Розмари Роджърс
Развратни игри (45)

44

По-късно Мариса и сама не знаеше как й се бе удало да издържи до края на вечерта, разговаряйки усмихната с гостите в дома на семейство Байрон.

— Тази вечер остави много добро впечатление — рече Инес по обратния път. — Толкова срамежлива и сдържана! Единствената отрицателна забележка по твой адрес чух от устата на една възрастна дама, която те упрекна в липса на темперамент — тя се засмя.

Педро, който седеше срещу тях, скръстил ръце, рече сърдито:

— Беше като кукла на конци — тази вечер той отново бе пил повече, отколкото трябваше, а докато танцуваха, я бе притискал прекалено плътно към себе си.

Мариса не отговори, всъщност почти не го слушаше. Не можеше да повярва. Никога не би й хрумнало, че са я излъгали и детето й е живо. Такава била волята на Аллах. Затова ли бе попаднала тук, за да узнае истината? Не! Просто не можеше да повярва. Когато пристигнаха, Мариса даде вид, че има главоболие и веднага си легна, но дълго не можа да заспи.

 

 

Доминик също прекара безсънна нощ. Измъчван от гняв и самопрезрение той доста неочаквано се бе сбогувал с учудената си годеница и я бе помолил да го извини пред родителите си. Така нареченият му покровител Уилкинсън, му се бе притекъл на помощ с извинението, че имали да обсъдят някои важни дела.

Преди да се разделят, генерал Уилкинсън рече със загадъчна усмивка:

— Надявам се, сватбата не се отлага? Струва ми се, малката Джейн би искала да мине под венчило час по-скоро. Възможно ли е да сте хвърлил око на някоя друга богата наследница? Ако е така, ще трябва да спорите за нея с моя приятел Артеага, а това няма да е добре за вас. Чухте ли вече за новото му повишение?

Доминик, който познаваше интригантската душа на Уилкинсън, отвърна възможно най-спокойно:

— Не е тайна, че двамата с Мариса де Кастелянос сме се срещали няколко пъти в Европа. Но тя е от типа жени, които човек би предпочел по-скоро за любовници.

— Доколкото знам, е сгодена тайно за Артеага. Впрочем напоследък той е в необичайно лошо настроение. Надявам се ще бъдете предпазлив.

— Не съм ли такъв винаги? — замислено отвърна Доминик, с което сложи точка на разговора.

Когато на следващия ден потегли към мястото на уговорената среща, настроението му ни най-малко не се бе подобрило. Не бе свикнал да губи или да бъде принуждаван да отстъпва, още по-малко от жена. Какво кроеше тя този път? Дали не жадуваше за отмъщение заради наранената си гордост? Защо се бе ужасила толкова от истината за Крисчън? Невъзможно бе да не знае за него. Сега той бе принуден да се срещне с нея — истинско изпитание за самообладанието му след безсънната нощ, която бе прекарал.

Мариса взе със себе си не Инес, а Лейли. За щастие Инес бе излязла, а и Педро не се мяркаше никъде.

По пътя накара слисаното момиче да я чака пред магазина за шапки. Междувременно можела да си купи няколко панделки или нещо такова, каза, тиквайки в дланта й няколко монети. Свела поглед, Лейли й обясни, че шапкарката била свикнала да получава бакшиш, а в замяна на това щяла да се закълне, че клиентката й е била в магазина й през цялото време.

Без съмнение, затова Доминик бе избрал точно този магазин за място на срещата им. Мариса даде на камериерката си още пари.

Една малка кола спря до тях и сърцето й се сви при вида на сериозното лице на Доминик.

— Качвай се бързо. Не мога да оставя конете, прекалено са неспокойни.

— Връщам се веднага, щом мога — прошепна тя на Лейли.

Той я издърпа на капрата до себе си и веднага потегли.

Какво можеше да му каже? Да му дава обяснения, на които той едва ли щеше да повярва? Да моли за разбиране? Не ги свързваше нищо друго, освен двегодишното момченце, което й бе по-чуждо от самия Доминик.

Мариса седеше с ръце в скута и се радваше, че широкополата сламена шапка скрива лицето й не само от него, но и от минувачите. Най-сетне Доминик наруши мълчанието:

— Живея нагоре по реката… не сред такъв разкош, на какъвто си свикнала. Най-напред обаче трябва да поговорим. Щом толкова държиш да видиш Крисчън, ще трябва да се съобразяваш със Зелма Мийкър.

— О! — Мариса си пое дълбоко дъх. — Значи най-напред е трябвало да я молиш за позволение? Какво изобщо прави тя при теб? Мъжът й…

— Мъжът й умря от треска в една от мръсните дупки, в които държаха робите. Ти, разбира се, не можеше да знаеш? Доколкото си спомням твоето положение бе съвсем друго.

Тя потръпна.

— Моля те, недей! Не си ли казахме вече всичко? Какво значение има това сега? Бих искала само…

— Да, какво искаш след толкова много време? — изплъзна се от устата му. — Аз не искам Крисчън и Джейн да страдат. Предупреждавам те, не ме заплашвай повече, иначе ще свършиш в реката — конете препускаха толкова бързо, че на един от завоите тя се притисна към него. — Сега мирувай, докато пристигнем и имаме възможност да поговорим в по-спокойна обстановка.

Въпросната „по-спокойна обстановка“ бе малка стаичка в „Червения бивол“. Мариса мина със сведена глава покрай тезгяха и се загърна по-плътно в шала си с ресни, усещайки вперените в нея погледи на посетителите и дочувайки солените им забележки. Едно изтъркано стълбище в другия край на помещението водеше към горния етаж.

За нейна изненада, стаичката бе чиста и уютно мебелирана. Единственият прозорец бе отворен и гледаше към вяло течащата река.

Какво си бе наумил? Мариса стоеше неподвижно в средата на стаята, докато той залостваше вратата.

— Така… — с един замах свали шала от раменете й. — Сега без увъртане ще ми кажеш какво кроиш този път.

Всичко, което имаше да му каже, заседна в пресъхналото й гърло при вида на искрящите му от гняв очи. Беше постъпила глупаво, позволявайки му да я доведе тук. Как можа да си въобрази, че той ще изслуша обясненията й и дори ще разбере какво я бе карало да бяга от него още от самото начало. За пореден път бе скована от страх.

— Да не си глътна езика? Сега, когато сме сами? Снощи ме заплашваше.

— Ти мен също — с мъка промълви тя. — Ако мислиш да ме убиваш, свършвай по-бързо. Вече не държа особено на живота си.

Доминик изруга и се извърна. След малко подхвърли през рамо:

— Доскоро си живееше доста добре. Защо ти е сега да се правиш на мъченица? — ръцете го сърбяха и той с мъка се сдържаше да не я удари отново. Същевременно се изкушаваше да разкъса семплата сива рокля и да я хвърли на леглото като някоя уличница. Нещо в нея още го възбуждаше до полуда.

Сега, когато стоеше с гръб към нея й бе по-лесно да говори.

— Има ли смисъл да се опитвам да ти обясня нещо? Знаеш какво съм направила, но питал ли си се някога защо? Трябва ли винаги да мислиш за мен най-лошото? Но каквото и да съм сторила, кълна се, не знаех, че детето ми се е родило живо! Зелма Мийкър би трябвало да знае това. Не зная какво ми дадоха преди раждането… било за облекчаване на болките. По-късно ми казаха, че съм родила дъщеря… че съм я родила мъртва — той не помръдваше. — Помня какво ти съобщих тогава — извика тя с отново разгорял се гняв. — Но истината е, че исках детето, то трябваше да бъде моето дете. Исках го и Кямил ми обеща… той каза… Боже мой, нима и той ме е лъгал?

— Има ли някакво значение? — гласът му бе беззвучен, почти безразличен. Доминик все така стоеше с гръб към нея. — Толкова ли го обичаше, че това още да има значение за теб?

Чу я да си поема шумно дъх, но не изпита очакваното задоволство. Когато най-сетне се обърна, Кямил се изпречи помежду им като някакъв дух. Мъжът, който бе рискувал и изгубил всичко заради нея. Възможно ли бе тя да казваше истината? Навярно Кямил е бил способен на всичко, за да я привърже към себе си, макар в крайна сметка да бе платил с живота си тази страст.

— Той беше мил с мен — прошепна Мариса. — Даваше ми чувството, че… Ах, как би могъл да разбереш това! Ти, който никога не си обичал и не си се чувствал истински привързан към някого. Не мога да му простя, че ме е излъгал… но той е мъртъв. Убил си го, както стори с Филип и маркиза… О, сега си давам сметка, че не съм обичала Филип истински. Двамата с него само се използвахме взаимно, но ти го допусна. Ти…

Той пристъпи към нея и я разтърси за раменете. По лицето й се стичаха сълзи, но тя се смееше оглушително. Това го уплаши.

— Доминик, какво става с нас? Да, трябва да убиеш и мен. Прекалено съм страхлива, за да го сторя сама. Ако не го направиш, ще ти проваля живота. Защо не? Ти също провали моя. Забрави ли? Ти…

Доминик заглуши думите й с целувка. Мариса размаха диво ръце, удари го, бореше се, докато той не я вдигна и не я хвърли върху леглото. Тя продължи да се бори, драскаше и хапеше, но той я обърна по корем, вдигна полата й и я взе така, както бе правил това Кямил, докато тя хлипаше от гняв и болка. След това обаче, когато целуна гърба й и пъхна ръка под корема й, за да я възбуди, тя се отдаде на желанието, което я заля като вълна. Тялото й вече не й принадлежеше и тя не можа да си възвърне властта над него дълго след мига на екстаза.

Сега двамата лежаха мълчаливо един до друг. Дали това не бе част от отмъщението му? Да я вземе по същия начин, по който бе правил това Кямил, за да докаже… какво всъщност? Защо нея бе убил? Нищо не си бяха изяснили, освен факта, че телата им се желаеха.

След като всичко свърши — нейната капитулация и неговата победа… или бе обратно — той я придърпа до себе си и остана да лежи така, заровил лице в разрошените й коси.

Колко често се бе чувствала така? Защо не си бе останала такава, каквато беше, преди да го срещне — неподозираща съществуването на подобна наслада? И как така, въпреки омразата и недоверието, винаги се бяха оказвали свързани от тази наслада?

Сякаш доловил объркването й, той я притисна по-плътно към себе си и промърмори:

— Мариса?

Какво щеше да се случи, ако останеше тук при него? Щеше да има скандал, който хората в Начес дълго щяха да помнят. Тя щеше да се справи със ситуацията, но той щеше да изгуби всичко. Съвършеното отмъщение, ако го пожелаеше.

Делово погали лицето му, мислейки за детето, тяхното дете, за което той се бе погрижил. Довчера дори не бе подозирала за съществуването му и навярно никога нямаше да узнае, ако не бе той. Защо всичко трябваше да е толкова ужасно? Нещата можеха да се подредят съвсем иначе. Спомни си думите на Доналд: Понякога е трудно да бъде разбран — мъчен човек, а като го хванат дяволите… Но ти, момиче, едва ли ще разбереш.

Все пак тя го бе разбрала донякъде, докато той нея — не.

Неочаквано Доминик вдигна глава и когато срещна погледа й, в който имаше някакъв неизречен въпрос, попита умишлено грубо:

— Какво сега? Ако очакваш да ти се извиня за случилото се, ще има дълго да чакаш.

— Никога не си ми се извинявал, защо ще очаквам да го сториш точно сега? Просто се чудех как ще се покажа навън в този вид. Какво възнамеряваш да правиш с мен?

Той смръщи чело.

— Проклятие! Знаеш ли, че притежаваш невероятната дарба, да ме караш да си изгубя ума?

— Не — отвърна тя. — Винаги имам усещането, че си съвсем наясно с онова, което правиш, и пет пари не даваш кого ще нараниш. Навярно имаш причини да бъдеш недоверчив, жесток и циничен, но трябваше ли да правиш такава и мен?

Тя лежеше в обятията му. Беше го молила да я убие, а вместо това той я бе любил. Имаше всички основания да я мрази, но незнайно защо пасивността й го трогваше.

Беше уморен. Докато я наблюдаваше, забеляза, че Крисчън прилича на нея — същата форма на лицето, същата издаваща непокорство уста… Беше си затварял очите за това. Дали бе казала истината? Какво значение имаше то сега? Не мислеше, че тя е създадена за майка. Навярно сама отдавна го бе осъзнала. Това го караше постоянно да й доказва що за жена е — слаба, непостоянна… Създание, което прелита като пеперуда от един мъж към друг и от едно удоволствие към друго. Той се сепна. Двамата с Педро бяха във вражда. Той ли я бе изпратил? Дали отново не крояха нещо. Мариса бе наблюдавала променящото се изражение на лицето му. Той отново я мразеше и подозираше!

— Ако… — потиснато рече тя — ако си свършил с мен, пусни ме, моля те, да си вървя.

Тя направи опит да се освободи от него, но Доминик я притисна към себе си и се претърколи върху нея.

— Моля те! — сломено прошепна тя, без да направи опит да се съпротивлява. Изпод спуснатите й клепачи бликнаха сълзи, които бавно започнаха да се стичат по лицето й, правейки я да изглежда като страдащо дете.

По някаква необяснима причина това го настрои срещу нея. Как смееше да се преструва на мъченица? Още повече го вбеси, че отново бе започнал да се възбужда. Как бе възможно да презира една жена и същевременно толкова да я желае?

Той я пусна и скочи от леглото.

— Ставай тогава! Ще те откарам обратно в някоя по-изискана част на града. Можеш да облечеш това — бръкна в един стар моряшки сандък и извади рокля от виолетова коприна.

— Откъде… — тя замълча, забелязвайки подигравателното му изражение.

— Откъде имам подобна рокля? Ще ти кажа, макар че не те засяга. Купих я в Луизиана, за да я подаря на годеницата си. Но понеже ти дължа една рокля, вече е твоя. Така че, обличай се, щом толкова бързаш да се махнеш оттук и да се върнеш в почтеното общество.

Не й бе оставил никакъв избор. Докато слагаше скъпата блестяща рокля, се чувстваше като уличница, на която са платили за това, че бе отдала тялото си.

— Надявам се, разбираш, идеята да видиш Крисчън не е добра. Той нарича Джейн „мамо“, а и тя много го обича. Не бива да го объркваме и караме да страда. Ако изпитваш нещо към детето, би сторила онова, което е най-добре за него. Той е мой син и аз поех отговорността за него. Ти си свободна да живееш както пожелаеш, както и да имаш деца, ако решиш.

— Да — замаяно отвърна тя. Бе напълно смазана и искаше само да избяга от него и никога повече да не види омразните му, пронизващи я като ножове, очи.

Понеже не помръдваше, той вдигна захвърления на пода шал и го обгърна на раменете й.

Виолетовата рокля й стоеше като излята, подчертавайки хармоничните линии на тялото й. На Джейн щеше да бъде тясна — тя имаше по-големи гърди и по-широк ханш. Но Мариса… Спомни си я такава, каквато я бе виждал в Париж и Лондон — с блестящи украшения в косата, с изискани обеци и огърлици. На тази рокля липсваха само бижутата.

Мариса забеляза промененото изражение на лицето му и усети дланите му да галят раменете й. Времето сякаш бе спряло. Тогава той рече:

— Станала си истинска красавица, циганко.

Ако я бе притиснал към себе си и целунал, тя щеше да се остави в ръцете му. Тогава можеше да я отнесе до леглото и да стори с нея каквото поиска. Копнееше да докосне лицето му и да го накара да се засмее.

Но мигът бе отлетял. Сякаш съжалявайки за слабостта си, той се извърна рязко и отвори вратата.