Розмари Роджърс
Развратни игри (16)

15

По челото на Мариса бяха избили ситни капчици пот — не толкова от горещината в осветената от стотици свещи зала, колкото от вътрешно напрежение. Отново, и отново бе канена на танц и вече започваше да се пита дали и това не бе дирижирано, за да се види няма ли да направи още някоя погрешна стъпка. Бе обсипвана с комплименти, но никой от офицерите на Наполеон не дръзваше да флиртува с нея. Дали вече знаеха, че той я смята за своя собственост?

Скрита зад изкуствената си усмивка, тя стоически понасяше всичко, окриляна единствено от желанието да поговори с Филип. Но къде бе той? Дали не му бяха намекнали да стои настрана от нея? За Доминик Чалънджър предпочиташе да не мисли. Той бе последният, от когото можеше да очаква помощ. Какво означаваше намекът му, че ако се омъжела за Филип, скоро щяла да остане вдовица?

В това време Филип седеше с английския посланик Уидуърт в един малък салон, предоставен на господата за частни разговори. Уидуърт бе объркан и това го караше да говори малко по-грубо от обикновено.

— За Бога, Синклер, не мога да сторя нищо, ръцете ми са вързани. Намираме се във Франция, а освен това сме в мир с Америка. Изглежда се познава с американския посланик, също толкова добре, колкото и с Талейран, нашия домакин. Във всеки случай… — Уидуърт потърка замислено брадичка. — Трябва да призная, че съм любопитен какво търси тук.

Последните думи бяха отправени повече към самия него, отколкото към събеседника му. Филип разбра, че не може да очаква от Уидуърт нищо повече, освен благонамерения съвет „да изчака, за да види как ще се развият нещата“. Но какво трябваше да чака? Да бъде предизвикан на дуел? Куршум или нож в сърцето? Той не си правеше илюзии относно характера на мъжа, будещ у него едновременно омраза и страх. Доминик бе опасен. По някакъв начин бе успял да оцелее и сега, изглежда планираше отмъщение. Твърде възможно бе това да е единствената цел на престоя му във Франция. Трябваше да бъде сплашен, отстранен. Но как?

Филип се запъти обратно към балната зала. Раменете му бяха отпуснати, а иначе толкова блестящите му и привлекателни очи сега приличаха на стъклени. Лейди Марлоу и дъщеря й навярно вече го бяха търсили. Тъй като ги бе докарал, беше естествено да очакват да ги изпрати до вкъщи. Лейди Марлоу на няколко пъти бе изразила недоволството си от факта, че скъпата й Арабела си лягала толкова късно.

В залата не откри нито лейди Марлоу, нито дъщеря й, затова пък забеляза стройната, облечена в бяло и златно млада дама, която седеше до Хортензия. Мариса също го видя и импулсивно понечи да се впусне насреща му, но бе задържана от облечен в черно мъж.

Фуше! Защо най-сетне не я оставеше на мира?

— О, госпожице, надявах се да поговоря с вас. Надявам се, не преча? Какво ще кажете за една кратка разходка в градината? Там е по-хладно, а осветените фонтани са великолепни.

— Бих предпочела…

— Само няколко думи, госпожице. Аз съм доста любопитен — това е част от професията ми, нали разбирате, а вие все още не сте отговорила на въпросите ми. Разбира се, ни най-малко не се съмнявам във верността ви към републиката, така че, убеден съм, няма да ви коства нищо да ми разясните някои неща.

Тя се чувстваше като в капан. Най-сетне бе открила Филип и искаше да бъде с него, но Фуше неумолимо я поведе към градината.

Гневът я правеше дръзка.

— На въпроса, ваша милост — рече с раздразнение.

Той не се смути.

— Това бе и моето намерение. За предпочитане е деликатните въпроси да се уреждат по възможно най-бързия начин, не съм ли прав? Както вече казах, разчитайте на дискретността ми. Двамата с вас можем дори да си бъдем от полза.

Накъде биеше? Сега бяха съвсем сами на някаква усамотена алея.

— Какво имате предвид? Не знаех…

— Кога пристигнахте във Франция, госпожице? И с кого? Засега това би било достатъчно.

Мариса стисна устни. Имаше чувството, че сърцето й ще изскочи. Какво знаеше Фуше? Дали не й готвеше някаква клопка? Чу се да казва дрезгаво:

— Подозирате ли ме в нещо? Ако допускате, че съм извършила нещо нередно, настоявам да ме разпитате пред свидетели. Пред леля ми или… или пред първия консул. Да, той със сигурност ще бъде любопитен да узнае какво престъпление съм извършила!

Не бе очаквал подобен развой — това си бе чисто нападение.

Изкушаваше се да я сграбчи за раменете и да я разтърси, за да я накара да изплюе камъчето. Знаеше, че тя крие доста неща, но предпочиташе да принуждава жертвите си към признание като им внушава страх с намеци и заплахи. Така бе най-лесно. А сега тази глупачка се осмеляваше да си показва ноктите.

— Моля за извинение…

И двамата замръзнаха — Мариса от изненада, която премина в облекчение, а Фуше — от гняв, който незабавно отстъпи място на нови кроежи. Англичанинът ставаше дързък. Към какво ли щеше да го подтикне отчаянието му?

Филип Синклер бе блед като платно. Без да обръща внимание на Фуше, той се поклони пред Мариса и каза:

— Надявам се да не преча, но вие ми обещахте този валс.

Какъв банален претекст — презрително си помисли министърът. Но какво толкова тревожеше Синклер? Това можеше да се окаже най-интересният момент от цялата история.

Преди Мариса да бе успяла да отвърне, той се поклони и каза с едва доловима ирония:

— Далеч съм от мисълта, да се меся в тайните на една млада любовна двойка. Ще отида да донеса шампанско, госпожице. Не казахте ли, че сте жадна? Може би по-късно ще имаме възможността да продължим разговора си? Господине, ваш слуга.

Филип кимна, учуден от отстъпчивостта на маркиза. Още преди Фуше да се бе отдалечил, той улови дланите на девойката.

— Мариса…

Ръцете й бяха студени. На лунната светлина тя приличаше на позлатена статуя, която неочаквано се пробуди за живот.

— О, Филип, ако знаехте, как копнеех да ви видя! Поне вие не ми мислите злото. Не мога да ви опиша колко съм отчаяна и каква нужда имам от истински приятел — тя го дърпаше за ръкава. — Елате, да се махнем оттук. Изобщо му нямам доверие — не ни остави сами току-така. Елате, трябва да говоря с вас!

Изненадан, той се остави да бъде воден. Мариса, изглежда инстинктивно намираше пътя и скоро се озоваха на малка полянка, в единия край на която, имаше елегантен увеселителен павилион.

Едва сега Филип осъзна какво правеше — това бе скривалище за любовни двойки. Ами ако ги откриеха тук?

Той спря. Чу Мариса да се задъхва като преследвано животно и неволно я притисна към себе си. Тя се сгуши в прегръдката му, а той сведе глава… изглеждаше толкова естествено… устните й чакаха…

Целувката му бе нежна и утешителна. Филип щеше да й помогне! Обичаше я!

Той се освободи пръв от прегръдката, в която сякаш се бяха слели. Разумът взе връх — това бе лудост. Желаеше я, но рискът бе прекалено голям. Целувката й със затворени устни издаваше невинност, но тя сама го бе довела тук. Спомни си думите на Уидуърт за слуховете по адрес на Мариса. Не можеше да повярва на всичко това. Приличаше на уплашено дете, което се нуждаеше от утеха, а той трябваше да запази самообладание. Иначе бе изгубен. Преди всичко не биваше да забравя, защо бе решил да поиска тази среща.

Тя прекъсна хода на мислите му:

— Ще ми помогнете, нали? Няма да позволя да се разпореждат с живота ми! Той бе много мил с мен, но аз не искам да бъда негова метреса. Не искам да бъда ничия метреса. Ах, защо изобщо избягах от манастира? Мъжът, когото баща ми бе избрал за мой съпруг, навярно изобщо не е бил толкова лош. Но толкова се страхувах. Мислех, че мога да се грижа сама за себе си, но след това…

Той не разбра почти нищо от този порой от думи. Сега мислеше единствено за причината, накарала го да се срещне с нея и попита без заобикалки:

— Какво знаете за мъжа, който нарича себе си капитан Чалънджър? Видях ви да танцувате с него.

— Мразя го! — избухна тя.

Нима ревнуваше? Можеше ли да му довери истинската роля на Доминик Чалънджър в живота й? Тя изпитателно наблюдаваше лицето на Филип и измъченото му изражение я озадачи.

— Защо? Познавате ли го?

Той се засмя нервно.

— Дали го познавам? О, Боже, предпочитам да не го познавах! Не ви ли се похвали с роднинската ни връзка? Той ми е братовчед. Майка му бе една невярна съпруга, а чичо ми с радост би го лишил от наследство, но името на рода ни е древно и уважавано. Един скандал би… Не сте ли разбрала що за човек е? Един интригант, който би унищожил всички ни. Преди време чичо ми го спаси от бесилото. Надяваше се, че блудният син ще се покае и промени. Вместо това… — Филип сниши глас и сега почти шепнеше: — Мисля, че ако можеше, би ме убил. Сигурен съм, крои нещо… отмъщение…

— Но защо? Защо?

Той се самозабрави, подтикван от някакъв демон.

— Защото ме мрази открай време. От детството ни. Навярно не може да ми прости, че чичо ми винаги ме е предпочитал пред него. По-късно бях втори офицер на „Дързост“, а той — обикновен матрос. Постоянно нарушаваше дисциплината, противопоставяше ми се и не следваше заповедите ми, така че наистина нямах друг избор, освен…

— Освен какво?

— … да се погрижа да бъде наказан. Ставаше дума за дисциплината, разбирате ли? На един военен кораб трябва да цари желязна дисциплина. Не биваше да му позволявам да ме уплаши, но той ме предизвикваше отново и отново. В края на краищата, в едно западноиндийско пристанище избухна метеж. Заедно с няколко други негодници той открадна един кораб. Това се случи в Санто Доминго. Имаше въстание на роби… След това отплаваха към испанската част на острова. Там били затворени, както научихме по-късно, но испанците не пожелаха да върнат кораба, а с това кариерата ми бе провалена. Трябваше да наредя да го обесят — тогава всичко това нямаше да се случи. Аз обаче бях проявил слабост. А сега изниква тук! Какво търси тук? Какво крои? Не би се спрял пред изнудването, зная това.

Разкритията му й бяха отнели дар словото. Колко отчаян изглеждаше! Как би могла сега, когато той й се бе доверил, да му признае за случилото се между нея и капитана? Филип щеше да я презре. Щеше да изгуби доверието му. Какво да прави? Да го предупреди? Намекът на Доминик за нейното овдовяване неочаквано придоби ужасяващ смисъл. Но можеше ли да предупреди Филип, без сама да се издаде?

Воден от любовта си към театралното въздействие, Жозеф Фуше бе режисирал една сцена. Той бе довел зрителите при полянката, тръпнейки от предвкусваната радост от реакцията им. Мекият му глас прозвуча дрезгаво, когато извика:

— Госпожице, ето къде сте била! Нося шампанското… Водя ви и един господин, който изгаря от нетърпение да се запознае с вас. Навярно сте чувала името му? Господин Артеага…

Мариса застина като вкаменена. Зад Фуше, скръстил ръце на гърдите, стоеше Доминик Чалънджър. Леля й се бе вкопчила в него, а на крачка зад тях Мариса видя домакина, маркиз Беневен.

Сега Талейран наруши тишината:

— Драги ми, Фуше, надявам се имате сериозна причина за това. В противен случай намесата ви би била твърде нетактична.

Филип не можеше да помръдне. Само дланите му бяха свити в юмруци.

— Ах, Мариса! — с укор въздъхна Едме.

Педро Артеага пристъпи напред.

— Съжалявам, госпожице, че тогава избягахте от мен. Ако знаех колко противна ви е мисълта, че трябва да се омъжите за мен, сам щях да се оттегля.

Мариса се чувстваше като хванато натясно животно, но накрая, най-сетне успя да си възвърне дар словото.

— Съжалението ви е твърде закъсняло, господине. Зная, че се интересувате само от зестрата ми. Случайно ви чух да разговаряте с приятеля си, докато си тръгвахте от манастира. Учудвам се, че изобщо дръзвате да се покажете пред мен.

Той бе видимо смутен.

— Откъде можех да знам коя сте. Всички ви мислехме за циганка…

— Колко интересно — мръщейки чело се намеси Талейран. — Но докъде ще ни доведе всичко това? Не мога да си представя, че тази млада дама представлява заплаха за обществената сигурност, драги ми Фуше, нито защо ни направихте свидетели на нещо, което ми прилича на интимна среща.

За най-голяма изненада на Мариса, в този момент Доминик сложи край на сцената. Той се отскубна от Едме, приближи се към нея и я улови за ръка.

— Край на играта на криеница. Шпионите на маркиз Отранто са свършили добра работа. Както дон Педро току-що спомена, Мариса бе преоблечена като циганка и аз я направих своя любовница. Тя дойде с мен във Франция. Надявам се, това не е престъпление към Републиката, господин министър на полицията?

Едме зарови лице в шепите си, а Филип Синклер простена.

Само Талейран се засмя, доволен от смущението на Фуше.

— Ах, любовта! А какво подозирахте вие, приятелю? Роялистки заговор? Тъмно съзаклятничество? Струва ми се, че просто извадихме на бял свят ред деликатни факти, които всъщност не ни засягат. Трябва да ви помоля за извинение, госпожице.

Фуше се чувстваше така, сякаш земята се бе изплъзнала изпод нозете му. Сега той извика истерично:

— Това не е всичко! Господин Синклер е англичанин, роднина на маркиз Ройс, а баща му е член на английския кабинет. Госпожицата, която получи достъп до висшите кръгове на нашето общество, многократно е виждана с него. Да не забравяме тайнствената връзка между господин Синклер и този господин, който се опитва да мине за американец…

Доминик го прекъсна остро:

— Не се опитвам да мина за американец, както се изрази негова милост, а съм американски поданик. Ако имате нужда от доказателство, попитайте господин Ливингстън. А що се отнася до връзките ми със Синклер, нямаме какво да крием. Да го кажем направо, аз съм едно законно копеле.

— Как смееш… значи признаваш… — заекна Филип.

— Какво значение има законно или не? — изръмжа Фуше, чието лице вече не бе предишната безизразна маска. — Каквото и да е потеклото на господин Чалънджър, неоспорим факт е, че той се крие зад чуждо име, а в действителност е граф Станбъри. Един англичанин, който се представя за американец — тонът му стана заплашителен. — Ами връзките ви с тази млада дама? Една френска поданичка по майчина линия, която сте обезчестил.

Дори Талейран трепна при това обвинение и последвалия подигравателен смях на Доминик.

— Честта на дамата нямаше да пострада, ако тя бе разкрила истинската си самоличност. Да го наречем ирония на съдбата. Но аз съм готов на всичко в интерес на доброто име на госпожицата. Зестрата й ще ми се отрази добре. Скъпа Едме, не бяхте ли нейна настойница? Тогава, позволете ми да поискам ръката на Мариса.

Мариса понечи да се изскубне от него, но той я държеше неумолимо, докато със саркастична усмивка оглеждаше слисаните невярващи лица на присъстващите. Накрая погледът му спря на Едме.

— Скъпа моя, уверявам ви, че ще бъда много толерантен съпруг. С ваше позволение?