Розмари Роджърс
Развратни игри (51)

50

Мариса отново носеше мъжки дрехи и само лукавата усмивка на Жан Трюдо й напомняше за случилото се неотдавна. Той яздеше до нея, а Доминик се бе отправил към Начиочес, за да се види със сина си. На Мариса все още й бе трудно да възприеме момчето, което случайно бе зърнала за миг, като свое дете. Бе се опитвала да не мисли за Крисчън, особено след ужасните събития в „Конграсия“. За него бе най-добре да не знае, че във вените на майка му тече негърска кръв.

Но защо Доминик бе настоял Крисчън и Зелма да заминат за Начиочес с генерал Уилкинсън?

— Там имам приятели, при които ще бъде в безопасност — лаконично й бе обяснил той. — А и ако ми се случи нещо, ще знаеш къде да го намериш.

Мариса не искаше да излага на опасност новата, все още съвсем крехка връзка между нея и Доминик и не продължи да разпитва. Сега обаче, въпреки умората имаше достатъчно време за размисъл.

Дали Доминик не бе искал да каже, че така момчето ще е по-далеч от Мюри? И каква роля играеше в цялата тази история тайнственият генерал? Дали той не бе истинският баща на Доминик? Дори това не бе посмяла да го попита. Вместо това двамата се бяха предали на опиянението на плътската любов — без обещания и клетви. Само в едно бе сигурна след изминалата нощ: Доминик я желаеше. Дланите, устните, цялото му тяло й го казваха.

Тя не бе имала сили да му признае, че представящият се за неин спасител Мюри брутално я бе изнасилил, след като Джонас я бе нашибал с камшик. Не знаеше за какво се досещаше Доминик. Във всеки случай, той не я бе разпитвал за подробностите и й бе помогнал да забрави всичко, засищайки почти неосъзнатото й желание. Сетивата й се бяха оказали по-мъдри от разума, който все още не искаше да признае, че всичките онези години, през които бе бягала от него и го бе мразила, са били напразно пропилени. В крайна сметка се бе отдала на мъжа, пробудил за пръв път чувствеността й, а всички пътища, които ги бяха отдалечавали един от друг, всъщност ги бяха приближавали към мига на тяхното сливане.

— Трябва да вървя — бе казал той и я бе отнесъл обратно в лагера. — Най-късно до две седмици ще ви настигна.

— Не си мигнал!

— Не съм мигнал вече много нощи, а в случая поне си заслужаваше. Бъди послушна, докато се върна, малката.

Раздялата бе мъчителна.

— Значи всичко се нареди, а? — гласът на Трюдо я върна в реалността. — Изглеждате смъртно уморена. Не бихте ли предпочела да се качите в каруцата?

— Няма да падна от коня, дори да заспя — остро отвърна тя.

Трюдо се засмя добронамерено.

— Ах, l’amour! Е, добре, спете. Аз ще ви пазя.

Тя се радваше, че Трюдо отново бе предишният, но откакто бе научила за миналото му, изпитваше симпатия към него. Всъщност го съжаляваше.

След онази съдбовна нощ по пълнолуние, в душата й се бе възцарил мир. Бе престанала да се съпротивлява срещу съдбата си, отвела я насред тази пустош, за да я събере с мъжа, от когото с години бягаше. Все така не разбираше добре себе си, но необяснимото й желание бе заситено. Сега знаеше, че нито мрази Доминик, нито се отвращава от него. Навярно след завръщането му всичко щеше да се изясни.

Три седмици трябваше да чака този момент. Три седмици, през които повечето от мъжете бяха в лошо настроение, а двама от тях дори избягаха.

— Може би са отишли на лов за индианки — сухо отбеляза Трюдо. — Възможно е вече да са ги скалпирали и да са им изтръгнали сърцата.

Той също бе започнал да недоволства.

— Колко още ще се мотаем тук? Тръгнахме да ловим диви коне, а не да водим война с комарите и да умираме от скука.

Недоволството взимаше все по-заплашителни размери и някои от мъжете се опитваха да убедят Трюдо да продължат сами.

— Откъде можем да сме сигурни, че на Доминик не му се е случило нещо? — тези случайно дочути думи накараха сърцето на Мариса да се свие.

Докато един ден, както си переше с Лейли на реката, не го видя. Отначало го взе за привидение, но в следващия момент Лейли възкликна:

— Мили Боже, диваците!

— Хубаво посрещане! — промърмори Доминик, нагазвайки с коня си в реката, следван от група яздещи понита индианци. — Защо няма часови? Къде е Трюдо?

Бе почти толкова загорял от слънцето, колкото и индианците, но се бе избръснал и ситните бръчици около очите и устата му изпъкваха по-ясно отвсякога. Когато срещна грейналия поглед на Мариса, недоверчивите му очи станаха пепелявосиви.

Лейли се изправи. В същия миг Трюдо дотича откъм лагера.

Неочаквано настъпи суматоха и само индианците останаха невъзмутими на конете си.

Доминик, който и без това бе напуснал Начиочес в лошо настроение, се улови да мисли: Изглежда така, сякаш не ме е очаквала? Защо е толкова уплашена? Изпитателно впери поглед в Трюдо, но по лицето на стария му приятел бе изписано единствено облекчение.

Без сам да знае защо, той хвърли поводите на Мариса, която най-сетне се бе изправила и го гледаше неподвижно с широко отворена уста.

— Погрижи се за коня ми — каза небрежно. — В дисагите на седлото ще откриеш по-подходящи дрехи.

Мариса изпита желание да му хвърли поводите обратно, но се овладя и стисна устни. Сега всички погледи бяха вперени в нея. Тя безмълвно им обърна гръб и отведе потъналия в пот кон.

Как можеше да се отнася с нея като с коняр? Без съмнение бе очаквал — навярно дори се бе надявал — тя да му се противопостави. Това щеше да му даде повод да я злепостави публично. О, не, нямаше да му достави това удоволствие.

През следващия половин час Мариса се бореше със сълзите на гняв и унижение. Лейли й се притече на помощ с присъщото си безгрижие.

— Чух, че утре сутрин потегляме. Индианците са ни поканили в лагера си отвъд границата, в Нова Испания. Преди големия лов на бизони те устройват празненство. Цяло щастие е, че господин Доминик е живял при тях и знае езика им. Обикновено команчите не търпят натрапници из земите си. Но с нас случаят е съвсем различен. Поне от тях не трябва да се опасяваме.

— Ах, така ли? — промърмори Мариса.

Лейли се засмя.

— Сърдиш ли му се? Не ставай глупава, мъжете не обичат да показват чувствата си, още по-малко пред други мъже. Но довечера… — тя замълча. — Защо правиш това?

Мариса бе изсипала съдържанието на дисагите на Доминик. Още в следващия миг съжали за това, защото нечия ръка я вдигна за косите, така че тя извика от болка.

— Ти, коварна кучко! Ако си счупила нещо, ще ти сваля кожата от бой, а след това ще те разменя с вожда „Течаща вода“ за конете, които ми предлагаше!

Мариса преглътна сълзите и гордо срещна погледа на Доминик. Лейли бе изчезнала.

— Мислех, че трябва да разопаковам нещата ти. Ох! Пусни ме, ти… ти… За какво ти е секстант? Да не мислиш да шпионираш, вместо да ловиш диви коне?

Той я дръпна за косата, принуждавайки я да го погледне, и я стрелна с поглед.

— Още ли не си се научила да не си пъхаш носа в неща, които не са твоя работа? Какво, по дяволите, значи „да шпионираш“?

За да не изгуби равновесие, Мариса трябваше да се вкопчи в раменете му. Той миришеше на пот и коне, на кожа и тютюн, и от всичките тези миризми едва не й се зави свят. Тя с мъка изрече:

— Секстантът се използва за изготвяне на карти. Не съм толкова глупава, колкото би искала да бъда.

— Рядко си била такава, каквато бих искал да бъдеш, ти, малка повлекано с котешки очи! А щом знаеш какво е секстант, би трябвало и да ти е известно, че с него се борави внимателно. Между другото, съществува разлика между картография и шпионаж.

Тя простена и пръстите му поразхлабиха хватката си. Той обви с ръка раменете й и я притисна към себе си.

— Понякога се питам защо още не съм ти видял сметката! От мига, в който се появи в живота ми… Няма нужда да ми напомняш, че сам си бях виновен за това. Мислиш ли, че мога да го забравя? Но ако не бях аз, щеше да е някой друг — избухливият циганин, който се представяше за твой годеник, или Педро Артеага. Твоето оръжие е подчинението, не съм ли прав?

Думите му я жегнаха като камшици, макар сетивата й вече да реагираха на близостта на тялото му. Тя обаче бе прекалено уморена, за да се съпротивлява, и не издържаше вътрешното напрежение.

— Може би — беззвучно рече тя.

Неочаквано обзелата я апатия го извади от равновесие, така че той трябваше да стисне зъби.

Да върви по дяволите! Заради нея бе склонил да играе по свирката на генерал Уилкинсън. Въпреки това, сега, когато я държеше в ръцете си, бе обзет от желание да я притежава. Това не бе трудно, макар и съвсем за кратко… колкото успееше да я задържи. Ако се появеше някой друг мъж, отначало навярно отново щеше да се престори на недостъпна, а след това да се разтопи както сега с него. За миг се изкуши да я отблъсне, но… Той я желаеше, защо не искаше да го признае? Желаеше я за себе си, само за себе си, пък било то за кратко. Не, щеше да я пусне да си отиде, едва когато й се наситеше и я избиеше от главата си.

Дланите му се плъзнаха по гърба й, а след това под полата. Пръстите му се впиха в меката й кожа. Ядосан на нея, на себе си и собствената си слабост, той притисна устни към полуотворената й уста и пъхна езика си в нея. След това я положи върху тревата и погали лицето и гърдите й. Тя се възпротиви, но той искаше веднъж завинаги да й даде да разбере как си представя връзката им и отредената й роля в нея. Неочаквано я пусна и се отдалечи безмълвно, но образът й го преследваше: вдигнала ръце пред устата си като дете, което се опитваше да сдържи плача си. Доста усилия му костваше да потисне глупавия импулс да се върне и да я утеши.

Отдалечи се с широка крачка. Тогава видя подпряния на едно дърво Трюдо, който рече с цинична усмивка:

— Не искам да се меся, но неволно станах свидетел на милата сцена… Намирам я доста интересна.

— Така ли? — заплашително рече Доминик.

Трюдо продължи невъзмутимо:

— Тъй като ме бяхте помолил да внимавам за малката и да я закрилям, това ми стана навик. Бих я закрилял дори от самия себе си. Тя е влюбена във вас и се разкъсва от желание. Но на вас ви е все едно. Вие сте покварен от общуването си с курви. Когато една жена притежава дух, непременно трябва да я накарате да се държи като курва.

Доминик бе изслушал думите му неподвижно. Очите му блестяха заплашително, докато казваше привидно спокойно:

— Да сметна ли това за покана да си премерим силите? Да не би да се надявате да наследите остатъците, ако ви се удаде да спечелите?

— Остатъци? Тя е чудесна жена! Казвам ви, ако таях поне малка надежда да я спечеля, щях да ви убия съвсем тихо… нещастен случай, нали разбирате? Знам достатъчно средства и начини — общият ни приятел Мюри бе добър учител.

— Не е ли глупаво да ме предупреждаваш, вместо да се възползваш от първата удала ти се възможност?

Трюдо се ухили.

— Казвам само какво бих сторил, приятелю. Малката Мариса обича вас. Трябва ли да я правя нещастна? — в продължение на няколко секунди между тях се възцари напрегнато мълчание. Трюдо не без облекчение чу Доминик да казва:

— Благодаря за предупреждението и за съвета — изражението му бе непроницаемо. Бе невъзможно да се отгатне какво мисли.

Мариса не подозираше нищо за разигралата се между двамата сцена. Тя се люшкаше между отчаяние и безмълвно примирение. Вечерта Лейли, от която рядко убягваше нещо, рече:

— Капитанът и Трюдо се държат доста странно. Днес ги видях да спорят. Ще ми се да знам…

— Това не е наша работа — безучастно я прекъсна Мариса. — Ние сме просто жени, чиято задача е да приготвят храната. Дори твоят Полъс предпочита да е с мъжете. Те са като деца, които рисуват в пясъка. Изобщо не ни забелязват.

— Ах, в мъжка компания всички мъже са еднакви. Трябва да свикнем с това. Просто обичат да си придават важност.

Мариса проследи погледа на Лейли и видя Полъс да вдига с една ръка тежко седло под възхитените погледи на индианците. Лейли се засмя.

— Това е мъжка страна, трябва ли да ти напомням? Не съм нещастна, че съм се родила жена. Не и сега.

Мариса си спомни за онази нощ по пълнолуние, измъчвана от горчиво съжаление за това, че така наивно се бе хвърлила на врата на Доминик. А сега… сега той ясно й бе дал да разбере какво очаква от нея — само онова, което един мъж може да очаква от уличница.