Розмари Роджърс
Развратни игри (56)

55

Този път не намери покой в уединената манастирска обител. Бе станала прекалено самостоятелна и не търпеше някой да й казва какво да прави. Неприкритото неодобрение на монахините посрещаше с безгрижие, неприсъщо за млада жена, към която съдбата се бе показала твърде сурова.

Настоя да задържи коня си, за да може да излиза на езда, така че капитан Игуера се принуди да отдели няколко от хората си да я съпровождат, когато нямаше възможност да стори това сам. Набожните сестри, от чието гостоприемство се бе възползвала, не можеха да сторят нищо, за да попречат на срещите им. Чичо й, архиепископът, бе в Куидад де Мексико и макар че веднага му бе изпратено известие, щеше да мине известно време, преди да го получи и да пристигне. А дотогава не разполагаха с никаква възможност за въздействие върху младата жена, която толкова се бе променила от времето на последния си престой в манастир.

Мариса бе не по-малко объркана от игуменката, тъй като не знаеше как да приеме факта, че капитан Игуера е влюбен в нея. Бедният! Той виждаше в нейно лице някакъв трагичен образ, нещо като мъченица. Понеже сама бе разбрала какво е да обичаш и източник на какви терзания и страдания може да бъде любовта, Мариса нито за миг не му даде надежда, че ще отвърне на чувствата му. И все пак, той бе човек, с когото от време на време можеше да поговори, а предвид чина и положението му, може би знаеше дали… дали… Трябваше да прехапе език, за да не зададе въпроса, който я измъчваше от седмици. Голям и добре въоръжен отряд е по петите ни… Истина ли бе това или просто претекст да се отърве от нея? Но ако е било вярно, тя не биваше да се издава. Капитанът я бе разпитвал, монахините я караха да се изповяда, но тя само клатеше глава, уж, че е изгубила паметта си. Умишлено казваше, че помнела името само на един от похитителите си, някой си Джон Мюри. Всичко друго се било изличило от паметта й. Накрая я оставиха на мира и монахините се отдадоха на молитви, чичо й да се появи час по-скоро и да поеме отговорността за своенравната си племенница.

Какво се бе случило в лагера край Рио Бланко?

Този въпрос не й даваше покой. Когато една нощ отново се събуди обляна в пот от някакъв кошмар, Мариса се промъкна пипнешком до малкия параклис, където се опита да се моли:

— Мили Боже, съхрани живота му. Ако оживее, може поне да се върне при Джейн. Не искам нищо за себе си… — даде си сметка, че се пазари и засрамена напусна параклиса.

— Изглеждате така, сякаш снощи не сте спала добре — плахо рече Фернандо Игуера на следващия ден. — Ако не се чувствате добре или имате нужда от нещо…

Тя се опита да си придаде ведър вид.

— Чувствам се чудесно наистина — срещнала погледа му, продължи припряно: — Но стига сме говорили за мен. Разкажете ми нещо за себе си. Животът край границата трябва да е много вълнуващ. Неизменно изложен на опасности. Помня, докато бях в Луизиана чух, че американците били хвърлили око на тези земи. Вярно ли е? А и всички тези слухове за някаква революция в Мексико… Войнишкият живот трябва да е много опасен…

Бе успяла да го подведе, което я караше да се презира.

— О, да, опасно е — изпъчи се той, — но вие не трябва да се боите от нищо, повярвайте ми! А що се отнася до всички онези слухове… убеден съм, че са само слухове. Само няколко селяни и индианци се бунтуват. Не разбират, че за тях е най-добре всичко да си остане такова, каквото е сега.

— Мислите, че няма опасност от американско нашествие?

— Нашествие? Пфу! Американците са прекалено заети със собствените си междуособици. От време на време, някои от тях дръзват да навлязат на наша територия. Идват за кожи и коне. Повярвайте ми, не ги търпим тук прекалено дълго. Понякога наказваме някого за назидание на останалите. Само преди няколко месеца… — той замълча и я погледна угрижено. — Зле ли ви е? Не бива да стоите прекалено дълго на слънце, ще слънчасате. По-добре да се връщаме.

Ръцете и коленете й трепереха и тя трябваше да обуздае танцуващия си кон, който искаше да препусне в галоп.

— Не, не, нищо ми няма. Свикнала съм със слънцето. Моля, продължете разказа си, тъкмо бе започнало да ми става интересно.

Той бе смутен, но едновременно с това и поласкан.

— Не исках да ви безпокоя, напротив, исках да ви обясня, че винаги сме нащрек. За щастие имаме хора от двете страни на границата, които ни предупреждават…

Защо увърташе? Въпреки нетърпението си Мариса му се усмихна.

— Вече трябва да сте разбрал, че не се плаша толкова лесно. Споменахте, че само преди няколко месеца…?

— О, нищо особено. Исках просто да ви дам пример за нашата бдителност. Група американски авантюристи — крадци или шпиони — бе решила, че може да ни се изплъзне, но накрая нашите войници ги пипнаха. Няколко успяха да избягат с откраднатите коне, но другите, които ни се противопоставиха, бяха пленени. Предали се, доколкото знам, след като главатарят им бе убит — колкото и възпитан да бе иначе Игуера, сега той се ухили. — Полковник Артеага, който командвал нашия отряд, наредил дори да му отрежат главата и я изпратил за назидание в Начиочес. Останалите ще бъдат осъдени на доживотен затвор или екзекутирани…

Това бе всичко, което Мариса чу, защото Оро, навярно усетил обзелата я паника, се подплаши и препусна в галоп. Известно време тя се остави конят да я носи, без и през ум да й мине, че може да я хвърли на земята и да си счупи врата.

— Не, не, не! — крещеше тя срещу вятъра. — Трябва да е някой друг. Той говореше за някой друг.

Сети се, че индианките се осакатяват и си нанасят дълбоки рани с нож, научавайки за смъртта на съпруг, баща или брат. Доминик не бе нито едното, нито другото — или всичко това заедно? Не можеше да е мъртъв, бе станала някаква грешка!

Полковник Артеага, който командвал нашия отряд… Педро, разкъсван от омраза и гняв. Щеше да го убие, ако се окажеше вярно. Дори след това да трябваше да заплати с живота си!

След лудия галоп Оро най-сетне премина в тръс. Мариса бе изгубила юздите и се бе вкопчила в гривата на жребеца, докато сълзите се стичаха по лицето й и се смесваха с избилата по него пот. Оро — злато. Ще го нарека на теб — полушеговито бе казал Доминик. — Той е едновременно див и плах, но мисля, че е по-лесно да бъде обуздан.

С цялата си страст тя прошепна в ухото на коня:

— Ще го убия, кълна се. Заради двама ни, Оро. Ще го убия!

Така я завари отчаяният капитан, когато я настигна — пребледнял и без шапка.

— Мариса! Боже мой, вече мислех… Вече сте в безопасност, чувате ли ме? Ако кажете, ще наредя да застрелят коня…

Тя обърна към него обляното си в сълзи лице и му се тросна:

— Какво? Само посмейте да докоснете коня ми! Вината не бе негова. Аз се разсеях.

— Но аз мислех… — Игуера не можеше да си обясни състоянието й. — Казахте…

— Не знаех какво говоря! Мислите ми бяха другаде — тя се изправи храбро. — Извинете, че ви създадох грижи. Вече наистина трябва да се връщаме.

Лицето й бе мокро от сълзи, които не изтриваше. Фернандо Игуера бе объркан и не знаеше какво да мисли.

Още по-изумен обаче остана, когато късно през нощта тя почука на вратата на стаята му и без да обръща внимание на учудените часови, се вмъкна вътре.

Гол до кръста Игуера се изчерви и поддавайки се на първия си импулс, залости вратата. Струваше му се, че сънува. Какво я бе накарало да се компрометира, а и него също? Той я огледа неволно. Беше боса, облечена в цветна памучна пола и тънка блуза.

Безмълвно проследи как се приближи към огъня и сгря дланите си.

— Надявам се, не ми се сърдите, че идвам, без да ви предупредя, при това в толкова късен час — рече през рамо тя. — Но вие сте единственият ми приятел и бих искала да поговорим.

Той посегна към ризата си и трескаво я навлече. Мариса се обърна.

— Толкова е топло тук… защо си правите труда? Мислите ли, че не съм виждала голи до кръста мъже?

— Аз… о, не бива да говорите така! И не е редно да сте тук. Не мога да попреча на хората ми да клюкарстват по ваш адрес.

— Мили Боже, да клюкарстват! Навсякъде, където съм била, са клюкарствали по мой адрес — тя сведе поглед. — Вие сте единственият човек, с когото мога да поговоря. Моля ви, не ме отпращайте.

Той простена и изостави опитите да закопчее ризата си.

— Не знаете какво говорите. Ами чичо ви, монахините…?

— Чичо ми е далеч, а монахините вероятно спят. Аз не мога да заспя.

— Защо сте дошла? — отчаяно попита капитанът. — Въпреки цялото ми уважение към вас, аз съм мъж и ако не си тръгнете веднага…

Тя го прекъсна припряно:

— Мислех, че ще можете да ми помогнете да го открия. Споменахте името му днес… Ако знаете какъв шок бе за мен това! Говорехте за мъжа, който ме предаде и продаде в робство! Той бе мой годеник, а след това ме остави на произвола на съдбата. Ех, ако чичо ми бе тук, щеше да знае какво да стори, той щеше да ми помогне. Но него го няма, а на монахините не мога да разкажа всичко това. Помогнете ми да го открия и ще ви дам каквото поискате — сега гласът й бе просто едва доловим шепот.

Фернандо Игуера понечи да се впусне към нея, но се спря и сви длани в юмруци, борейки се с обзелите го чувства. Нима не е била изнасилена от индианците? Защо да не вземе онова, което му предлагаше доброволно?

Той изруга наум. Всичко това заради някакъв друг мъж. Полковник Артеага. Изведнъж си спомни, че преди време двамата бяха напуснали Сан Антонио заедно. Как само му бе завиждал тогава. Но какво искаше да каже тя? Невъзможно бе Артеага да…

— Не ми вярвате? — каза тя, сякаш прочела мислите му. — Братовчедка му, мащехата ми, искаше да получи плантацията в Луизиана, която имах от баща си. Трябва да разбера дали е знаел за плановете й да се отърве от мен. Затова на всяка цена трябва да го открия. Моля ви, кажете, че ще ми помогнете!

Като някакъв лунатик той протегна ръце към нея, привлече я към себе си и усети дъха на наскоро измитата й коса и тяло.

— Проклятие! Толкова го обичате, че сте готова да легнете с мен?

Тя не се отдръпна.

— Обичам го достатъчно, за да сторя всичко за него — прошепна. В следващия миг отметна глава назад, изненадана от пламенните му целувки.

Капитан Игуера не можеше да знае, че разтрепераната млада жена не говори за Педро Артеага.