Розмари Роджърс
Развратни игри (21)

20

Лондон бе гръмнал от слухове и предположения за хубавата племенница на графиня Ландри. Дамите шушукаха за някакви скандали, Уелският принц не криеше, че е очарован, а много мъже посещаваха скучни приеми с едничката надежда, да срещнат младата графиня. Всички тръпнеха в очакване. Как щеше да постъпи маркиз Ройс с младата жена, която се представяше за негова снаха? Щеше ли да я признае?

Едме усърдно разпространяваше историята, че Мариса била дъщеря на испански благородник и на нейната храбро загинала на гилотината сестра. Момичето успяло да се спаси от Терора, за да се върне след време във Франция и да открие леля си.

Все пак оставаха открити много въпроси. Вярно ли бе, че Наполеон проявявал интерес към нея? Ами прибързаната женитба с тайнствения син на Ройс, когото никой не помнеше — имаше ли Наполеон пръст в тази работа? Къде бе съпругът й? Говореше се, че името му било Доминик.

Предупреден за всичко това от сина си, който напоследък бе необичайно мълчалив, лорд Антъни Синклер, пътуваше с пощенската карета към имението на брат си видимо налегнат от грижи. Кой бе очаквал след толкова години тази мръсна история отново да излезе наяве? Люлян от измамно чувство за сигурност, той вече се бе виждал наследник на Лео и следващ маркиз Ройс… Как бе възможно Доминик да изникне отново жив и здрав, при това под все същото смехотворно име, под което се бе подвизавал по време на ирландското въстание? И най-вече: къде бе той сега?

Противно на лекарското предписание да пази леглото, Леофрик Синклер, пети маркиз Ройс, седеше в едно кресло.

Гласът му бе измамно благ.

— Скъпи Тони! Тъй като знам, че не харесваш атмосферата на болничните стаи, не се надявах да те видя тук. Или някакъв делови въпрос те е накарал да напуснеш Лондон в средата на сезона?

— Не си в леглото… — както обикновено Антъни се чувстваше неловко в компанията на брат си и от устата му се бе изтръгнала първата хрумнала му мисъл.

— Все така наблюдателен. Не се безпокой, изглежда съм безнадеждно болен, както бе добър да ми съобщи лекарят. Има неща, пред които са безсилни дори богатството и властта. В крайна сметка всички сме смъртни. В моя случай, виновен за това изглежда е разгулният ми живот на младини. Позволи ми да ти дам един съвет, пази се, ако искаш да се насладиш на маркизката титла. Напълнял си, а съдейки по червеното ти лице, те заплашва удар. Ела, седни, не се пули такъв! Помниш ли превъзходното ми уиски? Или би предпочел коняк?

— Лео, аз…

— Седни, де!

По знак на маркиза някакъв млад мъж, чието присъствие Антъни едва сега забеляза, пристъпи напред и му подаде един стол.

— Кавалер Дюран — представи го Лео. — А това, както навярно вече сте се досетил Морис, е брат ми, лорд Антъни Синклер. Ще бъдете ли така добър да ни донесете коняк, приятелю?

Лорд Антъни се поклони сковано. Кавалер Дюран? Някой френски емигрант, съдейки по името. Новият „приятел“ на Лео? Той се опита да прогони мисълта, минала веднага през ума му. Това не го засягаше. Затова пък въпросът, довел го тук, не търпеше отлагане.

На слънчева светлина кавалерът се оказа доста женствен младеж, наближаващ трийсетте. Кестенява коса обрамчваше красиво лице с пълни устни и леко кисело изражение.

— На вашите услуги — вежливо рече той и се запъти към някакъв шкаф.

— Кавалер Дюран е издънка на много стар и знатен род — провлачено обясни Лео. — Той е отличен фехтовач и също толкова добър стрелец. Помислих си, че Филип би могъл да вземе някой урок при него, когато има време, разбира се. Морис е отличен инструктор, а доколкото разбирам, дуелите стават все по-модерни… Е, Тони? Можеш да говориш спокойно.

Антъни седна и пое подадената му кристална чаша, промърморвайки някаква благодарност.

— Значи вече знаеш. Как става така, че винаги знаеш всичко?

— Имам си начини, скъпи братко. Междувременно трябваше да си го разбрал. Очаквах те дори по-рано.

Лицето на лорда стана още по-червено.

— Изчаквах… исках да съм сигурен…

Дюран застана зад креслото на маркиза с ръка върху облегалката. Кой бе този мъж? Проклятие, на смъртно легло или не, Лео би трябвало да е по-предпазлив!

— Е? Хайде, Тони, не си бил толкова път, за да се осведомиш за здравето ми, или се лъжа? Доколкото знам, така наречената графиня Станбъри е съвсем млада. Загадъчната племенница на графиня Ландри. Какво друго научи.

— О, що се отнася до това, тя наистина е племенница на Едме. Внучка на покойния граф Еймър, който натрупал състояние в Мартиника, но не успял да остави син, а само две дъщери. По време на революцията майката на момичето била изпратена на гилотината заради връзките й с кралицата. Дъщеря й, тогава още дете, успяла да избяга с някакви монахини. Израснала е в кармелитски манастир в Испания. Трябва да е най-много седемнадесет — осемнадесет годишна, има добри маниери. Доколкото зная, баща й е губернатор на някаква провинция в Нова Испания, та се предполага, че момичето ще наследи това-онова. Но…

— Но! Стигаме до същината, нали, братко? Разкажи ми всичко, което знаеш. За съжаление се изморявам много бързо. За теб всичко това е жизненоважно, прав ли съм? Сигурно си направил подробни проучвания.

Въпреки че присъствието на кавалер Дюран го смущаваше, Антъни описа, каквото бе научил, подчертавайки ролята на Филип в цялата история.

Докато говореше, му мина през ум, че Лео не изглеждаше чак толкова болен. Дали не се опитваше да води някого за носа? В присъствието на Дюран, Антъни не можеше да попита брат си за това.

Когато свърши, маркизът рече замислено:

— Значи отново е решил да изчезне. Питам се защо. И какво е накарало младата дама да дойде точно тук и да се перчи из Лондон с новата си титла? Не би ли било по-естествено да се върне при баща си или да остане във Франция?

— Госпожа Бонапарт била нейна кръстница. Доколкото разбрах от Филип, било й е неудобно от това, че Наполеон искал да я направи своя любовница.

— А Доминик я е спасил? Не, скъпи Тони! Най-добре ще е да ми изпратиш Филип. Той също е заинтересован от тази история, нали така? Или е вярно, че не можел да се откъсне от очарователната млада графиня?

Тази забележка завари Антъни толкова неподготвен, че той се задави с коняка си и се закашля.

Маркизът злорадо се наслаждаваше на въздействието на думите си.

— Лейди Марлоу ще да е бясна. Доколкото зная, сега лорд Ормзби е фаворит за ръката — и състоянието — на дъщеря й. А, Тони, трябва ли един смъртно болен да се занимава с онова, което е твоя работа?

В този момент Дюран се наведе и се осмели да прошепне нещо на ухото на маркиза, при това на омразния за лорд Антъни френски. Вместо да го смъмри, маркизът само повдигна вежди.

— Наистина ли? Е, добре, братко, може би не е необходимо да съдим племенника ми толкова строго. Запозна ли се вече с нея? Не? Изпрати ми, моля те, Филип. Нека бъде така добър да доведе новата ми снаха. Крайно време е да се запознаем, не мислиш ли?

Филип Синклер бе по-учуден от реакцията на маркиза дори от баща си. След като бе получил нетърпящата отказ покана на чичо си и едно писмо, което трябваше да отнесе на Гросвенър Скуеър, той вече не знаеше какво да мисли. Какво кроеше чичо му? Не бе в негов стил да капитулира толкова бързо, но отстрани погледнато, имаше ли нещо по-естествено? Ако маркизът признаеше Мариса за своя снаха, това щеше да й отвори всички врати. Само така щеше да се сложи край на слуховете и клюките.

Филип познаваше безскрупулността на чичо си, никой друг не я познаваше по-добре от него. Бе възнамерявал да замине за Корнуол и лично да му обясни всичко, но като страхливец бе предпочел да остави тази задача на баща си. Сега си блъскаше главата над въпроси, на които не намираше отговор. Трябваше ли да предупреди Мариса да се пази? И от какво всъщност? Откакто бе пристигнала в Лондон, не бе имал възможност да поговори насаме с нея, а и тактичността не би му позволила да отвори дума за неочакваната й женитба и за болестта, която едва не й бе коствала живота. Дори пред баща си не бе споменал за това. Въпросът бе, какво от цялата тази история знаеше чичо му?

Тази сутрин прислужникът на Филип, така и не можа да угоди на иначе толкова вежливия си господар. Накрая Филип изхвръкна от дома си на Портланд Плейс, оставяйки на леглото си разхвърляни в безпорядък вратовръзки.

Когато се събуди, лорд Антъни научи, че синът му е излязъл и е тръгнал в посока Хайд Парк. В една набързо надраскана бележка Филип му съобщаваше, че трябвало да отиде до Гросвенър Плейс, където щял да остане целия следобед и се надявал да види уважаемия си баща вечерта в театъра.

Лорд Антъни трябваше да се примири с мисълта, че е сам с главоболието и грижите за сина си, който в това време очакваше да бъде приет в Ландри Хаус.

— Ще има да вземаш.

Филип бе въведен в будоара, където Едме тъкмо пиеше чай. Графинята бе с елегантен морскосин пеньоар от индийски муселин, украсен с панделки в същия цвят. Тя вдигна поглед от някакво писмо, което държеше в ръцете си, и се усмихна замислено.

— О, Филип! Не бяхте ли обещал да заведете Мариса на разходка? За съжаление тя все още не е готова. Снощи се прибрахме късно. Нали нямате нищо против да ми правите компания, докато тя се приготви, сигурна съм, че няма да се забави — едва сега забеляза колко блед бе Филип и остави писмото на мъжа си настрана. — Какво има? Изглеждате така, сякаш…

Когато след около половин час Мариса слезе в будоара, Филип беше толкова погълнат от разговора си с графинята, че дори пропусна да направи на Мариса някой от щедрите си комплименти. Изправи се почти с неохота и мълчаливо й целуна ръка.

Едме наруши неловката тишина.

— Представяш ли си скъпа, имаш покана от маркиз Ройс… почти кралска заповед, нали Филип? Скъпият ни Филип ще те съпроводи идната седмица. Не ти ли казах, че всичко ще се оправи? За мен тази покана също е добре дошла, тъй като Ландри ме вика в Съмърсет. Поканил е стари приятели и иска да изиграя ролята на домакиня. Тъкмо се чудех какво да правя — нали разбираш скъпа, не мога да те оставя сама. Сега обаче всичко се подрежда. Няма да отсъстваме твърде дълго от Лондон, обещавам ти. Една седмица, най-много две. Осъзнаваш ли какво означава това? Щом маркизът те признае, пред теб ще се отворят всички врати и…

Мариса я прекъсна сухо.

— Все още не знаем дали маркизът ще ме признае, а и нямам намерение да ходя по балове и приеми — струват ми се прекалено отегчителни.

— Мариса!

— Не съм ли права? Освен това никой не гледа на мен като на равна и от цял Лондон единствено лейди Джърси ме покани на приема си. О, все ми е едно. Навярно маркизът просто иска да опипа почвата, да ме поогледа, така да се каже. А аз не обичам да бъда оглеждана като кобила на неделен пазар. Освен това съм сигурна, че няма да му допадна. Пък и какво ме интересува признанието му? Предпочитам сама да избирам приятелите си…

— Но те не са част от светското общество — разпалено отвърна Едме. — Зная, че се чувстваш най-добре с френските емигранти, но не можеш да се срещаш само с тях!

Двете почти бяха забравили Филип, който се покашля смутено.

— Мариса, моля те! Мисля, че чичо ми има искреното желание да те опознае. Ако не се боите от него…

Думите му постигнаха желаната реакция. Мариса вирна брадичка и рече:

— Защо трябва да се боя? Не може да ми стори нищо, а и не може да ме упрекне, че… че…

Ах, защо споменът за Доминик все още бе толкова болезнен — за женитбата им, която й се струваше някакъв сън, за студените сиви очи, от които за кратко бе струила измамна нежност… Филип поне бе честен. Въпреки всичко, което знаеше за нея, той не би я изоставил или предал. В интерес на истината, бе напрегната заради предстоящата среща с маркиз Ройс. Тайната, отчуждила баща от син и превърнала двама братовчеди във врагове, разпалваше любопитството й. Какво бе казал Доминик? Законно копеле. Какво означаваше това? И защо не използваше фамилното си име? Може би щеше да й се предостави възможност да му отмъсти…

Едме и Филип се радваха, че бе променила решението си и в дните до заминаването им леля й се показа много по-благоразположена към приятелите на Мариса. Тя й оставяше повече свобода и прояви учудваща щедрост, без да любопитства за какво племенницата й използва парите. Въпреки това, навярно биха я обзели известни съмнения, ако знаеше, че Мариса се бе пристрастила към комара и често посещаваше игралния салон на господин Бътлър на Брутън Стрийт. Бе запленена от начина, по който съдбата си играеше с хората посредством някоя карта или въртенето на рулетката. Още по-вълнуваща обаче намираше една друга игра. Тук, в игралния салон, се срещаха френските емигранти роялисти, а тя трябваше да узнае за тях, колкото може, повече. Имаше и изискани частни домове, които освен игрални зали предлагаха и помещения за тайни разговори и рандевута. Леля ми би се смаяла — мислеше си почти със задоволство, — ако знаеше колко много членове на висшето общество могат да бъдат срещнати по тези места! Филип често я съпровождаше — в интерес на нейната сигурност, както се изразяваше — и Мариса трябваше да признае, че в компанията му наистина се чувстваше по-сигурна. Когато губеше, Филип й осигуряваше жетони, без никога да иска в замяна нещо друго, освен някоя бегла целувка. Да, тя харесваше Филип и му вярваше. Беше й обещал след завръщането им от Корнуол да я заведе в най-необикновения и таен лондонски клуб — така наречения „Клуб на проклятието“, собственост на една французойка от благородно потекло, в който често можел да бъде видян дори самият граф Д’Артоа.

Тъй като двамата с Филип отново се разбираха чудесно, а Едме не криеше задоволството си от този факт, Мариса очакваше сравнително спокойно предстоящото посещение в Корнуол и срещата си с маркиз Ройс.