Розмари Роджърс
Развратни игри (36)

35

— Откакто американците ни обявиха война, Мурад Раис е като тигър в клетка — каза Кямил няколко месеца по-късно. Той лежеше на леглото и наблюдаваше облечената в широк копринен халат Мариса. Забеляза, че тя имаше болки, макар да го слушаше усмихната.

— Навярно гордостта му е била сериозно наранена, когато американците подпалиха пленената „Филаделфия“. Но всички тези неуспехи само доказват на пашата колко необходими сте му ти и твоите верни еничари, не е ли така?

— Владетелите на Триполи винаги са имали нужда от нас — отвърна Кямил без излишна скромност. — Също и всички онези паши и бейове от крайбрежието, които се правят на владетели, но всъщност дължат властта си на нас. Затова Мурад Раис набързо изпрати роба, който някога бе твой съпруг, в пустинята. Оттам, ако пожелае, той може лесно да избяга. Във всеки случай няма да го видиш никога повече.

Мариса простена и постави ръка на корема си. Познаваше тези болки, които бързо зачестяваха, карайки я да се превива.

— Мисля, че… — промълви тя. — Оох, мисля, че…

Кямил вече бе повикал помощ и помещението веднага се изпълни с хора. Мариса разпозна Зулейка, някакви робини и за свое учудване — Зелма Мийкър, която коленичи до нея и започна да мърмори молитви на английски.

Безпомощна, разтърсвана от конвулсиите, Мариса се остави в ръцете на всичките тези хора. Зулейка бе необикновено благоразположена и загрижена. Лекар нямаше, само една възрастна жена с мръсни ръце на име Айше, която бе израждала децата на пашата. Дадоха й някаква горчива отвара, която трябваше да облекчи болката. Мисълта, че трябва да ражда, изложена на всичките тези погледи, я ужасяваше. Потта се стичаше по лицето й и тя се вкопчи в една кокалеста ръка. Когато Зулейка понечи да отпрати жената, Мариса се възпротиви:

— Не, нека остане! Искам да остане!

Зелма Мийкър, която тук наричаха със смехотворното име Баб, поне бе европейка и шепнеше молитви на един познат й християнски език. Зулейка с нежелание се подчини на волята й.

— Тези езичници! — неодобрително рече Зелма. — Зная какво се прави в такива случаи. Самата аз съм родила две деца, които обаче дойдоха на бял свят мъртви. Детето ви е християнче и ако оживее, ще го взема под свое покровителство, не се безпокойте. Стискайте здраво ръката ми и напъвайте, все едно какво ви говорят тези езичници. При всяка конвулсия напъвайте силно, а след това си поемайте дълбоко дъх.

Стенейки, Мариса се вкопчи в кокалестата ръка на Зелма. Всичко около нея се въртеше и тя мяташе глава насам-натам. Видя глуповатото лице на Жан и й се стори, че отново лежи в подножието на онова стълбище… не, сега всичко бе съвсем различно.

След това обаче усети пареща болка от вътрешната страна на бедрото си и видя чифт подигравателни сребристосиви очи, видя Филип без лице… Една последна разкъсваща болка я накара да изкрещи и да се изопне като тетива въпреки ръцете, които я натискаха надолу. Последва някакво смътно усещане за облекчение и безтегловност, докато нещо влажно се плъзгаше между бедрата й. Тя въздъхна почти щастлива и изгуби съзнание.

Първото нещо, което видя, когато отвори очи, бе наведената над нея Зулейка.

— Бедна сестро! Аллах прибра детето ти. Пъпната връв се бе увила около вратлето му и го бе задушила. Но слава на Аллах, ти оживя и ще оздравееш.

По лицето на Мариса рукнаха сълзи, които бяха внимателно изтрити. Кямил се приближи, подържа известно време ръката й и я увери, че скоро щяла да се възстанови и да има още много деца.

— Такава беше волята на Аллах…

Мариса отново се чувстваше празна. Трябваше да забрави движенията в утробата си, които в продължение на няколко месеца се бяха превърнали в неразделна част от нея.

Постепенно болките от раждането отшумяха, болката от напора на млякото в гърдите й премина и с всеки изминал ден тя укрепваше все повече.

Когато се почувства достатъчно силна, за да стане от леглото, Теса и Зелма вече ги нямаше. Зулейка й обясни, че Баб била продадена на някакъв богат търговец, за да се грижи за децата му, а Аминех била в палата на пашата. Оттам, след получаването на откупа, щяла да отпътува за Америка през Константинопол.

— Френският консул пита за теб — рече Зулейка, която отскоро се държеше с Мариса като със сестра. — Обяснихме му, че си болна от чума и си на смъртно легло и това поохлади интереса му. Освен това французите са във война с Англия и тя ангажира цялото им внимание — погледна изпитателно Мариса. — Разбра ли, че Наполеон се е обявил за император на французите? Чух също, че братята и сестрите му получавали като подарък завладените провинции. Чудя се колко ли дълго ще продължи това.

Значи кръстницата й Жозефин сега бе императрица на Франция.

— Мен това не ме интересува — небрежно рече Мариса.

Тази забележка влуди Зулейка, която обаче не се издаде. Брат й трябва да си бе изгубил ума! При други обстоятелства, той отдавна щеше да се е погрижил за безопасността на сестра си. Пашата бе изпратил повечето от жените си в летния си дворец. Американските кораби всекидневно обстрелваха Триполи, но това не бе най-лошото. Още повече грижи на жителите на града създаваха слуховете, че неверниците готвели нападение по суша под командването на някой си Уилям Итън, бивш консул в Тунис. Защо султанът не изпращаше подкрепление?

Зулейка скърцаше със зъби при мисълта, че брат й си губи времето с тази чужденка, която тя бе принудена да нарича „сестро“. Събирайки цялата си смелост, тя реши да посети приятелките си от харема на пашата, които все още не бяха напуснали в града. Там се раждаха слуховете и оттам плъзваха из целия град. Ако до ушите на султана достигнеше мълвата, че в Триполи се намира родственица на могъщия император на Франция, той навярно щеше да предприеме нещо. Веднъж вече плановете й бяха претърпели крах, но това не биваше да се повтаря! В някога непревземаемата крепост Триполи сега царяха размирици. Повечето заможни жители се бяха преселили в пристанищното градче Дерна. Пашата живееше в укрепения си и охраняван дворец, а еничарите почти всекидневно трябваше да потушават безредици, тъй като американските роби бяха надигнали глава. Говореше се, че Мурад Раис бил продал услугите си на алжирците и бил на път към Алжир. На какво трябваше да вярва човек и на какво не?

Зулейка — опърничава и твърдоглава както винаги, кроеше плановете си с оправданието, че трябва да изпълни дълга си. За съюзничка използваше бялата робиня Аминех, която от известно време бе любимата държанка на пашата. Говореше се дори, че той щял да я направи своя жена, ако междувременно не бъдела отровена или освободена срещу тлъст откуп.

Зулейка се срещна първо с Аминех и се опита да получи отговор на въпросите, които я измъчваха и да опипа почвата с някои намеци. Със задоволство установи, че не бе трудно да пробуди интереса на ленивата, безгрижна Аминех.

— Наистина тя би могла да донесе голям откуп. Нещо повече, може би дори съюз с Франция, не е ли така? Трябва да обясня на пашата каква добра сделка би могъл да направи. А брат ви… Навярно ще се радвате брат ви да бъде преместен на някое по-безопасно местенце… Дерна например?

От малка възпитана в търпение, Зулейка изчакваше.

Междувременно обстрелите над Триполи зачестиха. Американските фрегати проникваха дори в пристанището, така че нито един кораб от флота на пашата не дръзваше да излезе в открито море.

Не след дълго Зулейка започна да се пита дали усилията й щяха да дадат плод. Кямил изглеждаше угрижен. Тъй като пашата се бе барикадирал в двореца си, брат й бе натоварен със задачата да се грижи за реда и да попречи населението в обсадения град да изпадне в паника.

Нощем обаче, докато лежеше при златнооката си любима, той се наслаждаваше на забравата, която му носеше стройното й тяло. Пред нея той се разкриваше, говореше за близкото бъдеще, когато щеше да я направи своя жена. През тези нощи тя бе просто един инструмент за наслада. Денем, когато не излизаше на езда с еничарите, една млада жена я въвеждаше в тайните на древното изкуство на кючека. Кямил бе очарован, Зулейка завиждаше, макар презрително да отбеляза, че това изкуство било за робините, които не притежавали никаква друга възможност да привлекат вниманието на господарите си.

— Кямил и без това ме обгражда с внимание — също толкова ехидно отвърна Мариса. — Уча се да танцувам, за да го зарадвам и да каля тялото си.

Зулейка изгуби контрол и просъска с неприкрита омраза:

— Ти не си нищо повече от една играчка, която с времето ще изгуби от очарованието си. Възможно е брат ми да се ожени за теб, но той ще има и други жени, не забравяй това! Тогава ще си спомни, че преди него си принадлежала и другиму и ще те отблъсне или ще те направи робиня на другите си жени. Все пак няма да останеш вечно млада!

— Но все още съм — отвърна на удара Мариса и сластно се протегна на дивана си.

Тя не спомена пред Кямил за тези търкания, защото й беше жал за Зулейка. Дълбоко в себе си, не изключваше възможността сестрата на Кямил да е права. От известно време бе станала хедонистка, но какво друго можеше да стори в едно общество, в което ролята на жената се свеждаше до това, да доставя физическа наслада на мъжете. Кямил наистина ценеше интелигентността й и обсъждаше с нея държавнически въпроси, но нощем я поставяше на мястото й, тъй като, за да не й направи дете, я любеше по все същия перверзен начин, както в началото.

В края на лятото слънцето приличаше безмилостно от синьото небе, по което не се мяркаше нито едно облаче. На пазарския площад сляп разказвач на приказки нареждаше с монотонен глас безкрайни истории, уличните търговци хвалеха стоката си, сякаш нищо не се бе случило и дните си течаха, както по времето на халифите.

В оградения от висока стена двор на къщата на Кямил Хасан въздухът бе наситен с ухание на цветя и парфюми, а музика заглушаваше далечния тътен на оръдията. Всичко си бе такова, каквото е било преди столетие, а и защо трябваше да се променя?

И все пак се промени — толкова неочаквано, че промяната завари неподготвена дори Зулейка. Един следобед, когато Кямил отсъстваше от къщи, дойдоха войници от двореца, на които бе наредено да поставят двете жени под личната опека на пашата. По заповед на турския султан, Кямил Хасан бе преместен в Дерна, за да организира защитата на града. Сестра му трябваше да се премести в двореца, докато се удадеше удобна възможност да отпътува при родителите си в Турция. Що се отнася до французойката, тя вече нямала нужда от покровителството на Кямил, тъй като френският консул бе проявил необичайна неотстъпчивост по въпроса за нейното бъдеще, а погълнатият от войната с американците паша, не искаше да си създава врагове и в лицето на французите.

Сега Мариса наблюдаваше от носилката оживените улици, по които някога бе яздила с еничарите. Отведоха я в дома на френския консул, от когото тя научи, че вече са направени всички приготовления за пътуването й до най-близкото свободно пристанище, откъдето ще отпътува за Франция с първия кораб за Европа.

Господин Д’Арси, френският консул — енергичен нисък мъж с прошарена коса, се отнасяше с нея така, сякаш бе преживяла нещо ужасно, оставило неизлечими следи в душата й.

Той изобщо не я слушаше, повтаряйки непрекъснато, че не трябвало да се тревожи за нищо. Откупът за нея вече бил платен на турския султан, който дал строги нареждания младата жена да бъде изпратена невредима за Франция.

— Императорът лично ни информира за това и изрази дълбокото си съжаление за случилото се. Казват, императрицата се разплакала, когато научила, че все още сте жива.

Господин Д’Арси я погледна недоумяващо. Бедната, толкова нещо е трябвало да преживее, че изобщо не осъзнава колко поласкана трябва да се чувства — помисли си той с известно нетърпение. След това, тъй като тя продължаваше да мълчи, рече настойчиво:

— Не разбирате ли, госпожо? Получих едно писмо, подписано лично от императора на Франция! Вече бяхте изгубила всяка надежда, прав ли съм? Но сега сте спасена и сте извън всякаква опасност! Погрижили сме се за всичко, утре сутрин заминавате, съпроводена от ескорт на пашата, който ще гарантира безопасността ви по време на пътуването до Тунис. След това ще бъдете под закрилата на френската флота.

Мариса избухна в сълзи и консулът смутено я потупа по рамото.

Д’Арси лично се бе погрижил за ескорта и дори й осигури европейски дрехи, които тя отказа да облече. Консулът изпита облекчение, когато видя странната си, неблагодарна гостенка да отпътува, заобиколена от войниците на пашата.