Розмари Роджърс
Развратни игри (29)

28

— За Бога, Филип, бъди предпазлив! — иначе толкова ведрият глас на лорд Антъни Синклер сега издаваше безпокойство. Възрастният мъж следеше с поглед сина си, който кръстосваше напред-назад пред камината, хвърляйки дълга сянка върху отсрещната стена. — Бъди разумен, сине! Знаеш, че докато чичо ти е болен, не може да се направи нищо…

Филип се извърна рязко.

— Да, а ти знаеш, че виновен за това е Доминик! Сега се перчи из Лондон, прави се на бонвиван и отново дава храна на старите клюки, за да ни унижи и да осъществи пъклените си планове. Трябва ли да се крия от него? Казвам ти…

— А аз ти повтарям, че трябва да бъдеш нащрек! Доминик се е погрижил всички да узнаят за завръщането му в Лондон. Този път не можем да се отървем от него толкова лесно, колкото преди. Знаеш какво каза лекарят — още една такава уплаха и сърцето на Лео няма да издържи. Тогава ще има нов маркиз Ройс, но това няма да съм аз, нито ти ще си граф Станбъри. Продължавам да смятам, че трябва да предизвикаме дуел между Доминик и Дюран. Идеята беше на чичо ти.

— Но Дюран не предприема нищо — отвърна Филип.

— Има си причини, добре знаеш това. За добро или за лошо, сега трябва да проявиш търпение.

— И не бива да ходя в Лондон само защото Доминик е там? — отчаяно извика Филип. — Обещавам ти да стоя настрана от него, но ако случайно пътищата ни се пресекат, братовчед ми едва ли ще изгаря от желание да си премерим силите. Напоследък всекидневно се упражнявах с Дюран, а дуелът с шпаги няма нищо общо с размахването на абордажни ножове или томахавки.

Лорд Антъни разбра, че синът му няма да склони да остане и дори се досещаше за причината: Мариса.

— Поне бъди предпазлив — повтори той. — Не прави грешката да го подценяваш, защото той, изглежда притежава дарбата да оцелява във всякакви ситуации.

Филип обаче имаше други планове, в които бе посветен единствено Дюран. Още на следващия ден французинът пристигна в Лондон с тайна мисия.

 

 

Мариса не знаеше нищо за тези планове. Граф Ди Киара настояваше веднага да получи отговор, подминавайки въпросите й със свиване на рамене.

— Ако се съглася, можете ли да уредите връщането ми във Франция? — тя потрепери. — До гуша ми дойде от Англия. Ще ви помогна само ако ми дадете дума.

Видял двуколката на лейди Рептън да приближава, той рече бързо:

— Имате думата ми. Ще бъде трудно, разбира се, но ще уредим нещо. Ще се срещнем отново до седмица.

Той целуна ръка на Мариса и благодари на Сали. По обратния път Сали не престана да разпитва приятелката си за кратката й среща с графа. Мариса отговаряше уклончиво.

— Признавам, чаровен е, но да го направя свой любовник… това е прекалено.

— И защо не? — дяволито отвърна Сали. — Смятам, че ние жените, имаме нужда от разнообразие не по-малко от мъжете.

На следващия ден Мариса се видя с Филип. Срещнаха се у леля й, където кипеше трескава суетня, тъй като се очакваше пристигането на граф Ландри.

Срещата с Филип приличаше на среща на двама непознати. Той се държа сковано и се отпусна едва когато останаха насаме в будоара на Едме.

— Скъпа — каза той, целувайки я собственически, — ако знаеше колко тежко е за мен, че трябва да те виждам тайно! Наистина ли си добре? Надявам се, не те е наранил?

— Да ме е наранил? — с нотка на раздразнение отвърна тя. — Съвсем не. Дори не ме е докоснал. Двамата със съпруга ми спим в отделни спални и се виждаме почти само по приемите.

Не без изненада, Мариса си даде сметка, че от три дена изобщо не бе виждала Доминик.

— Като си помисля само колко се измъчих — тихо рече Филип. — Едва издържах мисълта… Но това сега е без значение! — той се взря в очите й. — Мариса, вярваш ли ми? Искам да сложим точка на тези откраднати часове и да се появим заедно на публично място. Хората трябва да знаят, че си моя… че един ден ще бъдеш моя жена. Бихме могли да избягаме заедно…

Безброй пъти си бе представяла колко хубаво би било да чуе тези думи от устата на Филип и никога не бе имала колебания относно отговора си, но сега… Сега бе дала обещание на граф Ди Киара, а той, от своя страна, бе обещал да й помогне да се върне във Франция. Какво трябваше да отговори? Къде можеха да отидат? Как да избягат?

Филип страстно я целуваше, докато дланите му галеха раменете й. Мариса си спомни колко нежно се бе отнасял с нея по-рано и за бруталния начин, по който я бе взел след това… Какво всъщност искаше от нея той?

Въпреки това отвърна на целувката му и се отдръпна едва когато едната му длан се плъзна в деколтето й.

— Някой може да влезе — задъхано рече тя.

Неговият дъх също бе учестен, но той бързо си възвърна самообладанието.

— Скоро това ще ни е безразлично — каза ликуващо. — Уредил съм всичко. Ще ни се наложи да се крием само още няколко дни. Чуваш ли? Ще бъдеш свободна, двамата с теб ще бъдем свободни.

По-късно всичко това й изглеждаше като някакъв сън. Нямаше представа за какво говореше Филип, но не вярваше, че бягството им би завършило с успех. Нещо я тласкаше напред, но тя не знаеше по кой път да поеме.

Отказа всички ангажименти за вечерта, оправдавайки се с главоболие, защото искаше да остане насаме с мислите си. Отиде в работния кабинет — строго обзаведено помещение с лавици за книги покрай стените и вечно спуснати завеси.

Седна в креслото пред камината — със скръстени под себе си крака като котка, имаща нужда от спокойствие. Чувстваше се така, както някога в градината на майка Анжелина. Беше избягала от манастира, за да се окаже в крайна сметка тук, изгубила всичките си илюзии.

Опита се да чете на светлината на една малка лампа, но смисълът на думите не достигаше до съзнанието й. Накрая остави книгата настрана и изгаси лампата, помещението потъна в полумрак.

Бе задрямала, когато чу вратата да се отваря и след това отново да се затваря с трясък. Разпозна стъпките на Доминик. Той захвърли ръкавиците си върху писалището и събу ботушите си за езда.

Мариса бе стаила дъх. Ние сме врагове — повтаряше си тя. На вратата се почука и Мариса чу гласа на Денвърс:

— Уискито ви, милорд.

— Благодаря. Можете да си лягате. Няма да имам нужда повече от вас.

След затварянето на вратата се бе възцарила тишина. Мариса сама не знаеше защо продължава да седи в креслото, сгушена като уплашено зайче, без да смее да помръдне и дори да си поеме дъх. Доминик си наля уиски и се приближи към камината. Отпи. Неочаквано цялото му тяло се напрегна, след което той се извърна и я видя.

Сърцето й щеше да се пръсне, но тя успя да устои на погледа му. В държанието му имаше нещо, напомнящо й за хищник, изненадан и готвещ се за скок.

Повече от всичко я ужасяваше мълчанието му. Наблюдаваше я с неподвижно вперен в лицето й поглед, в който не се четеше нищо друго, освен умора.

Когато тишината стана непоносима, Мариса рече заеквайки:

— Бях… Аз… не исках да ти преча. Трябва да съм заспала…

Той се засмя студено.

— Признавам, че съм изненадан да те заваря вкъщи толкова рано. Или очакваш някого? Навярно някой пратеник, който трябва да ти донесе добра новина?

Мариса мълчеше.

— Да не би да не ти хрумва никакъв отговор?

— Смятам, че е под достойнството ми да отговарям на толкова глупави въпроси.

Доминик беше очаквал изблик на гняв и реакцията й го смути. Косата й бе пораснала и стигаше до раменете. Приличаше на нацупено дете, но той не се съмняваше, че през изтеклите месеци бе научила това-онова. Дори мислеше, че знае с чия помощ. Мариса бе от жените с вроден финес. Добре помнеше, че при първата им среща го бе ограбила, а след това, преструвайки се на уплашена, го бе подмамила в засада. Сега отново се опитваше да си играе с него и той едва се сдържаше да не я сграбчи за раменете и да я разтърси здравичката, за да я накара да изплюе камъчето. Никога не бе срещал жена, у която курвата да се крие зад такава подкупваща невинност.

Костваше му големи усилия да не си вземе каквото му се полага. Доминик потръпна леко, тъй като през ръката му бе преминала режеща болка. Не, не я желаеше. Какво търсеше тук, в работния кабинет, на който той гледаше като на своя неприкосновена територия? Какво чакаше? Тя ли бе изпратила непознатия, който го бе нападнал пред пристанищната кръчма? Известие от него ли чакаше? Какво знаеше?

Сякаш усетила нещо, Мариса вдигна поглед. Очите й на самодива бяха запазили златистата си бистрота. Каква лицемерка! Мисълта, че бе разбрал това прекалено късно, го вбесяваше.

Мариса виждаше само суровото му замислено изражение и си казваше, че няма от какво да се бои. Не можеше да й стори нищо повече. Тя прогони зловещите спомени и се съсредоточи върху мисълта за отмъщението и освобождението си. Мълчанието и недоверчивите му въпроси я озадачаваха. Спомни си намеците на Ди Киара, но в този момент те бяха без значение за нея — личната й омраза бе по-силна от всичко останало.

— Дразниш се, че съм тук — възможно най-делово каза тя — и не искаш това да се повтаря, така ли? Качвам се в стаята си.

Преди да се изправи, той я бе издърпал на крака.

— Да, дразня се. Досега винаги съм се опитвал да не се меся в личния ти живот. Мина доста време, откакто бяхме сами. Последния път също се инатеше, но след това стана необичайно отзивчива. Доставя ли ти удоволствие тази игра?

Думите му й подействаха като плесница.

— Последния път още не те познавах — остро отвърна тя. — Нямах представа какъв си в действителност. Днес вече не съм толкова наивна и не се оставям да бъда заблудена така лесно!

— Заблудена? За Бога, прекаляваш с лицемерието! Нарочно го направи, защото си мислеше, че така ще можеш да постигнеш своето — той я сграбчи по начин, който тя добре помнеше, само че този път с лявата ръка. Мариса не можеше да знае, че дори и при най-малкото движение, болката в дясната му ръка ставаше почти непоносима. — Нямаше да те презирам толкова, ако поне бе искрена — гневно изръмжа той. — Почти се бях примирил с мисълта, че съм женен за теб, но в затвора, в който ме хвърли твоето приятелче Фуше, имах достатъчно време да размисля. Трябваше да ме предупредиш, че ще ти бъда съпруг само за пред хората.

Думите му почти не стигаха до нея. Обзе я заслепяващ гняв. Тя се освободи и издра лицето му, след което отстъпи крачка назад и потърси опора в една маса. През сълзи виждаше бледото му лице, върху което ноктите й бяха оставили дълбоки червени следи.

Той стоеше, облегнат на камината. Най-сетне наруши мълчанието, казвайки тихо:

— Върви. И отсега нататък внимавай къде заспиваш — усещаше, че набързо превързаната рана отново бе започнала да кърви и единственото му желание бе да остане сам. Искаше да полегне, за да превъзмогне слабостта, която заплашваше да го повали.

Затвори неволно очи, но когато ги отвори, Мариса все още бе там и го гледаше учудено. По дяволите, какво чакаше?

Той с мъка си наля уиски и отпи. Алкохолът изгори гърлото му.

— Ако не си тръгнеш, ще разкъсам дрехите ти и ще те взема направо тук, на пода — рече сърдито. — Без любов.

— Между нас никога не е имало любов — отвърна тя. — Само похот, от твоя страна и неведение, от моя. Сега има само омраза и ми е все едно какво мислиш за мен, защото аз знам какво да мисля за теб! Слава Богу, че изгубих детето, което ми направи, защото не бих искала да родя от теб!

Шокът от това разкритие бързо изчезна от лицето му.

— От мен да мине, можеш да удостоиш с тази чест някой от любовниците си. Какво искаш от мен? Още храна за омразата си?

— Имам си достатъчно — отвърна тя, повдигна полите на роклята си и се запъти към вратата.

— Забрави си обувките, Пепеляшке — подигравателно подвикна той.