Розмари Роджърс
Развратни игри (13)

12

Без да подозира за плетящите се около нея интриги, Мариса се опитваше да изглежда весела и безгрижна. Накрая най-сетне напуснаха театъра и се отправиха към резиденцията на руския посланик.

Жозефин бе притихнала. Тя страдаше от главоболие, което напоследък толкова дразнеше Наполеон, а Хортензия, както обикновено, бе вглъбена в себе си. Едме, напротив, бе в чудесно разположение на духа.

— Толкова си мълчалива, дете — почти с укор се обърна тя към племенницата си. — Надявам се, не си уморена. Вечерта едва сега започва. Чух, че руснаците били превъзходни домакини.

Еуфорията на Едме подразни Мариса. Дали леля й не се надяваше отново да види новия си обожател? Невъзможно бе да я предупреди. Освен това не допускаше, че Доминик щеше да дръзне да стори нещо на една графиня и не намираше за необходимо да разказва всичко на леля си. Цялото й същество бе обсебено от копнежа да забрави. Бе решена да се държи така, сякаш нищо не се е случило.

Погълната от грижите си, тя и не подозираше, че Наполеон, който по време на първия антракт се бе скарал зад сцената с една от метресите си, бе решил да потърси утеха при нея.

Люсиен Бонапарт, омразният девер на Жозефин, бе този, който отвори очите на Мариса. Той я покани на танц, прекъсвайки разговора й с руснака, ухажвал я в Малмезон.

— В момента руснаците са наши съюзници, но не виждам причина за прекалено интимничене — рече той. — Да не би да съжалявате, че изгубихте един толкова пламенен обожател?

Обзета от смесени чувства на облекчение и объркване, тя поклати глава.

— Не. Честно казано, не го харесвам. Прекалено е настойчив за моя вкус.

— А вие не цените настойчивостта у мъжете, така ли да разбирам?

Мариса бе изненадана от насоката, която бе поел разговорът.

— Не ми допада, когато мъжете си въобразяват, че всичко им е позволено, дори и при най-беглото познанство. Навярно ме смятате за прекалено недостъпна.

— О, аз съм достатъчно толерантен, за да приема всичко. Но брат ми е доста конвенционален, що се отнася до жените. Искам да кажа, напоследък.

Смущението й растеше. Какво означаваше това? Знаеше, че Жозефин не можеше да понася девера си и бе склонна да я разбере. Още по-смутена обаче бе, когато не след дълго се оказаха пред самия Наполеон, който в момента разговаряше с цар Александър.

Мариса се овладя достатъчно бързо, за да направи реверанс и би предпочела да остане в тази поза, но Наполеон й протегна ръка и й помогна да се изправи.

— Това е моята чаровна гостенка, госпожица Де Кастелянос, кръщелницата на моята съпруга. Както ваше величество сам може да се убеди, тя е толкова млада, че все още се изчервява.

Тя поруменя още повече, срещайки благосклонния взор на царя, който й се усмихваше. Чувстваше, че всички погледи наоколо са обърнати към нея. Какво означаваше всичко това? Защо Люсиен Бонапарт толкова неочаквано я бе поканил на танц и я бе довел тук?

Наполеон я поглъщаше с поглед.

— Госпожице, тази вечер изглеждате особено красива.

В своята униформа и с множеството ордени той изглеждаше доста внушително и Мариса почти не можеше да повярва, че това е същият човек, който в Малмезон понякога бе вземал участие в игрите на младежите и се бе отнасял с нея като мил, но разсеян чичо. Защо я гледаше толкова странно?

— Ти, невинно агънце! — смъмри я Едме двадесетина минути по-късно, след като се бяха оттеглили в един малък салон. — Не разбираш ли, че той е запленен от теб? Скъпа, пожъна грандиозен успех! Много по-голям, отколкото бях очаквала. Сега трябва да бъдеш много предпазлива. Най-много два танца с един и същ кавалер, разбрахме ли се. И не флиртувай прекалено очебийно, той може да бъде много ревнив, когато хареса някоя жена. Трябва да…

— Замълчи, моля те! — Мариса неволно бе поставила длани на ушите си и гледаше леля си така, сякаш я смяташе за умопобъркана. — Да не би това да означава, че генерал Бонапарт… че той… не, навярно грешиш. Знаеш, че винаги е бил много мил с мен, също като кръстницата ми.

Едме въздъхна и нетърпеливо тропна с крак. Дали племенницата й умишлено не се преструваше на по-ограничена, отколкото бе? При цялата си трогателна наивност и въпреки младостта си, тя бе натрупала известен опит, превърнал я в истинска жена. Как можеше човек да я вразуми и да я накара да мисли практично?

— Не си ли забелязала, че Жозефин е свикнала със забежките му? Тя го разбира, а освен това от време на време се намира кой да я утеши. Неотдавна едва не избухна нечуван скандал заради младия лейтенант Дени. Тя няма да ти се сърди, можеш да ми вярваш. Стига да бъдеш дискретна… Разбира се, не бива да се предаваш прекалено скоро. Просто се изчервявай, както само ти умееш и дръж невинните си очи широко отворени, сякаш не разбираш нищо…

Тя продължаваше да говори припряно и развълнувано, без да даде възможност на племенницата си да възрази. Намираше, че е крайно време момичето да опознае действителния живот. А в случая… о, говореше се, че Наполеон Бонапарт възнамерявал да се провъзгласи за император! Освен това бе всеизвестно, че спрямо метресите си той проявяваше необичайна щедрост, а когато им се наситеше, ги омъжваше за някой генерал или новоизпечен благородник. Мариса трябваше да разбере колко глупаво се държи и какви възможности й се предлагаха.

— Или искаш да бъдеш изпратена при диваците в Нова Испания, при баща ти, а той навярно ти е много сърдит? А що се отнася до този Педро Артеага, от който си избягала, сега той едва ли би те взел за жена, добре го знаеш. Никой испанец не би те взел за жена — прекалено са праволинейни. Казвам ти всичко това за твое добро, разбираш ли, малка моя? Искам за теб само онова, което би искала и майка ти, ако бе жива — да си щастлива. Не прави такава физиономия, дете! Сега си жена, а не някое глупаче, което мисли само как да избяга и да се скрие. Хайде, трябва да се връщаме в балната зала, преди той да започне да се чуди къде си.

Мариса се чувстваше като в капан. Може да й липсваше житейски опит, но не бе глупава, а и отдавна бе изгубила невинността си. Неочаквано си спомни за Филип. Ах, да можеше отново да я спаси! Трябваше да намери начин да поговори с него.

Останалата част от вечерта премина, без да се случи нищо особено. Мариса танцуваше, смееше се и бъбреше, но духът й бе другаде. Сега разбираше защо всички се тълпяха около нея, а и не й убегна, че Наполеон често я следеше с поглед. Но откакто знаеше причината за това, не се безпокоеше толкова, тъй като бе убедена, че може да му се противопостави. Намираше за безсмислено да си блъска главата над мъчителни въпроси, каквито не липсваха.

На другия ден имаше уговорена проба при шивач. За нейна радост получи цветя от Филип, който й пишеше, че се надявал скоро да я види. Малко по-късно дойде и пакет, съдържащ прекрасна стола, съпроводена с визитна картичка, на която с разлят почерк бе изписана една — единствена дума: „Наполеон“.

— Виждаш ли? — ликуващо рече Едме. — Не е било сън, малка Пепеляшке.

Вечерта бяха канени на прием в двореца на Талейран и тя пришпорваше бедния Лароа да завърши нова вечерна рокля за Мариса. При други обстоятелства Мариса би се зарадвала на празненството, което ги очакваше, но сега го очакваше със страх и безучастно се остави да й премерят почти готовата дреха. Лароа вече бе чул последните слухове и се учудваше какво намира Бонапарт в това мълчаливо момиче, което наистина имаше прекрасни очи и коса, но както по всичко личеше — нито искрица дух. Той й уши бяла рокля с много рюшове и плисета, за да я направи да изглежда по-зряла и да й придаде някаква гръцка женственост.

— Ще нарека това свое творение „Андромеда“ — рече гордо, докато я въртеше насам-натам като някоя кукла.

Мариса намираше името твърде подходящо, защото се чувстваше като гръцка девица, която щеше да бъде принесена в жертва на някое чудовище.

Жозефин я гледаше тъжно, но както обикновено, бе мила с нея. Възможно ли бе наистина да не й се сърди? За да направи подаръка за Мариса по-малко скандален, Наполеон бе предвидил подаръци и на съпругата и доведената си дъщеря — за Жозефин рубинена огърлица, а за Хортензия красиво ветрило от слонова кост. В момента той бе зает с неотложни държавни дела, така че щеше да се появи на приема с известно закъснение.

Ръцете на Мариса бяха ледени, макар да носеше копринени ръкавици. Тя се боеше да се появи в обществото, тъй като знаеше, че вече шушукат по неин адрес. Сега неволно изправи гръб, сякаш за да се подготви за неизбежното. Трябваше да има някакъв изход от нейната дилема. Филип щеше да й помогне, убедена бе в това. За пред леля си обаче предпочиташе да дава вид, че се е примирила със съдбата си.

Не можеше да знае, че мислите на Едме са другаде. В мрака на каретата тя се чувстваше като обзета от пламъци. Днес след приема… но как щеше да стане? Доминик бе казал, че може да постигне всичко, което пожелае… Колко самовлюбен и самоуверен бе! Трябваше да му откаже, но в него имаше нещо… дори от най-беглото докосване на пръстите му й прималяваше. Той бе американски дивак, който не си губеше времето с ласкателства и вежливости, а, изглежда, бе свикнал просто да взема каквото иска. Отдавна не се бе случвало някой мъж да я заплени дотолкова и тя се чувстваше като нощна пеперуда, привлечена от пламъка на свещта, в който щеше да намери смъртта си. Знаеше, че не би могла да му устои, ако той намереше удобен случай да я завладее.

Едме потръпна и облиза устни. Желаеше ли изобщо да му се противопостави? Той бе горско животно сред цивилизовани хора, с които бе свикнала, и подобно на много други жени, тя се питаше дали наистина ще успее да го обуздае. Сърцето й направо щеше да се пръсне, когато каретата спря пред мраморното стълбище към двореца на Талейран.

Кристал, злато и сребро, както и бижутата на дамите и ордените на господата, блестяха на светлината на хилядите свещи. Мариса бе заслепена от цялото това великолепие. Тази вечер в двореца се бяха събрали владетели, дипломати и благородници от целия свят. Никога не бе чувала на едно място да се говорят толкова много езици и неволно си спомни историята за Вавилонската кула. Стените бяха покрити с коприни в цветовете на Републиката, а между тях висяха гирлянди цветя, чието ухание се смесваше с това на ястията и на парфюмите на дамите. Вечерта бе топла и в градината бе издигнат павилион за танци.

Музикантите вече свиреха. Наоколо бе такава навалица, че Мариса не очакваше да открие Филип. Едме, която не се откъсваше от нея, също се оглеждаше наоколо, сякаш търсеше някого.

Най-сетне оставиха зад себе си дългата редица от гости, чакащи да поднесат почитанията си на домакина. Талейран ги отведе до предназначените за почетните гости позлатени столове, подредени малко встрани от останалите.

Жозефин и Едме веднага бяха наобиколени от приятели и обожатели, така че на Мариса й се удаде възможност да се поогледа. Беше погълната от това занимание и трепна, когато чу един мек глас да я заговаря:

— Радвам се да ви видя, госпожице. Изглеждате възхитително. Ваш слуга — Жозеф Фуше, маркиз Отранто целуна ръката, която тя с неохота му бе протегнала.

Мариса не харесваше Фуше. Приличаше й на отвратителна граблива птица, обикаляща жертвата си, преди да я връхлети — винаги наблизо, вперил проницателните си студени очи. Не можеше да се отърси и от мисълта, че той бе сред хората, подпалили пожара на революцията. Приятел на Робеспиер, той бе един от онези, които бяха дали съгласието си за екзекуциите на аристократи. Защо вечно я следеше? Дори когато й правеше изтъркани комплименти, дребните му очички не преставаха да я оглеждат изпитателно. Терорът е минало и няма причина да се боя от него — мислеше си тя.

Молеше се да я остави на мира, но той продължаваше да й досажда с комплиментите си. Тя се опитваше да си внуши, че маркиз Отранто е на приема като гост, а не в качеството си на министър на полицията. Глупаво бе да се чувства застрашена. Улови се дори, че й се искаше Наполеон да е наблизо, за да я закриля.

— Ще позволите ли да ви отведа до масата, госпожице? Разбира се, само ако нямате нещо друго предвид.

Не й хрумна никакво правдоподобно извинение. Леля й бе погълната от оживен разговор, от нея не можеше да очаква помощ. В крайна сметка Фуше се настани до нея с доволна усмивка.

— Поласкан съм от факта, че се съгласихте да ми отделите от времето си. Знаете ли, госпожице, за мен вие сте една очарователна загадка? Навярно не съм единственият ви обожател, любопитен да научи нещо повече за вас. Да, трябва да призная, че съм запленен от вас.

Докато слушаше мекия му глас, а дребните студени очички я пронизваха като безпомощна, прободена с карфица, пеперуда, Мариса усещаше една след друга да я заливат ту студени, ту горещи вълни.