Розмари Роджърс
Развратни игри (53)

52

Тази вечер не запалиха огън, тъй като в прерията светлината можеше да се види на мили разстояние, така че нямаше топла храна, а се задоволиха със сушено месо. Всички проявяваха признаци на вълнение. Трима команчи щяха да яздят цяла нощ, за да пристигнат по изгрев-слънце в индианския лагер и да съобщят за пристигането на гостите. Беше доста хладно, затова Мариса се пъхна под завивките напълно облечена. Не успяваше да избие от главата си видяното, но бе твърдо решена да не отваря дума и този път да си държи устата затворена. Никога повече нямаше да открие пред Доминик своите чувства, грижи и страхове.

Трябва да бе заспала, защото не помнеше кога бе легнал до нея. Беше й оставил всичките завивки и сега лежеше по гръб, покрит с една бизонска кожа. Лежеше, скръстил ръце под главата си, и гледаше звездите. Изглежда, бе усетил, че е будна, защото каза тихо, без да обръща глава:

— Заспивай. Днес ми се стори много уморена.

— Не мога — прошепна в отговор тя. — А ти защо не спиш?

— Имам нужда от съвсем малко сън. Виждаш ли звездите? Доскоро те бяха единственият ориентир на корабите в открито море и на керваните в пустинята. Всяко съзвездие си има име. Където и по света да се намира човек, по тях лесно може да определи местонахождението си.

Никога преди не бе разговарял така с нея.

— Къде и как си научил това? — попита тя.

— Основно от собствени наблюдения. Слушах и по-възрастните.

— Когато си живял сред индианците?

Сега той обърна глава и я погледна.

— Сама ли отгатна това или съм ти разказвал?

— Не си ми говорил много за себе си. С удоволствие бих научила нещо повече за теб. Моля те!

Тя протегна ръка, която той взе в своята.

— Какво толкова би искала да чуеш? За старите ми грехове?

Все пак започна да говори, без да пусне ръката й, и Мариса интуитивно разбра, че е първия човек, комуто Доминик разказва за всичко това. Сякаш се изповядваше. Тя го слушаше, без да го прекъсва.

Накрая не се сдържа и му зададе въпроса, който я измъчваше откакто Доминик се бе завърнал преда два дена.

— А когато отиде в Начиочес? Каза…

— Защо ти трябваше толкова много време, за да ме попиташ? Исках да видя Крисчън. Той е в безопасност, двамата със Зелма са при приятели на Уилкинсън. Ще останат там, докато генералът получи онова, което иска — в гласа му се появи стоманена нотка. — Поне ще бъдат пазени.

— Но Начиочес е испански!

— Вярно.

По гърба й полазиха тръпки и тя с мъка се сдържа да не се притисне към него и да не го помоли да не предприема повече рискове. Вместо това поде плахо:

— Доминик…

— Стига засега — гласът му прозвуча така, сякаш вече съжаляваше, че е бил толкова открит. След известно време продължи, грижливо подбирайки думите си: — Ако нещо се обърка, поне ще знаеш къде е. Мануел Реес и жена му са католици, чичо ти ще може да използва влиянието си.

Тя събра смелост да отметне завивката и да се вкопчи в него.

— Няма да ти се случи нищо! Имаш мен за заложница, забрави ли?

— Това е ново — забеляза той. — Заложница или не, ще ми е трудно да изпълня заканата си да те убия. Но няма причина да допускаме, че нещо ще се обърка, така че престани.

Той я целуна по челото и се обърна на другата страна.

 

 

В поселището, Мариса и Лейли скоро се оказаха заобиколени от любопитни индианки. Мариса имаше възможност да се убеди какво щастие бе, че са в добри отношения с команчите. Жените можеха да бъдат много по-жестоки от мъжете — навсякъде виждаше примери за това. Из целия лагер клечаха нещастни пленници — някои осакатени, а почти всички — покрити с рани и белези от изгаряния. Доминик и Трюдо я бяха предупредили да се прави, че не ги забелязва и да дава вид, уж съдбата им й е безразлична. Едва сега разбираше какво бе имал предвид Трюдо, разказвайки й за дивия народ на команчите. За пръв се намираше в общност, в която мъжете бяха всемогъщи, жените — нищо повече от робини, а робите — дори още по-малко.

Една слаба тъмноока испанка, имала късмета да бъде избрана за трета жена на вожда, изпълняваше ролята на преводачка. Други показаха на Мариса и Лейли как се разпъва и отново се прибира вигвам. Навсякъде съхнеха бизонски кожи и на Мариса й прилоша, когато видя, как кожите биваха щавени и омазнявани, преди да бъдат използвани за приготвяне на зимно облекло. Най-странно й се стори, че жените бяха късо подстригани, а мъжете носеха косите си дълги на грижливо сплетени плитки.

Наоколо гъмжеше от полуголи деца. Малките момченца вече се упражняваха да стрелят с лък, докато момиченцата си играеха с глинени кукли или помагаха на майките си в техните нескончаеми задължения. Младите мъже се мотаеха наоколо надути като пауни — тяхното единствено задължение бе да се грижат за оръжията и конете си, — а по-възрастните седяха пред вигвамите и показваха на момчетата как да си служат с ловните и бойни оръжия.

Дори иначе толкова кротката Лейли се възмути и прошепна на Мариса:

— Сега ми става ясно, какъв късмет съм извадила, раждайки се робиня на белите. В сравнение с това…! Ако Полъс се опита да подражава на тези тук, може да си изпати!

— Внимавай, иначе може да си намери някоя послушна индианка и да те размени за нея — закачливо отвърна Мариса.

Лейли я погледна полууплашено — полуукорително.

— Наистина ли го мислиш? Не, няма да направи това. Той знае, че ще го наръгам с нож, ако го видя да прави мили очи на друга жена. Способна съм да го сторя!

— Какво всъщност правим тук? — Мариса говореше повече на себе си, а погледа й търсеше Доминик, който седеше гол до кръста при вожда и почтително слушаше думите му.

— Нямам представа — безгрижно рече Лейли. — Знам само, че довечера ще спим във вигвами, всяка насаме със своя любим.

Вечерята се състоеше главно от бизонското месо, което отвън бе изгоряло, а вътре — полусурово. Жените се хранеха едва след като мъжете се бяха заситили.

Жените на команчите, които се миеха само по повод на някоя церемония, макар съвсем наблизо да имаше поток, зяпнаха от учудване, когато Мариса и Лейли настояха да се изкъпят.

Лейли намери изход.

— Кажи им, че тя знае магии — обърна се тя към испанката и посочи Мариса. — Затова трябва да се изкъпем.

Думите й постигнаха желания ефект.

— Не биваше да лъжеш — сърдито рече Мариса, но хладната вода бе толкова приятна, че в следващия миг се засмя и се зае да пръска Лейли.

След като приключи, тя се изтри с тънката мъжка риза, която бе носила. Забеляза, че жените я наблюдават любопитно и си шушукат по неин адрес.

— Казват, че имаш златния цвят на слънцето — преведе испанката. — Казват също, че макар да си жена, носиш добра магия за големия лов на бизони. Преди три месеца шаманът ни каза, че ще дойде жена като теб и ще помогне на нашите войни да убият бял бизон.

Мариса погледна Лейли с упрек. Смущението й нарасна още повече, когато първата жена на вожда й подари пола от светла кожа, украсена със стъклени мъниста и пъстри конци блуза.

— Какво ще стане, ако не открият бял бизон? — попита тя Доминик, който току-що се бе прибрал във вигвама им.

— По-добре да не знаеш — безгрижно отвърна той и се засмя. — Но те разбира се, ще открият. Ти знаеш силна магия, сладка моя. Отдавна трябваше да разбера, че си магьосница.

— С това шега не бива — тросна му се тя.

Вместо отговор, той се зае да развързва индианската рокля, с която бе облечена. Когато я положи върху бизонските кожи, Мариса забрави всичките си грижи, погълната от насладата на любовната игра.

Когато три дена по-късно войните на команчите се върнаха и донесоха бяла бизонска кожа, Лейли погледна Мариса със страхопочитание.

— Само не казвай, че съм наследила магическите способности на баба си — избухна Мариса. — Това си бе чист късмет, никаква магия. Да, извадих голям късмет. Направо щях да се поболея от страх.

За нейна радост, няколко дни по-късно напуснаха поселището на команчите заедно с няколко жени, които мъжете на Доминик бяха откупили, за да сложат край на самотните нощи и да се освободят от някои „недостойни“ за мъже задължения.

Сега повече отвсякога приличаха на малка войска с обоз, част от който бе и самата Мариса. Тя обаче не мислеше за това — бе решила да живее единствено в настоящето. Миналото бе далеч зад нея, а бъдеще не съществуваше. Понякога обаче, когато оставаше сама, в съзнанието й изплуваха въпроси, взривяващи защитния вал, където се бе барикадирала.

След като уловеше и опитомеше достатъчно диви коне и начертаеше картите си, Доминик щеше да се върне в Начес, където го чакаше неговата Джейн Байрон, жената, която Крисчън наричаше своя майка. Възможно бе Доминик да не я обича, но той я харесваше и уважаваше и нямаше да я изложи на унижението да бъде зарязана току преди сватбата си. Тя щеше да бъде добра и вярна съпруга, която да води домакинството му, да му роди и отгледа деца, и да го дари с непозната досега сигурност.

О, Мариса виждаше всичко това с безмилостна яснота. Сега, когато бе прекалено късно, тя осъзнаваше, че го обича. Затова искаше изцяло да се потопи в настоящето. Предпочиташе да се наслаждава на миговете с него, вместо да мисли за бъдещето.

Когато нощем се любеха, бурно и безмълвно, тя всеки път имаше чувството, че им е за последно. Понякога просто лежаха един до друг и Доминик я държеше в обятията си, докато главата й почиваше на рамото му. Той й изброяваше имената на съзвездията и й показваше къде се намират на небосвода. Разказваше й дори за други подобни експедиции, но без да отваря дума за опасностите, с които се бе сблъсквал по пътя си.

— Като те слуша човек, ще си помисли, че става дума за някаква весела игра.

— Игра на криеница? И това съм правил. Винаги ли си толкова тревожна?

Мариса отрече категорично, излъга храбро, но не твърде убедително, както сама си призна. За да отвлече вниманието му, тя го целуна и започна да гали тялото му, докато дъхът му не се учести. Сега го изненада с неочаквано, бързо движение и след миг косите й погалиха бедрата му, докато устата й търсеше члена му. Изпита странно удовлетворение, усетила го да потръпва, сякаш устните й го бяха опарили, и почувствала силата, която бе освободила. О, тя искаше да го накара да копнее за любовта й, както тя копнееше за неговата.

— Къде си научила това?

Мариса се усмихна в мрака и погали с устни лицето му.

— От теб. Ти го направи с мен и трябва да изпиташ същото.

— Ах, ти! — той я целуна страстно.

Това се случи в нощта, преди да прекосят Тринити. На другия бряг останаха два дена, за да дадат възможност на конете да си починат, докато няколко от мъжете проучваха простиращата се пред тях местност.

— Очакват ни трудни дни, докато не стигнем Бразос — обясни й Трюдо. — Трябва да пестите водата и да се научите да палите огън от бизонски изпражнения. Тук няма дърва.

Той впери поглед в голите й, загорели от слънцето крака, след което пришпори коня си. Мариса намръщено го проследи с поглед. Искаше й се и Трюдо да си бе купил жена от лагера на команчите. Откакто панталоните й напълно се бяха разпаднали, тя носеше поли, при това с големи цепки, за да може да язди в мъжко седло.

След тази случка последва съвета на Лейли и убеди една от индианките да й ушие кожени панталони.

Когато я видя в тях, Трюдо се засмя и каза, че сега приличала на кръстоска от мексиканска селянка и индианка.

Доминик я погледна предизвикателно с блесналите си очи, но мислите му, изглежда бяха другаде, защото сви рамене и каза, че му било напълно безразлично какви дрехи носи.

Мариса бе разочарована. Наистина ли не го интересуваше? Или си имаше грижи, пред които всичко останало изглеждаше маловажно?