Розмари Роджърс
Развратни игри (15)

14

Мариса се чувстваше унижена. Бе обещала на Филип да се срещнат на терасата, а вместо това трябваше да изтърпи лекцията на леля си, при това в присъствието на капитан Чалънджър. Тя хапеше устни почти до кръв, за да не изкрещи в лицето й истината за нейния кавалер.

Той бе виновникът за всичко, което я бе сполетяло. Мариса трескаво обмисляше как точно би се изразила и си представяше реакцията. Думите на Едме минаваха край ушите й.

— Скъпа графиньо, означава ли гневът ви, че не харесвате празненството ми?

Никой от тях не бе забелязал приближаването на маркиз Беневен. Едме се овладя на мига и му се усмихна. Талейран бе един от бившите й любовници и тя винаги чудесно се бе разбирала с него. Беше убедена, че той ще й помогне да омаловажи и извини постъпката на племенницата си. Защо веднага не се бе сетила да го помоли за помощ?

— Празненството на ваша милост, както винаги, е ненадминато и аз се забавлявам превъзходно, кълна ви се!

Мариса безучастно слушаше размяната на невинни реплики, докато не чу Талейран да казва с коприненомек глас, че приятелят му не бивало да обсебва най-красивата дама на вечерта. Той отдавна чакал да му се удаде възможност да си поговори с нея.

— Междувременно капитан Чалънджър навярно ще бъде така мил да разкаже на госпожицата за Нова Испания и за Луизиана. Баща ви има имения там, ако не греша, госпожице?

Мариса бе онемяла.

— Да, наистина, Доминик — намеси се Едме. — Вече познавате племенницата ми, нали?

Думите й прозвучаха малко изкуствено — по всичко личеше, че с неохота се разделяше с него. Тя улови Талейран под ръка и двамата се отдалечиха.

Мариса понечи да скочи от мястото си, но Доминик спокойно я задържа. След това й помогна да се изправи, така че сега тя стоеше лице в лице с него.

— Пуснете ме! — полузаповеднически — полуумоляващо рече.

— О, не — провлечено отвърна той. — Не чухте ли какво ме помоли леля ви? Трябва да ви забавлявам и да ви предпазя от нови глупости. Обичате да танцувате, не съм ли прав? Досега не съм ви канил на танц, възнамерявам да наваксам.

Сълзите всеки миг щяха да рукнат от очите й. Искаше й се да извика за помощ, но не желаеше да прави сцена пред толкова много хора, така че мълчаливо се остави да бъде отведена към дансинга.

— Трябва да призная, че сте стигнала доста далеч, откакто си тръгнахте така набързо. Но не бива да се оглеждате за други кавалери, откакто сте под покровителството на Наполеон. Още по-малко за Филип Синклер — тонът му стана остър и високомерен. — Много бих искал да зная защо не ми казахте коя сте. Оставихте ме да си мисля, че си имам работа с някаква крадлива малка циганка. Можехте да си спестите много неприятности, ако ми бяхте казала истината. Или може би не сте искала? Да не би да сте жадувала за авантюри?

Тя изгуби такта и щеше да се спъне и падне, ако той не я бе задържал.

Гордостта не й позволяваше да отговори на последния му въпрос.

— Бях в ръцете ви и се срамувах, но вие не бихте разбрал. Не исках някой да знае коя съм. Исках само да бягам.

— И затова дойдохте на моя кораб. Трябваше да си измислите по-правдоподобно извинение.

— Не ви дължа обяснение. Предупреждавам ви, че ако разкажа как постъпихте с мен и че искахте да ме продадете като някоя… някоя…

— Да ви продам? Какво искате да кажете? Скъпа моя, ако възнамерявате да ме изнудвате, ще се наложи да ви разочаровам — никога не съм се интересувал какво мислят за мен хората. Но вие… Ако истината излезе наяве, животът ви далеч няма да е толкова приятен, колкото сега. Не мислите ли, че тогава Наполеон ще погледне на вас другояче?

Мариса пребледня, а в очите й проблеснаха сълзи. Някаква трогателна безпомощност във вида й накара Доминик да съжали за грубостта си. Та тя бе още почти дете, макар да бе нагиздена като светска дама. Без съмнение той бе първият мъж в живота й… Но защо по дяволите не бе казала нищо? Изглеждаше като че всеки момент ще падне в несвяст, а това щеше да даде храна за клюки…

Той я отведе от дансинга.

— Имате нужда от почивка.

Мариса едва разпозна гласа му. Звучеше така, сякаш се безпокоеше за нея. Радваше се, че ръката му вече не лежи на кръста й. Тя отпи с благодарност от чашата с шампанско, която той бе взел от подноса на един минаващ наблизо лакей. Гърлото й бе пресъхнало.

Това произшествие между американеца и красивата госпожица Де Кастелянос, която само за една вечер се бе оказала в устата на всички, не остана незабелязано. Филип Синклер, танцуващ по задължение с Арабела Марлоу, скърцаше със зъби. За какво си говореха двамата? Защо Мариса бе бяла като платно? Не се съмняваше, че Доминик го бе познал и трескаво обмисляше какво да прави.

За разлика от него, маркиз Отранто запазваше пълно спокойствие. По една случайност бе узнал интересни подробности и сега бе зает с това, да свързва отделните елементи в цялостна картина. Американецът бе пристигнал неотдавна от Испания и корабът му бе на котва в Нант. Там според агентите на Фуше капитан Чалънджър веднага се бе появил във висшите кръгове. Госпожицата също наскоро бе пристигнала от Испания. Двамата се бяха появили в Париж приблизително по едно и също време. Случайност?

Фуше не вярваше в толкова много случайности. Ако се съди по начина, по който разговаряха, двамата трябва да се познаваха. Да, изглежда, спореха, а това навеждаше на мисълта, че се познават отдавна.

Фуше мислеше за донесението на един от агентите му, който работеше в английското посолство. Според него, този господин Филип Синклер имал всички основания да не харесва и да се бои от мъжа, който наричаше себе си капитан Чалънджър. Филип Синклер, който очевидно бе запленен от госпожица Де Кастелянос, минавал за неин „спасител“. Всичко това бе твърде интересно и Фуше се подсмихваше доволно, защото обичаше интригите. Вечерта тепърва започваше и пратеникът му имаше достатъчно време да изпълни задачата си и да се върне.

Запален любител на театъра, министърът си мислеше, че дори великият Молиер не би могъл да сплете нишките на този сюжет така изкусно — всичко се развиваше сякаш от само себе си. Неговата роля бе единствено да внимава и да наблюдава човешките слабости, Фуше се радваше, че е министър на полицията и може да даде воля на вроденото си лукавство и любовта си към интригите.

Без да забелязва нещо друго, освен собствената си слабост и омразата си към мъжа, който седеше до нея, Мариса копнееше вечерта да свърши час по-скоро. Той се държеше така, сякаш бе неин тъмничар. Защо, след като й бе изяснил гледната си точка и я бе заплашил, не я оставеше на мира?

— По-добре ли се чувствате?

Тя се отказа от гневния отговор, който бе на езика й и само кимна.

— Добре — самодоволно рече той. — Надявам се, че се споразумяхме. Вие вървите по пътя си, аз по своя. Може би ще бъдете щастлива да чуете, че не мисля да се задържам в Париж.

— О, отдавна не бях чувала нещо толкова радващо — изплъзна се от устните й. — Още по-добре щеше да е, ако можех да бъда сигурна, че никога повече няма да ви видя!

Той протегна дългите си крака и отвърна небрежно:

— Чувствата ни са взаимни, котенце. Сега обаче трябва да се усмихвате — гласът му придоби метална нотка, когато добави: — Ако позволите да ви дам един съвет, стойте настрана от Синклер. Той не може да ви предложи нищо друго, освен ранно овдовяване, в случай че се омъжите за него.

Мариса нямаше време да отвърне, защото в този момент леля й се върна в компанията на Люсиен Бонапарт.

— Колко мило, от ваша страна, капитан Чалънджър, че правихте компания на племенницата ми. Скъпа, Люсиен би искал да те покани на танц. Трябва да отидете в павилиона, там е по-хладно. Изглеждаш малко изтощена, дете мое. Ах, тази горещина, а и навалицата…

Мариса не се поколеба да приеме поканата на Люсиен. Всичко бе за предпочитане пред присъствието на Доминик.

— Изглежда не харесвате американския приятел на леля си — прошепна й Люсиен, докато я отвеждаше. — Недодялан народ, не съм ли прав?

Докато танцуваха, той рече неочаквано:

— Трябва да избягвате и компанията на англичанина, ma petite. Публична тайна е, че мирът с Англия няма да трае дълго.

— Ако имате предвид Филип Синклер — хладно отвърна Мариса, — сигурно знаете, че той е просто приятел, който ми помогна, когато имах нужда и му бе позволено да ме поухажва. Да не би да искате да кажете, че трябва да го отрежа… просто така?

Люсиен се подсмихна.

— Вече се чудех дали можете да показвате ноктите си. Брат ми предпочита жените с характер, поне от време на време.

Дързостта му накара дъха й да секне.

— Брат ви ли, монсеньор? Доколкото зная, всичките ви братя са женени. Дали имам характер, или не, би трябвало да е без значение за тях.

Той направи отегчена гримаса.

— Скъпа моя, досега бяхте неповторима. Не разваляйте всичко с досадни игрички. Брат ми, добре знаете това, в последно време проявява… известна слабост към вас. Аз съм само негов пратеник. Да го кажем направо, той ви желае. Навярно го привлича детинската ви невинност. Та той ми поръча да уредя нещо. Разбирате, трябва да бъде дискретен. Между другото, вие също. Навярно за вас би било най-добре да си намерите някой съпруг, който да е наясно с положението, или някой да се представя за ваш любовник. Трябва да сте поласкана, госпожице. Не се случва често брат ми дотолкова да се забрави, че да покаже чувствата си на публично място…

Мариса слушаше с растящ ужас, неспособна да отвърне каквото и да било. Да й каже съвсем открито, че трябва да стане метреса на първия консул… допускайки, че тя е съгласна и дори поласкана… Доминик Чалънджър се бе отнесъл с нея като с пристанищна проститутка, но трябваше да признае, че той не бе наясно с истинската й самоличност.

Това тук, беше нещо съвсем друго! Хладнокръвно, неморално предложение, за което леля й бе дала съгласието си, без да се интересува от чувствата й.

Слава Богу, Люсиен не очакваше незабавен отговор. Изглежда и през ум не му минаваше, че тя може да откаже, и смяташе, че е прекалено развълнувана, за да намери думи.

Сега той отново се усмихна.

— Вярвам, разбирате какво щастие е това за вас? Да влезем вътре, тук е доста хладно.

— Но аз…

Той започваше да става нетърпелив.

— Не знаете какво да кажете? Леля ви ще ви помогне. Всичко останало ще стане от само себе си.

Люсиен я отведе обратно до позлатените столове. Там завариха Хортензия мълчаливо да си вее с ветрилото. Жозефин се преструваше на силна, но изглеждаше така, сякаш отново бе измъчвана от главоболие. Графиня Ландри не се виждаше никъде, а точно с нея спешно трябваше да говори Мариса.

Не можеше да стори това, което искаха от нея. Всичко друго би било за предпочитане, дори да се върне в манастира. Не може да нямаше някакъв изход… Неочаквано си спомни за Филип, че му бе обещала да се срещне с него. Тази мисъл я окрили. Ако му разкажеше всичко, той със сигурност веднага щеше да й предложи да се ожени за нея и да я отведе в Англия.