Розмари Роджърс
Развратни игри (58)

57

Педро Артеага, който се бе облегнал удобно и тъкмо поднасяше към устните си чаша вино, замръзна.

Света Богородице… не! Не можеше да е истина! Много скоро се убеди, че очите не са го излъгали, тъй като губернаторът я представи по старомодния си официален маниер:

— Доня Мариса Антониа Каталина де Кастелянос и Гаярдо — след това внезапно отказвайки се от официалния тон, добави: — Всички ние обаче я наричаме Мариса.

Педро се изправи подобно на всички присъстващи мъже, но за разлика от тях го направи съвсем механично. Въпреки семплата си рокля Мариса изглеждаше като принцеса.

Тя поздрави хладно, кимвайки с глава, и седна до капитан Игуера, когото дари с лъчезарна усмивка. Какво, по дяволите, правеше тук? Кой вятър я бе довял насам?

Вечерята мина толкова официално, сякаш бяха в Испания, а и Педро през цялото време бе като на тръни.

За щастие, сътрапезничката му, някаква роднина на губернатора, не бе от жените, които умеят да си държат езика зад зъбите.

— Познавате ли доня Мариса? — попита го тя.

— Бегло — заекна той, с мъка откъсвайки поглед от нея.

— Късметлия. Тя обърна всичко тук нагоре с краката. Представяте ли си, бе откупена от команчите? Човек не би помислил, виждайки я колко надменно се държи — тя сбърчи нос. — Бедният капитан Игуера направо не е на себе си, откакто го оплете в мрежите си, а девер ми, който при това е женен… ъ-ъ, сам разбирате! Не, че искам да кажа нещо. Та значи я познавате?

Любопитството й бе толкова очевидно, че той се опита отговорът му да прозвучи възможно най-безразлично.

— Познавах госпожицата… преди няколко месеца, но нямах представа…

— О? Струва ми се… ами, да, когато човек живее с мръсните индианци, не може да не закоравее поне малко. Все пак… О, не бих искала да критикувам никого, но…

Той разбра какво имаше предвид жената. Макар че гледката вливаше в сърцето му отрова, бе неспособен да откъсне очи от Мариса, която открито флиртуваше с непохватния Игуера и същевременно правеше мили очи на губернатора. Все пак, от време на време, Мариса хвърляше по някой непроницаем поглед и към неговия край на масата.

През цялото време си бе играла с него — той разбра това още щом вечерята приключи.

— Ще позволите ли сега да се посветя на дон Педро Артеага? Не сме се виждали от месеци, по-точно откакто братовчедка му, моята мащеха, си присвои плантацията на покойния ми баща. О, простете! Не исках да злепоставям господин полковника. Може би той изобщо не е знаел за това. Знаеше ли, а, Педро? Как е доня Инес?

Ясният й глас накара всички да наострят слух, макар тактично да се преструваха, че не дават ухо на разговора. Педро изпита желание да й извие врата, но си наложи да запази спокойствие.

— Повярвай ми, не знаех нищо — не бе по силите му да стори така, че гласът му да не прозвучи дрезгаво. — А Инес… Инес е мъртва.

Златистите й очи искряха като тези на дива котка.

— Колко тъжно. Трябва да ми разкажеш всичко…

Губернаторът се приближи към Мариса и привидно бащински стисна ръката й.

— Скъпа, не бъдете прекалено рязка с нашия храбър полковник, който съвсем неотдавна рискува живота си, за да ни защити от проклетите янки. Сигурен съм, че между вас е възникнало някакво недоразумение. Не съм ли прав, полковник Артеага? Ако искате да поговорите насаме, с удоволствие ще ви предоставя работния си кабинет. Но за кратко — дяволито добави той, — все пак сме се събрали, за да танцуваме и да се повеселим.

Мариса, която очевидно добре познаваше дома на губернатора, нетърпеливо тръгна напред и се обърна, едва след като Педро бе затворил след себе си вратата на работния кабинет.

— Е? Искаше да ми обясниш нещо — тя стоеше с гръб към камината, в която гореше огън, по това време на годината вечер ставаше доста хладно. — Какво имаш да ми казваш? Посрещнаха те като герой, така че не вярвам да се уплашиш от мен? Казваш, била мъртва? Как стана това? Надявам се, не очакваш съчувствие от мен — засмя се сухо. От светлината на огъня около главата й се бе образувало златисто сияние. — Преди да ме продаде, Инес каза, че трябвало да склоня да се омъжа за теб. Знаеше ли?

— Не! Кълна се. Бе ме докарала почти до лудост с постоянните си игрички, но това не знаех — той понечи да пристъпи към нея, но държанието й го спря. — Мариса — театрално рече, — може би си чула, че робите в „Конграсия“ се разбунтуваха. Повечето от тях успяха да избягат, други загинаха, но преди това запалиха къщата. Инес умря седмица по-късно… конят й я хвърли и тя си счупи врата. Черните говореха, че старата магьосница, която загина в пламъците, я била проклела. Всичко изгоря, разбираш ли? Всичко, включително и документите!

— Но в Луизиана все още биха гледали на мен като на робиня, или греша? Gens de couleur. Как ти се струва? Радваш ли се, че не се ожени за мен?

— Щях да се оженя за теб, независимо от всичко, ако не бе проклетото американско копеле, което…

— Твоят приятел! Или си забравил времето в Испания?

— Не, не съм. Помня и случилото се във Франция! А също и след това в Начес, където ме направи за смях и опетни името си! Изглежда си забравила, че се заклех да отмъстя. Бог ми е свидетел, отмъщението може да бъде сладко.

Тя пристъпи толкова близо до него, че Педро усети парфюма й.

— Герой! Ти си го убил. Толкова храбър…

— Човек би казал — хапливо рече той, — че не си безразлична към този шпионин, този американски престъпник, който те е изнасилил, а когато ти се е наситил, те е продал на индианците. И ти ли тъгуваш за него като богатата му годеница?

Тя се отдръпна от Педро и от издайническата светлина на огъня.

— Приличам ли ти на жена, която би тъгувала за някой мъж? И да не би да си въобразяваш, че ме интересува какво мислиш за мен? Казваш, че отмъщението можело да бъде сладко. Око за око, зъб за зъб. Ти разбираш от тези неща, нали?

Колко променена бе, колко различна. Всъщност нищо чудно. Без съмнение бе преживяла много след последната им среща. В ума му се въртеше една дума, която той изрече на глас:

— Курва!

Тя се засмя оглушително.

— Плаши ли те това, Педро? Или те възбужда? Все още ли би искал да се ожениш за мен?

— Не, това не, но бих искал да те имам. И тъй като, доколкото разбирам, ти също намираш, че отмъщението може да бъде сладко, ще ти предложа това скъпоценно усещане.

— Какво искаш да кажеш?

Сега бе негов ред да се засмее. Изведнъж бе станал самоуверен.

— Утре, на пазара. Там ще се състои военен съд. Ако дойдеш, може би ще разбереш, че не съм глупакът, за когото ме мислиш и че си сгрешила в избора си.

Известно време и двамата мълчаха. Педро бе обсебен от мисълта за отмъщението си, а Мариса се питаше какво ли означават думите му. В този момент на вратата се почука и губернаторът обяви, че са имали достатъчно време да си поговорят. Преди Педро да успее да отвърне нещо, Мариса вече бе отворила вратата.

— Тъкмо се канех да дойда — чу я да казва той. — Не съм забравила, че ви обещах първия танц.

Тя се остави да бъде отведена от Елкизабал, без да удостои Педро с поглед. Двамата сякаш бяха забравили полковника.

През остатъка от вечерта, Артеага не откъсна от нея свъсения си взор. Мариса го избягваше, опасяваше се да не се издаде, докато танцуваха. И макар да имитираше безгрижие, загадъчните му думи не й излизаха от главата.

Имаше още един мъж, който тази вечер не изпускаше от очи Мариса, и я последва незабелязано, когато излезе на терасата, за да глътне малко свеж нощен въздух.

— О, ти ли си… — сепна се тя, когато Фернандо Игуера постави ръце на раменете й.

— Мариса зле ли ти е? Какво има? Мисля, че знам… — гласът му секна от вълнение. — Боже мой, заради него ли е? Полковникът ли е… Не виждаш ли, че можеш да го имаш, стига да пожелаеш? Той е луд по теб. А ти… не го ли искаш повече? — той замълча за миг, след това попита отчаяно: — Защо правиш това? Ех, да можех да те разбера…

Тя тъжно погали сериозното му лице.

— Ах, Фернандо, още си твърде млад. Правя го от омраза или от любов. Разликата съвсем не е толкова голяма.

— Аз съм по-възрастен от теб — ядоса се той. — Моля те, забрави всичко! Омъжи се за мен, стани моя жена и се кълна, че ще те направя щастлива. Заплатата ми е малка, но скоро ще бъда повишен, а може би дори ще успея да си издействам да ме преместят в Куидад де Мексико. Там ще се чувстваш по-добре, почти като в Испания. Моля те, забрави миналото!

— Не мога. Не знаеш, ах, няма откъде да знаеш на какво съм способна… Дай ми време, Фернандо, на всяка цена трябва да свърша нещо…

— Забрави го! Той не е добър човек, виждам това. Обещавам ти да те нося на ръце. За теб съм готов на всичко!

— На всичко?

— Да, на всичко! Не ми ли вярваш, Мариса?

Беше пребледняла като платно и това го безпокоеше дори повече от безумния й поглед.

— Мога ли да разчитам на теб? Ще направиш ли нещо, което е много важно за мен, без да задаваш въпроси?

Той я слушаше смутен, а в главата му бучаха въпросите, които не биваше да изрича на глас.

— Мен няма да допуснат при американските пленници, но теб… Войниците, които ги пазят няма да те спрат. Моля те! Ще отвлека вниманието на Артеага, докато се върнеш. След това ще се сбогуваме и ще се видим по-късно. Трябва да бъда сигурна!

— Но…

— Знам, че не можеш да разбереш. Моля те само за тази дреболия, заради душевния ми покой. Иначе ще полудея! По-късно ще ти обясня всичко, обещавам.

Той наблюдаваше напрегнатото й лице, пламналите очи.

— Казах ти, че съм готов на всичко за теб. Но това! Не би ли могла да ми кажеш поне какво искаш да разбереш? Определен човек ли търсиш? Кого? Не зная дали ще ми позволят да разговарям със затворниците…

— Не е необходимо. Просто разбери дали сред тях има мъж с тъмна коса и светлосиви очи, необикновени светлосиви очи…

Мариса се върна в препълненото с гости помещение, веейки си развълнувано с ветрилото.

Неочаквано пред нея изникна Педро.

— Цяла вечер ме избягваш. Около теб е толкова пренаселено, че сигурно трябва да се смятам за истински щастливец, задето най-сетне успях да те заваря сама. Чуваш ли, свирят валс. Най-сетне са го научили. Доколкото си спомням, това е любимият ти танц. Ще позволиш ли да те поканя?

Без да дочака отговор, той обви ръка около кръста й. Мариса забеляза много глави да се обръщат към тях. Педро я бе притиснал към себе си, така че сега двамата можеха да си шепнат, без да бъдат чути.

— Моля те, не толкова бързо! Завива ми се свят.

— Дръж се за мен тогава. Къде е верният ти капитан? Видях ви да излизате заедно.

— Ние… ние се скарахме. Заради теб, ако те интересуват подробности. Изглежда има нужда да се поохлади малко, преди да ме изпрати до вкъщи.

— Вкъщи? Какво имаш предвид? Да не би да си наела къща?

— Живея в манастира. Защо правиш такава физиономия, нещо друго ли очакваше?

— Манастир! — той се засмя хладно.

— Не се дръж толкова арогантно — тросна му се тя.

— До гуша ми дойде от вечните ти игрички. Вече не си някоя невинна девица…

— Не искаше ли да ми докажеш, че съм направила погрешен избор?

Той се усмихна ехидно и изведнъж й заприлича на змия.

— Обещах ти отмъщение, нашето отмъщение. Ще го имаш, но в замяна очаквам благодарност.

Тя се насили да се усмихне, при което ъгълчетата на устните й потрепериха. За щастие Педро не забеляза това.

— Човек може да бъде истински благодарен чак след като е получил нещо.

— Тази нощ! — невъздържано прошепна той.

— Не. Едва когато съм готова за това. Сама решавам кога да се отдам на някого — тя бе опряла ръце на гърдите му, така че волю-неволю, се наложи да я пусне, за да не привлече внимание.

Мариса се насочи право към губернатора, който ги бе наблюдавал със загадъчна усмивка на устните.

— Съсипана съм — задъхано обясни тя. — А полковникът не пропусна да поспори с мен. Двамата с него винаги се спречкваме, нали, Педро? Според него аз си позволявам прекалено много волности. Но това не е вярно, нали? — нацупи се като дете. — Когато дойде чичо ми, със сигурност ще ме затвори в някой манастир до края на дните ми. Защо преди това да не се позабавлявам? Но аз мога да бъда и сериозна. Интересува ме например какво е станало с пленените американци.

Беше изплюла камъчето. Погледна най-невинно първо единия, а след това другия, мислейки: Къде се бави Фернандо? Не мога да продължавам още дълго тази комедия. Нервите ми направо ще се скъсат.

— Скъпа моя — поде Елкизабал, почти бащински потупвайки я по рамото, — защо да говорим за толкова неприятни неща? За съжаление те ще трябва да послужат за назидание.

— Имаме подписани признания от всеки — намеси се Педро със суетна усмивка. — Знам, че сърцето ти е меко като на всички жени, но в случая не става дума просто за непозволено нахлуване на наша територия и кражба. Един от тях е извършил много по-тежко престъпление: шпионаж. За съжаление и това не е всичко. Има престъпления, особено срещу жени, които никой испанец не би търпял. Все пак мисля, че негово превъзходителство… — той хвърли бегъл поглед към губернатора — ще бъде достатъчно тактичен да не разкрие имената на нещастните жертви.

Мариса бе пребледняла и Елкизабал угрижено обви ръка около раменете й.

— Престанете, Артеага! Това не е разговор за ушите на една дама. Между другото, не сте ми споменавал за признанията. Не смятате ли, че би трябвало да зная всичко, преди негодниците да бъдат изправени пред съда?

— Моля за извинение — отвърна Педро, — но войнишкият живот… нали разбирате, човек отвиква да общува. Мариса, мога ли да поправя всичко, като те изпратя до вкъщи?

— Много мило, но виждам капитан Игуера, с когото сме в една посока. Вярвам, че той няма да има нищо против да ме съпроводи до манастира.

Тя благодари на домакините за приятната вечер и с радост се остави да бъде отведена от Фернандо.

— Не издържам повече това напрежение — призна и го погледна уплашено.

Отговорът му не закъсня:

— Той е сред тях, мъжът, когото търсиш. Всички доста си приличат, но него държат отделно от останалите, откакто при прекосяването на някаква река е помогнал на един затворник да избяга.

— О, Боже! — изхлипа тя.

— Не зная защо поиска това от мен — объркано рече той, — а и ти обещах да не задавам въпроси, но ще ти кажа едно: в случай че кроиш планове за освобождаване на някой от тях, по-добре се откажи. Още повече, ако става дума за него. Той е окован във вериги. Пазачите казват, че на полковник Артеага му доставяло удоволствие лично да го наказва и…

Мариса се олюля и той я улови в последния миг, преди да се бе свлякла на земята. През останалата част от пътя до манастира я носи на ръце.