Розмари Роджърс
Развратни игри (42)

41

Вече нищо не можеше да се промени. Мариса усети да я пронизва хлад. Тя не издърпа длани от ръцете на Педро, а само обърна глава и срещна гневния поглед на сребристосивите очи, които толкова дълго се бе опитвала да забрави.

Изглеждаше много елегантен в двуредния фрак с перлени копчета и кадифена яка, под който се подаваше бялото фишу на ризата му и богато извезана жилетка. Под строгото вечерно облекло се очертаваше мускулестото му тяло.

Колкото и изискано да изглеждаше, Доминик Чалънджър не даваше и пет пари за приличието, така че, без да си направи труда да се поклони пред Мариса, само рече саркастично:

— Изненада ли трябваше да бъде това, Инес? Всъщност би трябвало да се досетя — той огледа Мариса от главата до петите. — Изглеждаш също толкова добре, колкото последния път, когато се срещнахме. Какво ли си намислила сега?

— Внимавай за тона си! — изръмжа Педро, мръщейки чело. — Госпожица Де Кастелянос се съгласи да стане моя жена.

— Мислех, че този въпрос е бил решен още преди време, амиго — подигравателно рече Доминик. — Поздравления ли очакваш, или благословията ми? С удоволствие ще ти дам и двете.

Мариса застана между двамата мъже. Не можеше да очаква помощ от доволно подсмихващата се Инес.

— Моля ви! Няма нужда да развеселяваме присъстващите с глупави сцени — рече с възможно най-хладния си глас. — Лично за мен, миналото отдавна е мъртво и съм сигурна, че не съм единствената, която желае това — тя се насили да погледне Доминик. — Защо не се върнеш при годеницата си? Двамата с теб нямаме повече какво да си кажем.

Няколко секунди сребристосивите очи я пронизваха заплашително.

— Все същата хладнокръвна малка кучка, а? — рече накрая той, сякаш бяха сами. След секунда вече се бе отдалечил, покланяйки се пред Инес с думите: — Моите поздравления.

— Ще го убия! — изръмжа Педро.

Инес се засмя.

— В дуел или от засада? Надявам се не тук и сега. Трябва да се научиш да криеш чувствата си, Педрито — тя също се отдалечи.

— Не биваше да идвам тук — рече Мариса потръпвайки. Разкривеното от гняв лице на Педро я плашеше. — Няма да се дуелираш заради мен, нали? Не позволявам. По-скоро бих се върнала при чичо си. Във всеки случай, никой от нас не заслужава да залагаш живота си на карта.

— Напротив, ти заслужаваш. Но заради теб няма да призова копелето на дуел още тук — за най-голяма нейна изненада той неочаквано се засмя — Обаче, ако още веднъж се промъкне отвъд реката на наша територия, за да краде коне, тогава ще го пипна и най-сетне ще си оправим сметките!

Мариса не го попита какво има предвид, тъй като тонът му я плашеше и предпочиташе да променят темата. Доминик се бе върнал при красивата си годеница. Без съмнение с нея той се държеше мило и любезно. Тя имаше закрилата на родителите си и своята невинност. Той не би дръзнал да вземе насила малката Джейн! Не, щеше да се ожени за нея, по собствено желание, без да е принуден да го прави.

Мариса не знаеше как успя да понесе тази безкрайна вечер. Слава Богу, бе събрала достатъчно самообладание, за да не даде израз на хаоса от чувства, които я разкъсваха. Внимаваше да не пие прекалено много вино — само колкото да се поотпусне. Тя се смееше и флиртуваше с Педро, който постоянно й се кълнеше в любов, приемаше благопожеланията на познатите му и танцува с някои от тях. Тогава видя Доминик да излиза на терасата с хихикащата поруменяла Джейн. Дали навън щеше да я целуне? Какво я интересуваше? Тя го мразеше, презираше го! Кога и как бе попаднал точно тук? Това също й бе безразлично.

Запозна се със семейство Джаксън — Андрю и симпатичната Рейчъл, както и с Джон Байрон и красивата му надменна жена.

Все пак, вечерта не мина без произшествия. Току-що бе танцувала с генерал Уилкинсън, въпреки възрастта си — учудващо добър танцьор. Когато той я отведе обратно на мястото й, Педро бе погълнат от сериозен разговор с Байрон за пазара на вълна и индиго и зачестилите разбойнически нападения в околността. Инес, която разговаряше с госпожа Байрон, дори не я погледна.

— О, госпожице Джейн — рече генералът, — вече мислех, че младият ни приятел ви е обсебил за цялата вечер. Все още не сте ми оказала честта да потанцувате с мен. Доминик, навярно познавате чаровната госпожица Де Кастелянос? И двамата сте били в Европа, може би имате общи познати. Ще ми позволите ли да потанцувам с годеницата ви?

Бяха я предупредили, че генералът обичал интригите, стига да не застрашават собственото му положение. Какво целеше с този ход и каква част от истината знаеше?

Не й остана време да размишлява над тези въпроси, тъй като Доминик я покани на танц. Наложи се да го последва, ако не искаше да привлече вниманието на гостите.

— Трябва да изясним някои въпроси — грубо рече той, докато я водеше по дансинга. — Не зная какво кроиш този път, но те предупреждавам, че няма да участвам в играта ти. Разбра ли? Съветвам те да стоиш далеч от Джейн. Тя е нежна и непокварена и няма да допусна да я нараниш.

Думите му й подействаха като шамар и тя обърка стъпките, така че Доминик трябваше да я притисне по-плътно към себе си. Мариса веднага се съвзе и отметна глава. Сега искрящите им от гняв погледи се срещнаха. За миг се изкуши да му издере лицето.

— Какъв лицемер — избълва тя с треперещ глас. — Откога си такъв защитник на добродетелта? Не забелязах нищо подобно, когато…

— Не трябваше да се правиш на циганка, щом толкова си държала на добродетелността си. Не забравяй, че платих за греховете си като се ожених за теб… За нещастие и на двама ни. Но оттогава, изглежда, си научила това-онова. Винаги успяваш да си намериш някой спасител, не е ли така? Чудя се, как така си напуснала Европа и своя нов покровител. Или той те е прогонил?

— Ах, ти си…

— Това, какъв съм, не те засяга вече. Дон Педро Артеага наистина не може да се сравни с Наполеон Бонапарт, но изглежда е единствения мъж, когото можеш да заблудиш с лицемерната си невинност, така че те съветвам да се държиш за него. Избягвай да се изпречваш на пътя ми и аз също ще стоя настрана от теб. Това е единственото, за което можем да се споразумеем при настоящото положение на нещата.

Всичко се завъртя пред очите й, но тя направи усилие да не изгуби такта.

— Не искам да сключвам никакви споразумения с теб. Все ми е едно какво правиш и за кого се жениш. Ако знаех, че си тук, нямаше да последвам съвета на чичо си и да дойда. Все едно, съвсем скоро заминавам за Луизиана, така че ще изчезна от живота ти. Но ти избягвай да пресичаш реката, за да крадеш коне, иначе твоята Джейн може да остане вдовица като… като Инес!

Не съзнаваше напълно какво говори. Болка, гняв и унижение я заслепяваха и й отнемаха способността да мисли трезво. Защо не я оставяше на мира, след като й бе дал да разбере какво иска от нея.

— Я повтори? — с режещ глас нареди той.

— Това не са мои думи, а на Педро. Няма значение. Пусни ме, причиняваш ми болка. Не искам да танцувам повече. Какво ще си помисли твоята Джейн, ако припадна в обятията ти?

Бледият й вид го обезпокои. В съзнанието му изплува споменът за извиващото се в обятията му голо тяло на съпротивляващата се малка циганка, която бе открил на кораба си. Знаеше, че е способна да мрази, но можеше ли да обича? Боже мой, защо трябваше да си задава подобни въпроси точно сега, пред десетки любопитни погледи в една препълнена бална зала? Тя беше безчувствена малка кучка — беше му дала достатъчно доказателства за това. Чудеше се дали знае и дали изобщо се интересува какво бе станало с детето й. В крайна сметка реши да не й казва.

— Моля! — прошепна тя.

Съвсем в неин стил щеше да бъде да припадне пред погледите на всички и да го злепостави. Инес, която все още не можеше да му прости годежа с Джейн Байрон, без съмнение щеше да използва това по свойствения си перверзен начин.

Все така с валсова стъпка той поведе Мариса към терасата.

— Луд ли си… да ме доведеш тук? — ужасено рече тя.

— По-добре да припаднеш тук, отколкото вътре. Или държиш на театралния ефект?

— За какво ми е да театралнича? — горчиво отвърна тя. Нощният въздух я накара да потръпне. — Е, добре. Благодаря за загрижеността. Сега най-добре ме отведи обратно, преди годеницата ти да си е помислила нещо.

— Или твоят годеник, който толкова иска да ме види мъртъв. Благодаря за предупреждението — отвърна той сухо, но поне без присъщия си сарказъм, от който тя вече се боеше.

— Нищо не се е случило помежду ни! — защитаваше се Мариса пред Педро по обратния път. — Прилоша ми от въртенето в кръг и той ме изведе на чист въздух, нищо повече. Сам видя колко бързаше да се върне при годеницата си. Радваше се на възможността да се отърве от мен. Той е един нецивилизован дивак, който ми е направо противен. Мислиш ли, че бих могла да забравя вината му за смъртта на баща ми?

Думите й разгневиха Инес, чиято любезност неочаквано се изпари.

— Значи знаеш? Навярно от втора или дори трета ръка? Всичко бе толкова глупаво и безсмислено! Бившият ти съпруг бе станал прекалено настойчив, което подразни баща ти. Андре настояваше да се дуелира с него, макар да го умолявах да не го прави. След това, след раняването, в продължение на месеци се грижих за него, без нито за миг да напусна плантацията. Но ти разбира се, не знаеш това. Ти беше прекалено заета да обикаляш Европа и да оплиташ все нови и нови мъже. Не, Педро, остави ме да се доизкажа, до гуша ми дойде от лицемерие. Исках да я приема топло, защото е дъщеря на Андре, но ти казвам, че ако баща й знаеше какво е излязло от нея, щеше да я лиши от наследство! Същата е като майка си, която не бе нищо друго, освен една… — сякаш неочаквано осъзнала какво щеше да каже, Инес замълча и се закашля.

— За Бога — наруши неловката тишина Педро, — струпаха ни се предостатъчно неприятности за една-единствена вечер. Утре сутринта и двете ще съжалявате, а аз ще се опитам да забравя случилото се. Всички имаме нужда от сън.

Колко неуместно звучаха думите му, след като сам бе отприщил всичко с нескончаемите си въпроси. Въпреки това, Мариса не можеше да отрече, че се чувства уморена и иска да остане сама и да подреди мислите си. Ако Педро имаше намерение да се държи високомерно и покровителствено, това не я засягаше. И без друго не възнамеряваше да се обвързва с него. Да, ако зависеше от нея, отново би избягала. В каретата се бе възцарило напрегнато мълчание. Дори Инес, която не бе свикнала да си държи устата, не отронваше нито дума. Що се отнася до Педро… за него никога не можеше да се каже какво мисли.

По-късно — Мариса вече си бе легнала — той се опита да влезе в спалнята й, но за щастие тя бе залостила вратата и бе накарала Лейли да остане да спи при нея.

— Кой ли е това? Господарката вече спи — уплашено прошепна момичето.

След това се възцари тишина и Мариса се унесе в неспокоен сън. Сънува, че е в Тунис, вкопчена в решетките на малкото прозорче на стаята си, и се събуди с вик.

Лейли се бе навела и събираше завивките си. Сега тя се изправи и я погледна с изплашените си кафяви очи.

— Не исках да ви будя, госпожице. Още е рано.

Устните й трепереха, сякаш очакваше да бъде ударена. Дали Инес биеше прислугата си? Мисълта за нея събуди в съзнанието на Мариса спомена за предишната вечер и отвратителните думи, които бяха разменени.

— Не можах да спя — утешително се усмихна Мариса, — но не ми се ще да се излежавам. Бих искала… — в гласа й се появи почти заговорническа нотка: — Не би ли могла да ми донесеш чаша кафе и да предадеш да ми оседлаят един кон? Без да смущаваме никого, разбира се. Бих искала да пояздя… сама. Няма да ходя далеч, само до хълма, откъдето се вижда реката.