Розмари Роджърс
Развратни игри (14)

13

Сама не знаеше как бе издържала поднесената скоро след това вечеря. Фуше не преставаше да я затрупва с въпроси, сякаш искаше да свали булото, в което бе обгърнала миналото си. Държеше се с нея така, като че ли е някоя престъпница и крие нещо.

— О, разбирам, че навярно е болезнено отново да извиквате в паметта си неприятни спомени, но ви гарантирам абсолютна дискретност. Навярно съзнавате, в тази обстановка за вас би било по-лесно… Моля, усмихвайте се. Просто изпълнявам дълга си и бих искал да ви спестя един официален разпит в моята канцелария. Моля, доверете ми се. Като баща мога да разбера задръжките ви.

Искаше да знае как бе пристигнала във Франция. Също и за Филип — как се бе запознала с него и какви бяха отношенията им. Тя направи опит да извърта, но той само се усмихна.

— Ако сте разумна, госпожице, ще ми кажете всичко. Можете да бъдете сигурна, че ще си остане между нас.

Думите му звучаха като заплаха. Преструваше се на бащински благоразположен и същевременно й даваше да усети властта му. След това обаче, подобно на рибар, доволен от гърченето на жертвата на въдицата му, престана да настоява и каза, че възнамерявал да й даде време за размисъл. Щели да поговорят друг път. Мариса си отдъхна, макар добре да знаеше колко е хитър този човек. Не след дълго видя Филип да си проправя път към нея. Челото му бе набраздено от бръчки. Неочаквано се сети, че той бе англичанин. Боже мой, дали Фуше не ме мисли за английска шпионка, замесен в роялистки заговор?

Тази вечер Филип бе неузнаваем — лаконичен, почти груб.

— Мариса, трябва да говоря с вас! Възможно ли е да останем насаме?

— Може би по-късно, когато започне балът — със свито сърце отвърна тя. — Сега би било… — замълча, защото Едме приближаваше към тях, вежливо усмихната.

— Господин Синклер! Радвам се да ви видя. Сам ли сте? Надявах се да ми се удаде възможност да поздравя лейди Марлоу, с която ви видях в театъра. Мариса, трябва да се запознаеш с Арабела, дъщерята на лейди Марлоу, тя е очарователна и е почти твоя връстница. Непременно бих искала да те представя на лейди Марлоу. Все пак, може да решиш да дойдеш с мен в Англия. Тя има много позната в лондонското общество, права ли съм, господин Синклер?

— Лейди Марлоу познава всички — отвърна Филип и й целуна ръка. — Ще й предам, че сте питала за нея.

— Много ви благодаря — Едме седна на празния стол до Мариса и Филип се видя принуден да се оттегли.

— Как можа! — процеди през зъби Мариса, щом той се отдалечи.

Едме повдигна вежди.

— Как можах какво? Скъпа, трябва да си ми благодарна, предпазих те от една грешка. Публична тайна е, че годежът му с Арабела Марлоу ще бъде обявен веднага след завръщането му в Лондон. Как само го гледаше! Крайно време е да се научиш да криеш чувствата си, дете. За твое добро е.

Мариса не се сдържа:

— А за чие добро омразният маркиз Отранто ме измъчва с въпросите си? Докато те нямаше, не се отдели от мен. Искаше да знае всичко за миналото ми, всяка подробност. Какво трябваше да му кажа?

— О, Фуше си е такъв — сви рамене Едме, но отвърна поглед. — Това му е работата — да знае всичко за всички. Поне умее да пази тайна. По-добре да ти е приятел, отколкото враг, повярвай ми. Защо не му кажеш онова, което би искал да знае? Тогава ще те остави на мира. Наистина, скъпа моя, безсмислено е да се правиш на тайнствена, макар напълно да те разбирам. Кажи му истината, а след това забрави всичко. Той не може да ти стори нищо, не и сега.

В този момент в залата настъпи внезапно мълчание. На устата на всички застина едно неизречено име — Наполеон. Господата се покланяха, а дамите правеха дълбоки реверанси. Двамата с Талейран прекосиха залата. Бледото лице на първия консул бе сериозно и само когато забележеше някой познат, той се усмихваше, спираше и разменяше с него някоя дума.

Както обикновено, бе с генералска униформа и въпреки ниския си ръст излъчваше необичайна енергия. Мариса също забеляза това, когато плахо вдигна поглед. Наполеон се приближаваше към нея. За нещастие точно в този момент Жозефин танцуваше в павилиона с някакъв полски офицер.

— Елате да танцуваме, госпожице. Отдавна не съм го правил.

Това бе заповед, която тя не можеше да не изпълни, макар да бе наясно с причината за тази неочаквана чест. Като добър генерал, Наполеон не си губеше времето, а се устремяваше право към целта.

Беше и добър танцьор и за щастие не държеше да разговарят, докато танцуваха. Мариса искаше да се отдаде на музиката, но не можеше да престане да мисли. Просто е любезен, нищо повече. Не може да ме принуди да стана негова метреса. Всички жени в Париж, не, в цяла Франция, са в краката му. Защо ще избере точно мен? Всичко е само игра, за да накара Жозефин да ревнува.

Когато валсът свърши, той я отведе до позлатените столове. Погледът му бе странно изпитателен.

— Танцувате много добре, Мариса. Радвам се, че не говорите, докато танцувате.

Той се поклони едва-едва и се отдалечи към жена си, която междувременно се бе появила в залата. Случката не бе останала незабелязана, така че намеците на всички, присъствали предишната вечер на приема у руския посланик, сега се превърнаха в истинска буря от клюки и сплетни.

— Живеели под един покрив, можете ли да си представите? А той я представя за кръщелница на жена си.

— Коя е тя всъщност? Името й било испанско. Вярно ли е, че майка й била французойка? Откъде се появи?

— Не помня графиня Ландри да е споменавала за някаква племенница — язвително подхвърли лейди Марлоу. — Не мога да кажа и че е много изискано. Видях я вчера в театъра — каква рокля само бе облякла! Прекалено екстравагантна за толкова младо момиче — тя сниши глас, за да не я чуе дъщеря й, и потупа с ветрилото си английския посланик по ръката. — Разпусната личност, ако питате мен.

Уидуърт, който бе видял Филип Синклер да разговаря с Мариса, само смръщи чело и се въздържа от отговор. Докато даваше вид, че слуша лейди Марлоу, той търсеше с поглед американския си колега. Навярно с малко повече такт, щеше да узнае нещо от Ливингстън за тайнствения непознат, който толкова безпокоеше Синклер. Щеше да е много неприятно, ако този американски пират с невъзможно име, наистина се окажеше един считан за мъртъв английски граф. Наследникът на маркиз Ройс? Невъзможно! Бе обещал да поговори за това с Талейран, но не смяташе за необходимо да разкрива пред потайния министър на Наполеон, причините за неочаквания си интерес към американски капитан със съмнителна слава. Никак не бе лесно човек да е дипломатичен, когато имаше работа с толкова заплетена интрига. Къде, по дяволите, се губеше Синклер? Беше крайно време да покани Арабела Марлоу на танц.

В този момент, леко замаян от изпитото вино, Филип Синклер канеше Мариса на танц, без да се тревожи, че може да е наблюдаван от Арабела, от властната й майка и дори от самия Наполеон. Мястото на Мариса не бе тук! Тя бе толкова невинна, че навярно изобщо не подозираше какво става наоколо и за всички клюки по неин адрес. Виновна за всичко бе леля й… В гнева си Филип почти бе забравил причината, поради която бе поканил Мариса на танц.

Миг преди това тя седеше като на тръни, защото с крайчеца на окото си забеляза запътилия се към нея Фуше, така че едва не извика от радост, когато Филип изникна пред нея и я покани на танц. Тя скочи импулсивно. Той идваше да я спаси! Най-сетне някой, на когото можеше да се довери.

За нещастие музикантите засвириха кадрил, така че двамата нямаха възможност да приказват.

— Трябва да говоря с вас — настойчиво прошепна Филип след една размяна на партньорите.

Мариса имаше време само да кимне. При следващата промълви припряно:

— По-късно… на терасата.

Когато след малко отново се озоваха един до друг, той прошепна:

— Ще бъда там, дори ако трябва да ви чакам вечно.

Настойчивият му тон и умоляващ поглед разтупкаха сърцето й.

Филип бе влюбен в нея! Навярно ревнуваше и искаше да й предложи да избягат заедно, а тя бе решена да се съгласи. О, да, щеше да тръгне! Унесена в мечти, механично изпълняваше стъпките на кадрила, в очакване най-сетне отново да се озове до него.

В това време не един и два погледа бяха вперени в нея. Жозеф Фуше угрижено стисна устни. Наполеон бе придобил замислено изражение, а идващата от градината Едме възкликна ужасено:

— О, не, как е могла! Какви ги е намислила? Оставиш я за миг, и…

Бе говорила на себе си, но високият мъж до нея се хвана за думите й.

— Скъпа приятелко, изглежда, вашата така наречена малка племенница има повече от един обожател.

— Не говорете така! — разстроено отвърна Едме. — Англичанинът не е нищо повече от добър познат, но тя не биваше да проявява такава липса на такт и да танцува с него.

— Трябвало е да я научите да крие чувствата си — в гласа на Доминик имаше саркастична нотка.

Едме му хвърли изпълнен с укор поглед.

— Вие не разбирате…

— Необходимо ли е да разбирам?

Едме се опитваше да скрие колко развълнувана бе. Устните й още горяха от целувките му. Ако една двойка не им бе попречила, той навярно щеше да я вземе още там, в градината. Най-много я ужасяваше мисълта, че се бе показала прекалено отзивчива. Тя обичаше да си играе с любовта и умееше да се възползва от властта си над мъжете, но не искаше да признае, че понякога й се случваше да си изгуби ума. Вече не разбираше сама себе си. Инстинктът й подсказваше, че не означава нищо за този мъж и въпреки това се чувстваше странно привлечена от него.

Когато кадрилът завърши, Едме рече с въздишка:

— Трябва да вървя.

— За да натриете носа на племенницата си? — саркастично подхвърли той. — Не мога да си ви представя в тази роля. Ще позволите ли да дойда с вас? — предложи й ръката си.

Неочакваната му любезност я изненада толкова много, че тя механично го улови под ръка. Двамата с мъка си проправяха път сред навалицата и на Едме не й убягна, че много от дамите любопитно наблюдаваха кавалера й, а някои от тях дори с неприкрита завист. През тялото й отново премина сладострастната тръпка, която извикваше у нея близостта му.

Най-сетне се озоваха пред Филип Синклер, който току-що бе отвел Мариса до мястото й. Когато ги видя, той замръзна на място и пребледня. Преди Едме да успее да каже нещо, се обърна и се отдалечи като някой лунатик.

— Какво му стана? — с раздразнение рече тя. — Обикновено е толкова вежлив…

— Навярно го мъчи съвестта — отвърна Доминик.

Едме бе усетила напрежението в ръката му, но гласът му бе безизразен. Тя поклати глава и го поведе към Мариса.