Розмари Роджърс
Развратни игри (35)

34

Един ден, облечена в еничарските си одежди, Мариса се отправи към конюшните, за да се осведоми защо конят и още не бе готов. Тя самоуверено почукваше бедрото си с късия, плетен камшик за езда, сякаш се канеше да хвърли един пердах на роба, виновен за закъснението.

Държанието й рязко се промени, когато видя загорялото от слънцето лице на мъжа, който й доведе коня. Тя пребледня като платно и неволно отстъпи крачка назад.

— Какво… какво правиш тук?

Доминик Чалънджър я поздрави по арабски обичай — беше истинска пародия, — докосвайки главата и сърцето си, преди да се поклони.

— Мислех, че на теб дължа това. Виждам, провървяло ти е. Последва ли съвета ми или постигна всичко сама?

Кръвта нахлу в главата й толкова бързо, че страните й пламнаха.

— Не зная как или защо си дошъл тук, но те съветвам да се отнасяш почтително с мен и да даваш вид, че не се познаваме.

— Защо? Това се вписва най-добре в плановете ти за бъдещето? Чух, че си се радвала на благоволението на Кямил. Затова ли си облечена като мъж?

Бяха сами в конюшнята и Мариса правеше всичко възможно да скрие страха си.

— Как е възможно да си толкова безсрамен? Забрави ли какъв си сега — роб?

— Ами ти? Забрави ли, че си моя жена?

Гневът дотолкова я заслепи, че тя вдигна камшика и го удари. Тънката му памучна риза се обагри в червено. Като да бе свикнал с подобно отношение, Доминик дори не мигна.

— Не забравяй — рече той, сграбчвайки ръката, която отново бе замахнала, за да го удари, — че Коранът позволява на мъжа да бие непокорната си съпруга, но не и обратно. Кажи ми, как мислеше да се омъжиш за Кямил, когато вече си омъжена? Чух също, че си бременна, макар все още да не ти личи. От кого е детето?

— Пусни ме! Бих могла да наредя да те убият, задето си ме докоснал.

— Смирено моля за извинение, ефенди — подигравателно отвърна той и пусна ръката й. — Все пак не забравяй, че си моя съпруга дотогава, докато не реша да се разведа. Е, не отговори на въпроса ми?

Желанието да го нарани, както той бе сторил с нея, я накара да отвърне:

— Нямаш право да ми задаваш въпроси, но аз ще ти отговоря. Да, очаквам дете, което, доколкото знам, е от теб. Преди време също бях бременна от теб и по твоя вина изгубих детето. Тогава не знаех, но сега ти казвам… този път… — гласът й трепереше издайнически — този път сама ще се погрижа детето да не се появи на бял свят. Защо, мислиш, яздя всеки ден? Мислиш ли, че ще износя едно дете, ако знам, че ти си бащата? По-добре да го видя мъртво заедно с теб! — тези думи, които отвращаваха и самата нея, бяха породени от сляпото желание да го нарани, още повече, че все още не бе преодоляла ужаса от неочакваната му поява. Искаше поне веднъж да го накара да покаже истински чувства.

— Ти уби баща ми, а след това ме използва и унижи. Не стига това, ами трябваше и да ме жигосаш. Мислиш ли, че някога ще ти простя? Сега е твой ред да страдаш! — тя вдигна камшика, за да го предизвика отново да улови ръката й, но той не помръдна. Прие удара, без да мигне, само стисвайки устни.

Защо не реагираше? Не бе очаквала това. Заслепена от гняв, тя понечи да го удари отново, но ръката й замръзна във въздуха, когато чу сърдития глас на Кямил:

— Какво става тук? Защо се бавиш? Ако този неверник е дръзнал да те оскърби, трябваше да оставиш на мен да го накажа. Ще си го получиш, куче!

Кямил извади ятагана си.

Без да се замисли, Мариса се вкопчи в ръката му.

— Не! Не е това, което си мислиш. Заклевам се, не зная как е попаднал тук, но той е… той е…

— Ефенди, тя се опитва да ви каже — с ехидна усмивка я прекъсна Доминик, — че съм нейният съпруг. Искам да ви обърна внимание и на това могъщи Раис, че съм мюсюлманин като вас.

Когато Зулейка се появи в покоите й, Мариса лежеше напреки на леглото си и плачеше, заровила лице в меките възглавници.

— Глупава жена! Защо плачете? Брат ми не ви се сърди, напротив. Упрекваше мен, докато не му обясних защо ви събрах с мъжа, който беше ваш съпруг.

— Беше? — Мариса вдигна глава. — Беше? — недоумяващо повтори тя. — Нали не е…

— Да не би да храните тайна симпатия към роба? — лукавата нотка в гласа на привидно загрижената Зулейка, не убягна на Мариса. — Е, все още е жив. За съжаление ще трябва да минат още няколко дни, докато се прости с живота, а дотогава той ще се моли смъртта да го избави от мъките. Ще бъде нашибан с камшици на пазарния площад, а след това разпнат за назидание на всички непокорни американски псета. Преди това обаче ще бъдете разведени. При нас това не е трудно. Така че ще бъдете свободна да се омъжите за друг.

Мариса се опитваше да запази самообладание.

— Защо вие ми съобщавате това, а не Кямил?

— Защото исках да видя реакцията ви — отвърна Зулейка, чиито очи приличаха на студени кафяви камъни. — Защо не отидем до пазара? Днес брат ми е в двореца, но вие ще се убедите колко стриктно се изпълняват заповедите му. Това не е ли за вас нещо като кръвно отмъщение? Заради баща ви, права ли съм?

— Доста добре сте информирана. Трябва обаче да знаете, че бях принудена да се омъжа за този човек. Какво очаквахте да видите? Съжаление? Съчувствие? Да, изпитвам и двете, но не поради причините, на които отдавате тези чувства вие. Искам да поговоря с Кямил. Той ще ме разбере. Доминик и аз нямахме вина за случилото се днес и аз не бих искала смъртта му да ми тежи на съвестта.

Зулейка я гледаше, смръщила чело.

Мариса стана от леглото и рече твърдо:

— Отивам да търся Кямил. Ако се опитате да ме задържите, ще му се оплача от вас.

Зулейка отвърна бързо:

— Струва ми се, малко е късно, в случай че искате да го спасите!

— Как така, да не би вече да са го екзекутирали? Кямил никога не би допуснал един мюсюлманин да бъде разпнат. Мисля, че лъжете и ви повтарям, че искам да говоря с него!

Макар в устата й да бе името на Кямил, пред духовния й взор витаеха сребристосивите очи на Доминик. Колкото и да го мразеше, не искаше да стане причина за смъртта му.

В този момент в стаята се появи Кямил и с нетърпелив жест накара сестра си да ги остави. Мариса се отпусна на леглото — отчасти от изненада, отчасти от облекчение.

След известно мълчание той попита:

— За какво искаше да говориш с мен? За да измолиш помилването му?

— Да — отвърна тя.

Стори й се, че под късата поддържана брада устните му се разтегнаха в усмивка.

— Поне си искрена. Аз също ще бъда искрен. Какво ти каза сестра ми? Признавам, че не бях на себе си от гняв и за малко да му отсека главата, но исках да страда. Затова дадох съответните нареждания и те щяха да бъдат изпълнени, ако не се бе намесил нашият славен адмирал.

— Мурад се е намесил? — слисано попита тя. — Да не го е убил?

— Не, жив е. Много бих искал да разбера дали това те радва — сега той я гледаше замислено. — Дали изобщо някога ще те опозная? Вече бе получил първите удари с камшик, когато Мурад се намеси и започна да му задава въпроси. Отговорите доказваха, че робът познава Корана. След това Мурад го взе под своя закрила. По-късно ми обясни, че твоят… че бившият ти съпруг бил осиновен от някакъв могъщ шейх, от чиято подкрепа пашата се нуждае. Както виждаш, станах за смях. Мислиш ли ме за глупак?

Тя го погледна и поклати глава.

— О, Лейли! — той коленичи пред нея. — Заради теб загърбих разума и честта! За теб бих пожертвал всичко! Дори обетът за въздържание вече не означава нищо за мен. Бих искал да съм могъщ владетел, а ти да седиш на трона до мен. Ако ти е все едно, че отмъщението ти се е осуетило, аз също ще го преглътна. Само да си моя.

Тя не разбра всичко, което й говореше, но облекчението и състраданието я подтикнаха да се хвърли в обятията му. За разлика от друг път, престъпвайки обета си, той я люби по естествения начин.

Доминик лежеше гол върху мек диван в дома на Мурад Раис, а робините на адмирала мажеха раните му с мехлеми.

Мурад Раис, някога Питър Лайзъл, говореше английски с шотландски акцент.

— Човек никога не бива да има вяра на жена! Винаги си го повтарям, но откъде можех да зная какво префинено коварство се е родило в красивата главица на Зулейка? Лукава кучка! Добре поне, че сам предприех някои разследвания — той направи енергичен жест с ръка. — В любовта и на война всичко е позволено, прав ли съм? Вие сте ренегат, също като мен, а това означава, винаги да сграбчваш предоставилата ти се възможност. Наистина не знаех какво крои Зулейка. Мислех, че няма да е зле да й помогна да ви откупи от Абдул. При това и сам рискувах доста. Все пак имах само уверението ви, че сте осиновен от шейх Шайредин. Във всеки случай ви спасих живота. Знаете ли, имам нужда от мъже като вас, а вие можете да забогатеете във флота ни. Ако американците вдигнат блокадата, отново ще се развъртим наоколо. Казвам ви човече, ще станете богат! Вижте ме. Ако сте разумен, можете да се сдобиете с дворец като моя. Слушате ли ме изобщо?

Доминик бе положил глава върху ръцете си. Беше слушал внимателно, макар и само за да забрави болката, която го пронизваше при всяко докосване на раните му.

— Помислете за това, когато се посъвземете — продължи Мурад. — Не се безпокойте за нищо. Говорих с пашата и мога да ви уверя, че сте в безопасност. Цяло щастие е, че сте мюсюлманин. Така проклетият турчин е с вързани ръце. Той притежава прекалено голяма власт, но сега вече няма да си позволява толкова много, ако разбирате какво искам да кажа.