Розмари Роджърс
Развратни игри (34)

33

Завръщането на пашата бе отпразнувано с шумни тържества. Кямил отсъства два дена, през които разговаря с него и със завърналия се от поредните си победоносни набези Мурад Раис.

— Нещата са задвижени — обясни той на Мариса, която седеше по турски върху една възглавница. — Писмата с исканията за откуп са изпратени. Аз ще платя твоя, ако трябва, дори ще вдигна цената. После ще пишем на близките ти, че си починала от треска. Най-късно след година можем да се венчаем и аз няма да имам друга жена, освен теб, макар Коранът да ми позволява.

Тя държеше главата си сведена и той се учуди, че не го гледаше в очите както обикновено. Дали не му се сърдеше за двете нощи, през които бе отсъствал?

— Слънце на моя живот, защо не ме поглеждаш? Обидих ли те? Или някой те е наранил с нещо? Само ми кажи и аз…

— Като чуеш какво имам да ти кажа — с беззвучен глас го прекъсна тя, — може би ще промениш плановете си. Не, не говори, преди да съм свършила! Мисля, вече знаеш… че не съм девствена, а също и как се озовах на борда на американския кораб. Това пътуване, изглежда, няма да остане без последствия. Аз… аз ще имам дете, почти съм сигурна — тя вдигна поглед, а очите й на сирена изглеждаха по-големи отвсякога. — Разбираш ли? Трябваше да научиш пръв. Трябва да ти кажа още нещо, което никой не знае. Мъжът…

— Не! — прекъсна я той с необичайна за него острота. След това остави наргилето си настрана и се наведе напред. — Не искам да чувам името на този мъж — остро, но спокойно рече. — Не искам да си спомням, че някой друг те е притежавал. Това е минало и трябва да бъде забравено. Никой няма да узнае, освен сестра ми и лечителката, чиито отвари ще взимаш. Ще получиш спазми и кървене, но за теб ще се грижат добре и накрая всичко ще мине. Разбра ли ме? Ще мине… никой от нас няма да си спомня за това!

— Не! — извика на свой ред тя и поклати глава. — Не! — повтори още по-отчетливо и устоя на погледа на тъмните му очи. — Не мога. Опитай се да ме разбереш. Животът в утробата ми е част от мен, разбери. Не мога да извърша убийство. Не мога да убия собственото си дете — във внезапно настъпилата тишина ясно се чуваше учестеното й дишане. — Ако възнамеряваш да ме убиеш, моля те, направи го бързо. И без друго, струва ми се, вече е късно за отвари.

— Късно? — той се наведе още по-близо до нея. — Кога си заченала? Още преди да се качите на кораба?

— Да — уморено призна тя. — Той искаше да ме унижи. Виждал си белега на бедрото ми. От него ми е. Каза, че така жигосвали уличниците.

Кямил седна до нея и я взе в обятията си.

— Мисля, че трябва да ми разкажеш всичко. Ще се опитам да те разбера.

Когато започна да разказва, Мариса имаше чувството, че е Шехерезада, героинята от „Хиляда и една нощ“, която разказва безкрайни истории, за да се избави от смъртта. Кямил я слушаше търпеливо.

— Значи си омъжена — сухо рече накрая той. — Принудили са те да се омъжиш за този мъж, чието дете носиш в утробата си. Не те упреквам, че си послушала роднините си — ние също постъпваме така. Но защо не ми каза всичко още в самото начало?

— За какво? Смятах го за маловажно. Опитвах се да избягам от миналото, но то ме настигна.

— Обичаше ли го?

— Не! Как ти хрумна? Не го харесвах и му нямах доверие, а когато научих, че е виновен за смъртта на баща ми, го намразих. Той го знаеше.

— И въпреки това искаш да износиш детето му?

— Моето дете! Да, моето дете. Аз ще го износя, утробата ми ще го храни, а когато се роди, ще бъде мое, само мое!

— И мое също — бързо рече Кямил и отново я притисна към себе си, — защото възнамерявам да те задържа и да те направя своя жена според законите на исляма.

— Но…

Той притисна устни към нейните в дълга пламенна целувка.

— Когато преминеш към исляма, няма да принадлежиш повече на никой неверник — каза след малко. — А докато му дойде времето, ще си възвърнала фигурата си и ще бъдеш само моя.

Когато няколко дена по-късно Зулейка осведоми брат си за състоянието на Мариса, с надеждата да го настрои срещу нея, той й отвърна, че вече знаел и бил по-твърдо решен отвсякога да не се отказва от нея.

— Искаш да я вземеш за жена, след като роди чуждо дете? Ако не мислиш за себе си и за своето бъдеще, помисли поне за срама, който ще трябва да понесат родителите и роднините ни! Би могъл да станеш паша…

— И така бих могъл, ако султанът не лиши семейството ни от благоволението си — все пак той бе започнал да крачи насам — натам из стаята с походка, която тя добре познаваше — леко приведен напред с ръце на гърба и смръщено чело.

— Ако толкова искаш да я задържиш, защо не я направиш своя наложница. Освен това знаеш, че има начини да се прекъсне една бременност.

— Тя не желае това и аз й дадох дума, че ще я оставя да износи детето — той спря да се разхожда, а тъмнокафявите му очи отразяваха светлината и изглеждаха така, сякаш горяха. — Не съм изгубил гордостта си, както може би мислиш. Реших… да, реших да задържа детето, ако е момиче. В харема на султана винаги има място за едно бяло момиче. Но ако е момче…

— Да, какво ще стане, ако е момче? — попита Зулейка и се наведе напред. — Ще го направиш ли свой наследник и ще му дадеш ли името си? Искаш ли…

— Не, толкова далеч няма да отида. Но детето не бива да пострада, разбираш ли? Ако е син, ще й кажем, че се е родило мъртво, а него ще изпратим с някоя дойка при моя приятел Осман, който ще го отгледа.

Около пълните устни на Зулейка трепна доволна усмивка. Нямаше нужда от повече обяснения, тя познаваше добре тукашните нрави и бе чувала за Осман. Едно здраво, красиво момче можеше да донесе много пари, като забавлява богати мъже или като евнух. За щастие брат й не бе съвсем оглупял.

Въпреки това, Зулейка се погрижи да се сближи още повече с флегматичната, закръглена Аминех, на която — както самата тя твърдеше — се бе удало да спечели благоволението на Мурад Раис. Двете жени често разговаряха, докато накрая Аминех сама не отвори дума за съпруга на Лейли.

— От самото начало беше ясно, че нещо между тях не е наред. Постоянно изглеждаше унила и предпочиташе моята компания пред тази на мъжа си. Бях много изненадана да срещна Доминик Чалънджър на борда на „Мари Клер“. Когато се запознах с него на един бал в Чарлстън, той притежаваше собствен кораб и се подвизаваше като пират. Всички жени бяха хлътнали по него, а мъжете споменаваха името му само шепнешком. Говореше се, че бил законен наследник на някакъв английски маркиз. Никой обаче не знаеше подробности, включително и името на баща му. Доколкото знам, Доминик бе избягал от някакъв испански затвор в Сан Доминго и с един откраднат кораб бе доплувал право в Чарлстън. В Монтичело избухна скандал, тъй като той настоя да говори с президента, който бе в града за някаква конференция. Оттогава обаче, изглежда, Доминик се радва на подкрепата на правителството. Питам се какво е търсил в Англия?

Зулейка сви рамене и рече:

— А аз се питам какво е станало с него след пленяването му от Мурад Раис.

Тя погледна лукаво Аминех, но приятелката й, изглежда, не бе в състояние да й каже много.

— Нямам представа. Бяхме разделени. Какво става обикновено с мъжете пленници?

— Биват продавани в робство. Някои работят тежък физически труд, а на онези, за които се очаква откуп, се дава по-лека работа. Пашата има много роби от далечни земи и някои от тях остават тук по собствено желание, след като са били освободени.

— Сега и аз съм любопитна какво е станало с Доминик — рече Аминех. — Дали би желал да знае как е жена му?

Зулейка, която, за разлика от брат си обожаваше интригите, вече знаеше каквото я интересува. Тя се отплати на Аминех, устройвайки й среща с Мурад Раис, който не след дълго действително се влюби и започна да я обсипва с подаръци. В замяна на помощта и мълчанието си, Зулейка поиска един роб, един от многото пленници, доведени от Мурад Раис.

Доста учуден от молбата й, новият адмирал на флота на Триполи рече:

— Ще бъде трудно да го откупя обратно. Той е своенравен, хитър дявол, който отгоре на всичко говори арабски. Сега работи в корабостроителницата на стария Абдул и казват, бил доста сръчен. Мисля, че е мюсюлманин. Когато за пръв път говорих с него, носеше мохамедански медальон, който свидетелства, че е бил осиновен от някакъв много могъщ пустинен шейх. За какво всъщност ви трябва?

Зулейка въздъхна, така че булото й потрепери, след това сведе поглед.

— Лейли ми разказа за него. Имаме нужда от мъж, който да се грижи за конете. Освен това… понякога се чувствам доста самотна — последните думи изрече провлачено и с многозначителен тон.

Мурад присви очи.

— О, такава ли била работата? Е, можете да разчитате на моята дискретност, както аз се осланям на вашата. Ще ви го изпратя, макар че ще ми коства известни усилия. Но моля, не забравяйте, че ако се окаже наистина осиновен от шейх Шайредин Хадж — вече изпратих човек при шейха, — ще изгубите роба си. Тази смехотворна история с медальона е единствената причина все още да не съм го изпратил в каменоломните.

Зулейка сведе глава и промърмори някакви благодарствени слова. Реши на първо време да не предприема нищо. Радваше се, че брат й е затрупан от грижи заради поредната блокада на пристанището на Триполи от американски кораби. Всичко бе започнало, когато американската фрегата „Филаделфия“ се бе разбила в неотбелязани на картата подводни скали на входа на пристанището. Целият екипаж на кораба, наброяващ повече от триста души, бе взет в плен. От ден на ден американската блокада се затягаше все повече и дори безумно смелият Мурад Раис обмисляше дълго всеки свой набег срещу американските кораби, които всяваха страх както у мароканската, така и у туниската флота.

Заради напрегнатата ситуация с болшинството от американските пленници се отнасяха по-зле отвсякога и не минаваше седмица, без няколко от тях да умрат в ужасни мъки.

Мариса не искаше да знае за това. Нито Франция, нито Испания или Англия бяха във война с Триполи и тя се питаше дали Доминик не бе потърсил помощ от английския консул. И сама не знаеше, защо понякога пряко волята си мислеше за него. Достатъчно често бе доказвал, че умее да се измъква от всякакви ситуации, и тя не изключваше възможността шестият маркиз Ройс отдавна да е на път за Англия.

Не, не искаше да мисли за него. Сега тя бе Лейли и не желаеше да бъде друга. Когато не яздеше с еничарите, наслаждавайки се на свободата си, оставаше в покоите си и излизаше да се къпе само когато Зулейка не бе край басейна. Мариса усещаше гнева й и завистта на Теса, заради привилегированото си положение и ги избягваше.

Сред подчинените на Кямил еничари се чувстваше в безопасност и дори се възприемаше като една от тях, когато, облечена така, вземаше участие в надбягванията им с коне. Знаеше, че властта на бейовете, пашите и дори на самия султан зависи от верността на еничарите. Те бяха безрезервно предани на Кямил, което го правеше вторият по власт човек в Триполи след пашата.

Кямил бе честолюбив. Той често разпитваше Мариса за Наполеон, който от незначителен старши лейтенант от френската армия се бе превърнал в най-могъщия човек във Франция и дори в цяла Европа. Въпреки злополучния египетски поход все още имаше много привърженици в Близкия изток. Кой би могъл да предвиди какво ще се случи, ако успееше да покори цяла Европа? Този въпрос занимаваше и Кямил.