеше, защото той се забавляваше с други жени, дори с робини. Според майка ми си имал любовница, която предпочитал пред нея…

Това избухване ужасно бе смутило майка Анжелина и тя я бе изпратила в градината.

Колкото и да се опитваше, Мариса не можеше да се отърси от огорчението си. Защо не се бе родила момче, а жена — робиня на настроенията на мъжете? Тогава, преоблечена като момче, се бе почувствала свободна. Циганският живот й се струваше непреодолимо примамлив. Беше се научила да язди с мъжко седло, да тича боса и дори да краде, без да я спипат. Цяла година свобода… а след това отново манастир. След време обаче, царящият там покой й се бе отразил благотворно и кошмарите, от които се будеше нощем, бяха изчезнали. Необузданата циганка се бе превърнала в послушница, чието най-горещо желание бе да прекара остатъка от живота си зад стените на манастира, където бе намерила спасение.

Съвсем неочаквано тази надежда й бе отнета. Без да я попитат, без да й оставят друг избор, щеше да бъде продадена като робиня.

 

 

Тихо изсвирване изтръгна Мариса от мислите й и след миг тя зърна чифт дръзки черни очи. Бланка! Само тя можеше да дръзне да се промъкне в градината на игуменката без позволение.

— Ангел на невинността, за своя caballero ли бленуваш? Чух, че си размислила и не искаш да станеш кисела монахиня като сестра Тереза. Не мога да ти се сърдя. На твое място бих сторила същото, ако ми паднеше някой богат и красив мъж. Той е истински мъж! Късметлийка.

— Не зная за какво говориш — отвърна Мариса.

По някакви неведоми пътища, Бланка вечно знаеше всичко, възползвайки се от благоволението на игуменката. Не бе послушница, а просто живееше в манастира, когато баща й отсъстваше от града по работа. Той държеше дъщеря му да получи добро възпитание и тъй като в размирните времена бе извел монахините от Франция и ги бе довел в Испания, в манастира се примиряваха с присъствието на Бланка.

— Не зная какво имаш предвид — повтори Мариса. — Не биваше да идваш тук. Ако майка Анжелина ни завари заедно, ще трябва да се изповядам.

— Ах, това ли било — пренебрежително махна с ръка Бланка. — Не се дръж като послушно дете. От мен няма какво да криеш — тя присви черните си очи. — Искаш ли да се обзаложим, че отново ще те повикат? Майка Анжелина има посетител. Не чу ли отварянето на манастирската порта? Изглежда, годеникът иска да хвърли един поглед на бъдещата си невеста.

— Какви ги говориш? — ужасено попита Мариса.

Доволна от въздействието на думите си, Бланка се закиска.

— Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще припаднеш от страх! Да не си забравила как изглеждат мъжете? Повярвай ми, твоят избраник ще ти хареса. Баща ти е направил добър избор, щастливке.

Мариса стана рязко и сложи ръце на кръста си, но Бланка бе по-ловка — тя отскочи назад и продължи да я дразни:

— Какво ти е? Мислех, че ще ми бъдеш благодарна, задето съм те предупредила, че годеникът ти е пристигнал. Води и някакъв свой приятел. Изглежда, изгаря от нетърпение да се запознае с теб.

— Не! — извика Мариса. — Няма да се оставя да ме омъжат като… като някоя робиня. Все ми е едно дали е богат и красив, или не. Вече го мразя. Не искам да го виждам! Предпочитам да умра…

— Виж ти — стъписано рече Бланка. — Значи все пак не си толкова кротка, за колкото те мислех. Само така изглеждаш с тези дрехи и с това боне, под което си скрила косите си. Да можеше да видиш лицето на Марио, когато му разказвам за теб! Жалко за нея, винаги казва той. Беше против това, баща ми да те остави тук. Тя е родена циганка, казва. Но аз… — тя наклони глава и огледа приятелката си. — Мисля, че си си изгубила ума. Видях го с очите си… твоя любим, а приятелят му, който е ужасно дрънкало, ми разказа това-онова. Трябва ти някой да пробуди жената в теб, да ти даде да разбереш, че не си някоя клета душа, търсеща спасение.

— Душата ми е вече изгубена — тъжно отвърна Мариса. — Толкова се опитвах да бъда набожна, но всичко бе напразно. Нищо чудно, че майка Анжелина винаги ме е питала дали наистина се чувствам призвана да служа на Бога. Въпреки това не искам да се омъжвам, чу ли ме, Бланка? Върви си и кажи, че не си ме открила или не… кажи, че съм болна, или… избягала. Не искам да го виждам! Не съм някоя кобила за продан!

— О, това ми напомня — прекъсна я Бланка, — че утре заминаваме за Севиля за големия пазар на коне. Сама знаеш, че баща ми е най-добрият търговец на коне в цяла Испания, поне така говорят всички. После навярно ще заминем за Франция. Там, казват, всичко се било променило. За малко да забравя да ти разкажа. Възможно е двамата с мъжа ти също да заминете за Франция.

Момичетата бяха почти еднакви на ръст, но Бланка бе по-женствена и с по-пищни форми. Семплата й пола и блузата откриваха загорели от слънцето нозе и ръце, а корсажът подчертаваше налетите й гърди. За разлика от нея, под дрехите на Мариса се криеше почти момчешко тяло и само златистозелени очи под гъстите мигли изпъкваха на изпитото й лице. Редом с Бланка, с нейните черни, падащи свободно върху раменете, къдрици, Мариса изглеждаше бледа и невзрачна. Това впечатление изчезна веднага щом свали строгото бяло боне и дългите й коси плиснаха като разтопено злато под лъчите на слънцето.

— Заминаваш за Франция? Отново свободна! Винаги, когато те видя, се чувствам като птица в клетка.

— Бедното птиче! — меко отвърна Бланка. — Човек не би казал, че се блъскаш с криле в решетките. Изглеждаш щастлива затворничка.

— Това е друго, да избереш сама затвора си. Бих могла да се посветя на Бога. Така е по-сигурно и удобно — да не трябва да мислиш за себе си. Но няма да се превърна в робиня на някой мъж!

— Много глупаво. Още повече че баща ти вече е взел решение. Дори и да не искаш, мъжът ти ще те има. Не ми прилича на човек, който е свикнал да търпи откази. Може би ще промениш мнението си, щом се запознаеш с него.

 

 

Игуменката с мъка успя да скрие вълнението и безпокойството си, когато сестра Тереза се върна и й прошепна нещо на ухото, после побърза да излезе, без да удостои с поглед двамата господа.

Майка Анжелина си пое дълбоко дъх.

— За съжаление детето е малко… развълнувано. Нали разбирате, Мариса възнамеряваше да встъпи в нашия орден. Трябва да проявите разбиране — отначало шокът от писмото на баща й, а сега и вашата поява, толкова скоро след като научи… Не бихте ли могли да й даде време да свикне с мисълта? Поне няколко дена?

Мъжете се спогледаха. Единият повдигна вежди, а другият сви рамене и изтупа някаква прашинка от ръкава на кадифения си жакет.

— Разбира се, не бих искал да притеснявам бъдещата си съпруга. Трябва да призная, че и аз съм малко нервен. Права сте, да й дадем време. С приятеля ми сме на път за Севиля, и тъй като минавахме оттук, си позволихме да ви посетим. Не искаме да досаждаме. След около месец ще се върна, това е достатъчно дълга отстрочка, нали? Доколкото зная, момичето има лели в Мадрид, които са готови да се погрижат за него…

Понеже на лицето на майка Анжелина се изписа неодобрение, мъжът, който досега мълчаливо бе слушал разговора, се намеси:

— Приятелят ми иска да каже, че няма намерение да прибързва. Навярно не би било зле вие, преподобна майко, да подготвите младата дама за промяната, която ще настъпи в живота й. Простете за неочакваното посещение. Беше доста неуместно. Ако позволите, ще се сбогуваме.

Дон Педро Артеага хвърли благодарен поглед на приятеля си и последва примера му, като стана и се поклони на игуменката.

Навън, оставили зад себе си сивата манастирска стена, двамата мъже неочаквано се оживиха, сякаш изпитваха облекчение от факта, че са се отървали толкова леко. Припряно яхнаха конете си.

— Слава Богу, че дойде с мен — замислено рече дон Педро. — Не зная защо позволих на братовчедка ми да ме убеди за тази сватба с някаква послушница! Чудя се как ли изглежда. Щом се бои да се срещне с мен, съм безкрайно щастлив, че успяхме да отложим нещата. Повярвай, нямам голямо желание да идвам отново тук.

Спътникът му се засмя грубо.

— Горе главата. Мисли за удоволствието, което те очаква. Снощи маркиза Алба остана очарована от описанието ти на Нова Испания и тъй като по случайност също възнамерява да пътува до Севиля…

Дон Педро се подсмихна.

— Забеляза ли колко хладно се държа с художника, който неизменно я следва по петите? Но трябва да бъдеш предпазлив с кралицата. Както чух, тя получава всекиго, когото иска да има, а Годой може да бъде опасен съперник.

— Ах, наистина ли? — другият сви презрително рамене. — Само след три седмици напускам Испания, така че Мануел Годой едва ли би видял в мое лице съперник. А Мария Луиза ще си намери някой друг кавалер, за да води за носа любовниците си.

— Питам се, дали завидното ти безразличие не е онова твое качество, което така привлича жените. Докато всички ние галантничим, ти стоиш със скръстени ръце и с тази своя цинична усмивка… просто не разбирам. Дори моята трезвомислеща ледена Инес, едва не обърна живота си нагоре с краката заради теб, а мога да се закълна, че ти дори не я поглеждаше — дон Педро наблюдаваше безизразното лице на приятеля си, който с такава лекота обуздаваше огнения си жребец, сякаш бе някоя кротка кобила.

След като не получи отговор, той продължи замислено:

— Бих искал да знам, как е приела вестта за заминаването ти. Все пак, ти се дуелира за нея и рани съпруга й, така че тя навярно е очаквала да останеш и да я утешиш. Дон Андре…

— Имаш предвид бъдещия си тъст, прав ли съм? Може би ще е по-добре да не споменаваш пред бъдещата си съпруга, че си приятел с мъжа, който едва не уби баща й. Тя може да размисли и да промени решението си.

— Не смятам, че в главата на малката изобщо има някаква мисъл. Освен може би въпроса, какво ли е да си с мъж. Намирам, че е нечестно от страна на Инес и дон Андре, да ми окачат на врата една предвзета малка монахиня.

Ако не бяха зестрата и връзките на баща й, от които се нуждаеше, за да стъпи здраво в Нова Испания, Педро Артеага би ги изпратил да си търсят друг жених. Бъди добър с дъщеря ми — глухо бе казал изнемощелият Дон Андре. — По време на революцията във Франция, тя преживя прекалено много за едно невръстно дете. Изразът в очите на доня Инес бе накарал Педро да увери възрастния мъж, че не бива да се безпокои за щастието на дъщеря си. Той изруга под носа си. Даваше си сметка какво бе пропуснал, ръководейки една занемарена плантация из пущинаците на Луизиана. Мислите му кръжаха около очарователната маркиза Алба, за която се носеше слух, че накарала последния си любовник да я нарисува гола. Когато пристигнеха в Севиля, трябваше отново да се види с нея…

Двамата мъже мълчаливо поеха по прашния път към Толедо. Никой от тях не забеляза двата чифта очи, които ги проследиха, докато се стопиха в далечината.

— Мразя го! Кой от тях е дон Педро?

Мариса неведнъж се бе покатервала на манастирската стена, но винаги скришом и само дотолкова, колкото да надникне към улицата. Сега тя седеше, яхнала стената и засенчила очите си с длан.

— По-ниският с тъмните дрехи. Говорих с другия. Изглежда цялата тази работа го отегчаваше.

— Отегчавала го! Не ги ли чу как се хвалеха с последните си завоевания? И това ми било благородници — самохвалци и лъжци! Синият спомена маркиза Алба. Мислиш ли, че наистина говореха за кралицата? Противни са ми и двамата! Как е могъл татко…? — под гъстата коса, лицето на Мариса пламтеше от гняв.

— Крайно време е да пораснеш. Мъжете са си мъже. Ако мисълта за женитбата наистина ти е толкова омразна, можеш само да се радваш, че си има любовница, на която ще отделя повече време, отколкото на теб. Или… — Бланка се усмихна дяволито — или може би ревнуваш?

— Никога няма да се омъжа за такъв човек! Щом не ми позволяват да стана монахиня, искам сама да си избера съпруг. Да, така и ще направя. Ще им покажа.

Усмивката на Бланка се стопи.

— Говориш такива глупости, че човек би помислил, че си слънчасала. Какво мислиш да правиш? Дори майка Анжелина няма да може да ти помогне. Накрая ще трябва да склониш. Може да те бият и затворят, да те оставят без храна, докато се съгласиш на всичко. Чувала съм за такива случаи.

Мариса гордо вирна брадичка.

— Колко си глупава! Мислиш ли, че ще им позволя да сторят това с мен? О, не. Имам роднини във Франция — сестрата на майка ми, която е омъжена за някакъв английски лорд, и кръстницата ми. Те със сигурност ще ме вземат при себе си — тя неочаквано се наведе напред и стисна дланта на Бланка. — Не каза ли, че заминавате за Франция?