Розмари Роджърс
Развратни игри (38)

37

На 27 април те превзеха Дерна с помощта на три американски кораба, които обстрелваха града откъм морето. Калените в битки еничари на султана напразно се опитваха да спрат крещящите нашественици, докато населението на града се криеше по домовете си и изчакваше развръзката, за да приветства победителя.

След като научи от един умиращ еничарин къде живее търговецът Осман, Доминик се запъти към дома му, съпроводен от двама бедуини, които се бяха клели пред шейха си да не се отделят от него. С тях бе и воденият, както от любопитство, така и от загриженост за лекомисления си капитан, Доналд Макгуайър.

Дерна вече бе превзета — писъците на жените и ликуващите викове на победителите говореха също толкова красноречиво, колкото издигащите се към черното нощно небе пламъци.

От къщата на търговеца Осман се носеха женски писъци и викове на деца. Пред дебелата, залостена отвътре врата, стоеше Кямил Хасан и чакаше. Зъбите се бялваха на фона на брадясалото мургаво лице. Ятаганът му проблясваше в светлината на горящите къщи.

— Знаех, че ще дойдете, но робът ще трябва да се бие за живота на сина си! Или искате да се изправя срещу всички ви?

С жест Доминик накара мъжете, които го съпровождаха, да отстъпят няколко крачки назад.

— Един мъж може да бъде роб единствено на сетивата си и точно това се случи с вас, Кямил Хасан. Ще ви убия, ако не отстъпите и не ме пуснете да вляза. Дерна падна. Проявете разум и се предайте.

Вместо отговор Кямил се нахвърли срещу него. Остриетата се кръстосаха със звън.

Двамата мъже се сражаваха на стълбището към входната врата и Кямил, изгубил всичко, влагаше в ударите си цялата сила на своето отчаяние. И без друго щеше да умре, тъй като не му бе останало за какво да живее.

Бедуините наблюдаваха невъзмутимо, отстъпвайки няколко крачки назад, когато трябваше да освободят пространство за сражаващите се. Доналд също отстъпваше неволно, но не бе толкова мълчалив, а окуражаваше Доминик с викове.

В далечината се чуваха викове и писъци, а тук — само задъхано дишане и металически звън, когато остриетата се срещнеха.

Всичко приключи неочаквано бързо. Доминик се подхлъзна и Кямил нанесе удар със смразяващ кръвта вик, но ятаганът му разсече въздуха, тъй като противникът му се бе навел, за да замахне мигновено от своя страна.

Битката бе приключила. Полуобезглавеното тяло на Кямил се изтърколи по стълбите, а плиснала кръв ги обагри в червено.

— Мисля, че желаеше да умре — тихо рече Доминик. Той изтри кървавото острие на ятагана си в белите дрехи на трупа, преди да почука с него по вратата.

— Бедният — промърмори Доналд. — Но какъв е този ваш син, за когото говореше? Не сте ми споменавал за това…

— Трябва ли да знаеш всичко, любопитен стар козел? Сега си затваряй устата.

Зад вратата се чу някакъв шум и единият от бедуините грубо настоя да им отворят. След кратко колебание резето бе вдигнато и вратата се отвори. Пред тях стоеше висока кокалеста жена с дете на ръце.

— Аз съм американка, а вие сте от американските кораби, нали? Тук с мен се отнасяха добре, обещах им да ви кажа — тя бе облечена в черно, незабулена, а оскъдната си коса носеше сресана така, че да не пада върху лицето й. — Кой сте вие? — погледна Доналд с упрек.

Доминик, който бе стоял като вкаменен, въздъхна шумно и прошепна:

— Боже мой, та това е госпожа Мийкър!

Зелма Мийкър имаше да му разказва много, но той се обърна и се отдалечи, така че Доналд, ще не ще, трябваше да посрещне словесния й поток.

— Значи той също е станал езичник? Не бих казала, че това ме учудва, макар да имаше време, когато почти ми бе жал за него… Като си помисля как се отнесе тя! Не пожела дори да види собственото си дете, само за да… за да може да живее с турчина! Знаете ли какво правят тук с момчето? О, нямам думи да го опиша, толкова ужасно бе всичко. Но аз не се поддадох. Смятат ме за побъркана, а лудите тук минават за свети хора. Аз се грижех за детето. Искаха да му дадат езическо име, но аз се възпротивих. Нарекох го Крисчън. Какъвто и да е баща му, детето ще си остане християнче! Няма да позволя да ми го отнемат, добре ли ме чухте? — тя сниши глас и рече почти умоляващо: — Няма да ми го отнеме, нали?

— Не, не — успокои я Доналд, който се молеше Доминик да се върне и да го избави от неловката ситуация. — Със сигурност няма да направи това. В крайна сметка детето има нужда от майка. Капитан Чалънджър умее да се грижи за деца също толкова малко, колкото и аз — той се наведе напред, цъкна с език и погъделичка детето под брадичката. То го погледна със сивите си очи и зарови лице в рамото на жената.

Доналд не се съмняваше в бащинството на Доминик, но къде бе майката? И защо Доминик не се появяваше, за да го избави от тази смехотворна ситуация?

Започваше да се развиделява. Жителите на Дерна, свикнали със смяната на различни владетели, изпълзяха от ниските си къщи като мишки, усетили, че котката се е заситила. Улиците бяха разчистени от труповете.

Уилям Итън разговаряше с мъжа, който бе известен сред хората му като Ел Сакр, но както наскоро бе узнал — не бе никакъв арабин.

— Проклятие, можехте да ми кажете! Това наистина беше без значение, но аз не съм сляп. Значи вие сте капитан Чалънджър. Чувал съм за вас. Вие сте причината Доналд Макгуайър да се присъедини към мен. Какво възнамерявате да правите сега, когато намерихте онова, което търсехте?

— Да изпълнявам заповедите ви, както се споразумяхме.

Итън повдигна гъстите си вежди.

— Ами синът ви? Детето, което търсехте?

— Открих го. Една американка се е грижила за него. Разбира се, най-напред ще осигуря безопасността им.

— Наистина сте хладнокръвен, сър. Нищо чудно, като се има предвид какъв беше баща ви…

— Един мъж може да има много бащи — прекъсна го Доминик. — Моля ви, не ми напомняйте за това! Но ако се безпокоите за мен, трябва да ви уверя, че имам позволението на шейха да си тръгна, когато пожелая. Връзката помежду ни не зависи от пространствената близост, а и той има други синове и дъщери, при това кръвни.

— Да разбирам ли, че когато всичко тук приключи, ще се върнете в Америка?

— Бих искал синът ми да израсне там. В Америка ще има възможност да се развие. А и, за да бъда честен, започвам да изпитвам носталгия.

— Да, да — промърмори Итън. — Какво ще правите след войната, си е ваша работа. Благодарен съм ви за помощта, която ми оказахте. Утре сутрин ще развеем флага си на най-високата сграда, за да разбере капитан Бароу, че Дерна е в наши ръце. Навярно вече знаете, че той замества Пребъл? Казват, адмиралът бил болен.

— В американската флота всичко си е постарому — сухо отвърна Доминик. — Зависи от ранга и възрастта. Защо, мислите, предпочетох да стана пират?

Все още е авантюрист — помисли си Итън, след като той си тръгна. — Колко ли дълго ще остане при нас?

В действителност Доминик не остана твърде дълго. Хората на Итън пируваха в Дерна, докато пашата на Триполи бързаше да сключи мир с някога толкова презираните американци. Итън побесня, когато научи за мирния договор. Подобно на адмирал Пребъл, той бе на мнение, че въпросът трябва да бъде уреден веднъж завинаги с пълното покоряване на Триполи. Скоро Бароу бе заменен от капитан Джон Роджърс. Един цивилен парламентьор на име Тобиас Лиър договори мира и освобождаването на екипажа на „Филаделфия“. Американският народ желаел това, бе обяснил Лиър, и през юли 1805 година договорът бе подписан.

По същото време Доналд Макгуайър и някогашният му капитан получиха позволение да отпътуват за Америка на един кораб от американската военна флота. Сега и двамата носеха „цивилизовани дрехи“, както се бе изразил Доналд, макар в тях да не се чувстваше съвсем удобно. С тях отпътува и Зелма Мийкър, чийто съпруг бе починал от треска по време на пленничеството си в Триполи. Тя не изпускаше от ръце малкия Крисчън.

Капитанът на кораба, с който отплаваха, бе още млад и твърде наивен. Той бе чувал за капитан Чалънджър — та кой ли не бе — и сега бе изненадан да види героя си в компанията на грозна възрастна жена, при това с дете, което май бе от нея.

Що се отнася до Зелма Мийкър, тя вече се бе примирила с вдовишката си участ и сега даряваше всичките си чувства на детето. Не одобряваше бащата на Крисчън, но докато той й позволяваше да се грижи за детето, бе готова да го търпи.

Една вечер Доналд рече, едва изричайки думите от смях:

— Знаете ли, господин капитан, какво си мислят всички на борда? Че Зелма е майка на детето ви! В живота си съм видял доста неща, но това надминава всичко. Щеше ми се да ви попитам…

— Забранявам ти да ми задаваш въпроси — прекъсна го Доминик. След това обаче придоби сериозно изражение. — Ще ти кажа едно: благодарение на госпожа Мийкър, имам син. Ако трябва да се оженя за нея, за да спазя условностите, ще го сторя.

— Мили Боже! Тогава по-добре аз… — промърмори Доналд, оттегли се и потъна в мрачни мисли.

През следващите дни пусна сред екипажа слух, че майка на детето е една от любовниците на капитан Чалънджър, която след раждането се самоубила, понеже не могла да понесе срама. След като стори това, Доналд се почувства значително по-добре.