Розмари Роджърс
Развратни игри (46)

45

Големият луксозен кораб се плъзгаше по течението на реката към Ню Орлиънс. Забулена в мрака на почти тропическата нощ, жълтата вода се разделяше безшумно пред носа на кораба и човек имаше чувството, че неочаквано се е оказал извън времето и пространството. Долавяше се само леко полюшване, черната линия на брега, прекъсната тук-там от някоя светлинка, и звездите на кадифения небосвод.

Един от чернокожите моряци, който трябваше да наблюдава реката за скали и плуващи дънери, напяваше монотонно някаква креолска песен:

Mo pas connin queque quichause,

Qu’appe tourmentier moin la

Mo pas connin qui la cause

Mo couer ape brule moin comme ca…

Мариса помоли Лейли да й преведе думите.

Не знам какво ме измъчва,

не познавам онова,

което кара сърцето ми така да пламти…

Аз също не знам — мислеше си Мариса, докато облегната на перилата наблюдаваше вяло течащата вода.

Не знаеше какво я държи будна. Дали усещането, че тази река я отнася към нещо непознато и плашещо тайнствено? Надолу по реката към Ню Орлиънс… Често бе чувала тези думи, които правеха легендарния град по-примамлив дори от Париж. Вече бяха на територията на Луизиана — Орлиънс, както президентът Джеферсън бе нарекъл купената от Франция област.

Макар да се опитваше да мисли за онова, което й предстоеше, от време на време в съзнанието й изплуваха неприятни спомени. Отдавна трябваше да спи като Инес в каютата си, но някаква смътна тревога не й даваше покой. Трудно й бе да си представи плантацията. Знаеше, че имението, подарено от испанския крал на баща й, обхващаше хиляди уврати и представлява малко царство, в което робите отглеждаха или доставяха всичко необходимо за живот.

— Отглеждаме предимно захарна тръстика и разбира се, имаме собствена рафинерия — бе казала Инес. — По мое предложение, баща ти започна да отглежда ориз в една блатиста местност, в която не вирее нищо друго. „Конграсия“ е доста голяма плантация, но за съжаление е малко изолирана. Надявам се да не се чувстваш прекалено откъсната от цивилизацията — многозначително бе добавила тя.

— Ще свикна — безразлично бе отвърнала Мариса.

Искаше само да се махне от Начес, защото постоянно трябваше да измисля извинения, за да не се появява на места, където можеше да срещне Доминик.

Отново бягам — помисли тя. Да, тя бягаше от Доминик и — каква непоносима мисъл! — от сина си, когото не познаваше.

Потръпна при спомена за последната си среща с Доминик. Бе останала пред „Червения бивол“ и го чакаше да докара колата, когато бе наобиколена от трима пияни моряци.

— Ето я гълъбицата — завалено рече единият. — По-хубава е от всички жени в Ню Орлиънс.

— Можем да си я поделим — ужасяващ смях.

— Да, да, кукличке, ще ти платим добре. С американски пари.

— Преди малко, когато влезе, не беше толкова свенлива.

В този миг се появи Доминик. Той веднага прецени ситуацията, скочи от капрата и извади ножа си.

Тримата мъже също имаха ножове. Мариса притисна гръб към стената и скри лице в шепите си. Неочаквано чу благ мъжки глас:

— Досаждате на приятелите ми, така ли? Ах, вие, грешници, ще ви чакам утре вечер преди службата.

Единият матрос изруга, а другите двама сякаш на мига бяха изтрезнели.

— Не искахме да им сторим нищо лошо, господин Мюри — изхленчи единият.

— Откъде можехме да знаем…

Мъжът, който неочаквано им се бе притекъл на помощ имаше тъмна коса, бледо лице и проницателен поглед, от който по гърба на Мариса полазиха тръпки. Макар да беше облечен като свещеник, носеше нож и пистолет. Тримата матроси заотстъпваха и изчезнаха за секунди.

Мариса се облегна трепереща на стената. Сякаш забравил за нея, Доминик размени няколко думи с Мюри. Името не й говореше нищо, но тя се радваше на появата на непознатия, който бе предотвратил неизбежно кръвопролитие.

По обратния път рече:

— В суматохата забравих да благодаря на господин Мюри.

За най-голяма нейна изненада Доминик се засмя.

— На твое място не бих споменавал името му в изисканите кръгове, в които се движиш. Във всеки случай, не забравяй да напомниш на камериерката си да мълчи. Може би ще ти се размине и няма да се наложи да даваш обяснения пред Инес.

След този случай не бе разменила нито дума с него. Седмица по-късно двете с Инес потеглиха за Ню Орлиънс. За щастие Педро не тръгна с тях, почти по същото време бе заминал за Нова Испания.

 

 

Една падаща звезда прогори нощното небе.

— Лейли, какво би правила, ако беше свободна? — неочаквано попита Мариса.

Момичето ококори очи.

— Свободна? Не… не зная. Къде бих могла да отида? Какво ще правя?

— Никога ли не си мислила за това?

Лейли сведе глава.

— Не, госпожице — отвърна накрая тя. — Какъв смисъл би имало да го правя? Сега с мен се отнасят добре. Животът ми е по-добър от този на повечето момичета в моето положение.

За пръв път от много време насам, Мариса си спомни своята бавачка. Дали Делфин също е била робиня? По собствено желание ли бе заминала за Франция с майката на Мариса? Във всеки случай Делфин я бе обичала и Мариса бе търсила утеха при нея винаги, когато се чувстваше нещастна. Делфин бе бдяла нощем над леглото й, когато боледуваше, и се бе пожертвала за нея в онези дни в Париж, потънал в кръв.

Мариса се отдръпна от перилата.

— Хайде да спим. Доколкото знам, утре пристигаме в Ню Орлиънс.

 

 

Както обикновено, в края на лятото, в Ню Орлиънс върлуваше епидемия от жълта треска и всеки, който можеше да си го позволи, бе напуснал града. Капаците на къщите бяха затворени, за да предпазват обитателите им от горещината и от вонята на преливащите канавки.

В деня на пристигането на Мариса и Инес от треската бяха починали младата жена и дъщеричката на губернатора Клейборн, който се бе отървал на косъм и се възстановяваше бавно. Робите, разбира се, първи бяха станали жертва на епидемията. Дори малките къщички на Рампърт Стрийт бяха затворени. Почти никой не ходеше на театър, а баловете бяха преустановени.

— Не бих те довела тук точно по това време на годината — разстроено рече Инес, — но трябва да говоря със своя банкер и да направя някои покупки. Лично аз вече съм прекарала жълта треска, така че съм в безопасност. Може би ще предпочетеш да останеш на борда. Ще се върнем преда залез-слънце. Няма причина да оставаме тук по-дълго.

Мариса с нетърпение бе очаквала възможността да опознае Ню Орлиънс, но от борда градът изглеждаше така, сякаш всичките му жители бяха измрели, а и самата тя бе ни жива, ни умряла от нетърпимата жега.

— Да, предпочитам да остана — вяло отвърна тя. — Мога да разгледам Ню Орлиънс някой друг път.

На кея на „Конграсия“ ги посрещна надзирателят на плантацията — един не особено словоохотлив американец с дълги ръце и крака, който разговаряше единствено с Инес. Мариса разбра само, че мъжът се казва Декър.

Двете с Лейли се качиха в малката двуколка, която ги очакваше. Мариса се чувстваше ужасно и уморено облегна глава назад. Копнееше само за гореща вана и удобно легло.

Лейли бе необичайно мълчалива и въпреки умората, Мариса се запита как ли се чувстваше момичето, завръщайки се към едно място, което помнеше от детството си. Защо ли, преди да умре, баща й не я бе откупил? Наистина ли му е било все едно какво ще стане с нея?

В продължение на няколко мили навсякъде се виждаха само тръстикови гъсталаци, но най-сетне Инес, която яздеше напред с надзирателя, поизостана и като се изравни с двуколката показа на Мариса изникналите в далечината постройки — захарната рафинерия, складовете, колибите на робите, в които вече горяха мазутни лампи или свещи.

Обградена от кипариси и дъбове алея водеше към елегантната господарска къща с така обичаните по тези места дорийски колони. В тази къща, напусната някога от майката на Мариса, се бе нанесла Инес преди години и с времето бе поела всичко в свои ръце. За нея начинът на живот в плантацията не бе нещо ново, тъй като самата тя бе израснала в съседната, принадлежала някога на баща й. Тук се бяха запознали красивата, силна Инес и изоставеният от жена си, застаряващ Андре де Кастелянос. Беше ли заподозрял нещо, когато под различни предлози тя бе започнала да отскача до Ню Орлиънс по-често от обикновеното? Как ли се бе чувствал след дуела?

— Ето това е „Конграсия“. Красива е, нали? — с горд собственически тон рече Инес.

Надзирателят даде някаква заповед и когато колата спря, наоколо настъпи оживление. Притичаха роби, за да се погрижат за конете и да разтоварят багажа от поизостаналата талига.

Един от тях — много възрастен, прегърбен мъж, помогна на Инес да слезе от коня. Тя го потупа по прошарената глава, сякаш имаше срещу себе си някое куче.

— Как е, Хуан? Получихте ли съобщението ми от Начес? Готово ли е всичко?

— Както наредихте, доня Инес — сериозно отвърна той, кимайки многократно.

Забравената в суматохата Мариса слезе сама. Пространството пред къщата бе осветено от множество фенери, а входната врата зееше широко отворена, така че тя съзря бялото стълбище и свещник от ковано желязо с горящи свещи.

Значи това бе родният й дом — голяма постройка, която гордо се издигаше от плодородната земя. Домът, построен от баща й за една жена, не пожелала да живее тук. Беше го завещал на нея, на единственото си дете. Защо не на Инес, своята втора жена, която много по-добре би се справила с управлението на едно толкова голямо имение?

Тя чу гласа й:

— Колко е хубаво да се завърнеш у дома!

Лейли подръпна Мариса за ръкава и тя проследи погледа на момичето. Иззад ъгъла на къщата приближаваше възрастна жена, която се подпираше на бастун. Беше облечена като робиня — в тъмна басма и бяла престилка, — но държеше главата си по-гордо изправена от останалите роби. Сбръчканото й лице бе с цвят на слабо кафе. Сивите коси, които се подаваха изпод забрадката, бяха почти прави.

— Значи се завърнахте, господарке? — обърна се тя към Инес.

— Не ви ли уведомих предварително? — тя се засмя. — Лельо Сесил, виж кого водя!

На Мариса й се стори, че внезапно се бе възцарила пълна тишина. Сега тя смутено наблюдаваше възрастната жена, с която Инес бе разговаряла необичайно любезно.

Леля Сесил попита с тона на стар прислужник, комуто бе позволено повече, отколкото на останалите:

— Довела сте някого, така ли? Познавам ли го?

Мариса видя от къщата да излизат двама облечени в тъмно мъже. Те слязоха по стълбите, спряха и напрегнато впериха погледи във възрастната жена, която любопитно се огледа. Мариса пристъпи няколко крачки напред като хипнотизирана и спря в светлината на един от фенерите. Имаше усещането, че Инес я подлага на някакъв изпит. Смехотворно! Нима я смяташе за измамница, присвоила си чужда самоличност! Как изобщо бе възможно тази възрастна жена да си спомня за нея?

Лицето на леля Сесил посивя, устните й се раздвижиха. Тя се олюля и трябваше да се подпре на бастуна си.

— Детенцето ми! — неочаквано извика с прекършен глас. По сбръчканите й бузи рукнаха сълзи. — Слава на Бога, детенцето ми се върна!