Розмари Роджърс
Развратни игри (27)

26

Когато отвори очи, Мариса видя непознати щамповани копринени завеси. След известно време осъзна, че лежи в легло с балдахин. Леглото беше удобно, но когато се размърда, усети превръзката на лявото си бедро и режещата болка извика в паметта й спомена за случилото се.

— Филип те докара при мен, скъпа. Карал е, без да спира, освен, за да смени конете, а завесите на каретата са били спуснати, така че никой не те е видял. Бедният, напълно е съсипан. Сега чака отвън. Ти имаше треска и какви само ги говореше… но аз не посмях да повикам лекар, след всичко, което ми разказа той. Как се чувстваш?

Лицето на Едме бе надвиснало току над нейното, след това се появи Филип. Видял Мариса да потръпва, той падна на колене край леглото и поднесе дланта й към устните си.

— Можеш ли да ми простиш? Бях като обсебен от зъл дух! Имах чувството, че мога да залича станалото, да те очистя. Непростимо! Не можеш да ме осъдиш по-строго, отколкото го правя сам аз. Всичко ми изглежда като някакъв кошмар.

— На мен също — прошепна тя.

Изгореното място я болеше. Не можеше да мрази Филип — той я бе използвал, както и тя него. Поне се бе оказал достатъчно почтен и верен, да не я изостави. С нежелание извика в паметта си подробностите от случилото се. Това бе предупреждение. Тя с ужас се запита дали дамгата бе същата, с която фанатичният убиец бележеше жертвите си.

Изгореното място заздравя и в крайна сметка остана само малък белег във формата на лилия, каквато имаше на герба на френските крале. Виждаше се само когато разтвореше бедра — малък червен белег, подобен на родилно петно. Само някой мъж, комуто се отдадеше, можеше да го види. Тази мисъл накара Мариса да заплаче от срам и безсилен гняв. Някой бе насъскал срещу нея тези ужасни мъже. Значи чувството, че е наблюдавана, не е било плод на въображението й. Някой знаеше с какво се занимава или я подозираше. Но кой? Тя си спомни за предупреждението на Дюран и за граф Ди Киара, който навярно й бе ядосан, задето го избягва. Или може би нещастието бе дошло от съвсем друга страна? Тя продължи да си блъска главата над тези въпроси, докато леля й я увещаваше да забрави всичко.

В крайна сметка сълзите пресъхнаха. Овладяла пристъпите на плач, сега тя чувстваше единствено някаква студена празнота, през която не проникваше нищо. Дори и страх.

За пред хората страдаше от настинка, която уж бе пипнала по време на пътуването. Щом изгореното място заздравя, Мариса се посвети на всекидневните грижи — какво да облече за някое светско събитие или каква фризура да избере.

Случилото се остана тайна, известна само на Филип и отчасти на леля й. Когато си възвърна способността да мисли трезво, тя напълно оневини Филип за станалото. Сам той бе признал вината и слабостта си и не я избягваше, а продължаваше да се държи като пламенен обожател.

Кълнеше се, че чувствата му били истински, но всичко това й бе безразлично. Всъщност, той просто бе взел онова, което и без това бе възнамерявала да му предложи. Маркизът можеше да бъде доволен, а пред Филип поне не й се налагаше да дава обяснения за белега.

Животът в Бат се състоеше от нескончаеми светски събития, на които Мариса бе съпровождана от Филип, и лечебни процедури на горещите минерални извори. Баните, които Мариса вземаше заедно с леля си, й се отразяваха добре.

Уелският принц също бе в Бат, но той посвещаваше почти цялото си внимание на Мери Ан Фицхърбърт, с която според слуховете се бе венчал в чужбина без кралската благословия, при това с католически ритуал. Все пак, той даде един голям бал, на който бяха поканени всички знатни гости на Бат. На този бал Едме срещна стар обожател, така че Филип отведе Мариса в жилището си. Той се бе освободил от задръжките си и спа с нея, при което тя понесе всичко, без да изпита нищо.

На следващата сутрин откри писмо от него, в което й съобщаваше, че неотложно трябвало да замине за Корнуол, тъй като състоянието на чичо му се било влошило.

— Бихме могли да се върнем в Лондон — рече Едме, притискайки длани към слепоочията си. — Видях достатъчно от Бат, Сали също. Между другото, почти всички заминават, тъй като Уелският принц дал да се разбере, че предпочита да не бъде безпокоен.

Този път имаха ескорт и пътуваха само по светло. Преди да се раздели с племенницата си пред лондонската й къща, графиня Ландри й прошепна:

— Внимавай дете, може би скоро ще станеш маркиза.

Уморена до смърт, Мариса само кимна. Дори Симънс се прозяваше скришом, а госпожа Уилоуби спеше толкова дълбоко, че им трябваше доста време, докато я събудят.

От двете страни на входната врата горяха факли и от почти всички прозорци струеше светлина. Изглежда, изпратеното в последната минута съобщение за завръщането й бе стигнало навреме и в къщата я очакваха.

Но май нещо не бе наред, тъй като отворилият вратата Денвърс зяпна от учудване.

— Милейди! Простете, но нямахме представа…

Госпожа Уилоуби, която следваше Мариса, й взе думите от устата:

— Какво значи това? Не получихте ли съобщението? Какви са тези светлини и този шум тогава?

Мариса имаше чувството, че е сбъркала къщата, тъй като в този момент се появи официално облечената Сали, която извика:

— Мариса! Каква изненада! Мислех, че ще останеш в Бат поне още две седмици. Защо не ни съобщи, че се връщаш?

Смущението на Мариса растеше от минута на минута, защото сега до нея долитаха музика и гласове. Какво ставаше тук? Какво правеше в дома й Сали, която, изглежда дотолкова се чувстваше в свои води, че бе дошла да ги посрещне?

— Мили Боже — заекна Сали при вида на слисаното изражение на Мариса. — Не знаеше ли?

И сякаш това не стигаше, от залата, от която долитаха гласове, смях и музика, се появи… Доминик — облечен във виненочервен кадифен жакет с маншети от рюш и черна перла на вратовръзката. Мариса не вярваше на очите си. Не, това не можеше да е истина!

Той се поклони пред нея.

— Не знаех, че ще пристигнеш толкова скоро, скъпа моя. Чудесно. Така ще мога да обявя публично колко много ми липсваше.

Кръвта нахлу в главата й, така че омразното му лице се раздвои пред очите й.

— Как смееш…

Той вдигна ръка.

— Денвърс, погрижете се за багажа. Двамата с жена ми бихме желали да останем насаме.

Преди да разбере какво става, той я бе завлякъл в мъжкия салон и бе затворил вратата след себе си.

— Как смееш? — повтори тя, едва сдържайки гнева си. — Настанил си се в дома ми, даваш нареждания на прислугата ми и приемаш гости…

Той пусна ръката й и небрежно се облегна на камината.

— Как смея ли? Твоят дом и твоята прислуга? Струва ми се, си забравила как всъщност стоят нещата. Аз съм граф Станбъри, а ти… е, да, ти си ми жена. Сега сме в Англия, а тук по закон жената стои по-долу от мъжа. Всичко, което си придобила, ми принадлежи. Ти също ми принадлежиш. Ясно ли е?

Тя мълчеше слисана, без да помръдне.

Той се приближи бавно към нея и повдигна с показалец брадичката й, така че Мариса трябваше да го погледне в лицето.

— Радвам се, че проявяваш здрав разум и не се опитваш да ми издереш очите. Това ще направи всичко между нас по-лесно — след това, сякаш вече се бе отегчил от нея, се обърна и оправи маншетите на жакета си, подхвърляйки през рамо: — Давам ти време да се преоблечеш. Очаквам от теб да влезеш в ролята на домакиня.

Мариса подскочи.

— Ще те разоблича пред тях, ще им дам да разберат какъв всъщност си — един убиец!

Той се обърна рязко.

— Значи това искаш? Веднъж вече напразно се опита да го сториш, а този път изгледите ти за успех са още по-малки. Сега сме в Англия, а тук не можеш да потърсиш закрила от тайната полиция на Фуше. Да, доколкото знам, доста си загазила с играта си на шпионаж.

Тя го погледна ужасено.

— Ти! Боже мой, ти стоиш в дъното на всичко това! Ти си…

— По-късно ще имаме достатъчно време да ми обясниш какво имаш предвид — недружелюбно отвърна Доминик. — Сега трябва да се погрижим за гостите си. Сигурно си се научила да го правиш, откакто си в Лондон.

Тя бе като вкаменена от ужас и умора. Той се възползва от това и имитирайки вежливост, постави безжизнената й ръка на сгъвката на лакътя си, след което я поведе през вестибюла към стълбището.

— Очаквам те след половин час в залата. Имаш достатъчно време да се преоблечеш. Повечето от гостите са дошли от чисто любопитство, така че очаквам от теб да изиграеш ролята на всеотдайна съпруга. Съветвам те да го сториш! — последните думи бяха прозвучали заплашително.

Мариса изкачи стълбището като в транс. Всичко това й приличаше на лош сън. Движеше краката си механично, придържайки се за парапета. Той бе тук! Откъде се бе появил и защо? Гордостта му, че е американец, се бе оказала чисто лицемерие. Също и твърдението, че не се интересувал от титлата си!

Госпожа Уилоуби и Симънс си разменяха многозначителни погледи. Никоя от тях не знаеше какво да мисли за неочакваната поява на графа, но съдейки по начина, по който раздаваше нареждания, в тази къща той се чувстваше като у дома си.

На Мариса й бе все едно какво вълнува двете жени. Тя с мъка внасяше ред в собствените си мисли, така че мълчаливо се остави да я облекат и фризират. Какво го е накарало да дойде? — питаше се тя. — Знаеше ли маркизът за това? Омразата й към него й даваше сили. Бе убедена, че той е насъскал разбойниците срещу й и дори стигна дотам, да си мисли, че той я бе жигосал и изнасилил. Бог й бе свидетел, че имаше всички основания да го мрази, но защо я мразеше той?

Във всеки случай кроеше нещо, но този път тя нямаше да се издаде. Възнамеряваше да го заблуди и унищожи, отмъщавайки си за всичко, което й бе причинил.

Преди да слезе в залата, тя предаде на госпожа Уилоуби запечатано писмо, което трябваше да бъде отнесено на леля й още същата вечер. За да е сигурна, че молбата й ще бъде изпълнена, тя подари на възрастната жена брилянтни обеци и като видя почти алчния блясък в слисаните й очи, обеща да помисли за повишение на възнаграждението й. Накрая подхвърли, че маркиз Ройс навярно щял да остане много доволен да научи, че двете се разбират толкова добре. Всичко това малко повдигна самочувствието й. Доминик Чалънджър скоро щеше да разбере, че срещу себе си има достоен противник!