Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Легенда за Морган (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wicked Loving Lies, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2011)
Разпознаване и корекция
plqsak (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Розмари Роджърс. Развратни игри

ИК „Ирис“, София, 2000

ISBN: 954–455–039–7

История

  1. — Добавяне

38

По същото време на борда на един френски кораб, Мариса стоеше облегната на перилата, вперила поглед във водата. Отиваше в Нова Испания при чичо си, тамошния архиепископ.

Струваше й се, че животът й е описал пълен кръг. Връщаше се към корените си. Франция, където за кратко бе метреса на императора, бе далеч зад нея.

Наполеон далеч не се бе оказал толкова нежен и всеотдаен любовник, колкото Кямил, а и не й бе предложил нищо друго, освен съмнителната чест, да бъде негова любовница. Императорът на Франция, в чийто крак лежеше почти цяла Европа, бе човек като всички останали, измъчван от страх, че съпругата му може да научи за изневерите му, и същевременно от желанието да си създаде име на голям донжуан.

Завръщайки се във Франция, Мариса бе живяла усамотено в продължение на месец, а след това бе станала любовница на Наполеон, докато не си бяха омръзнали един на друг. Тя бе достатъчно умна да не му покаже колко се отегчава от него и го остави да мисли, че сам е сложил край на връзката им. С присъщата щедрост, с която се отнасяше към бившите си любовници, той я бе изпратил за Куба със значителна сума пари, както и с огромно количество дрехи и бижута.

Мариса бързо прогони мисълта за него и тази за Кямил и предпочете да мисли за онова, което щеше да й донесе бъдещето. Все още беше млада и тъй като фигурата й се бе позаоблила, мъжете се надпреварваха да възхваляват красотата й — обичайния израз, с който даваха да се разбере, че биха желали да спят с нея. Тя обаче се бе преситила от това! Не желаеше повече да бъде играчка в нечии ръце!

Защо не можеше отново да бъде безгрижно дете? Бе решила да замине за Нова Испания, след като бе получила едно пътувало с години писмо на чичо си. Искаше да започне нов живот и дори и да не успееше да заличи спомените, все пак вярваше, че е възможно да започне всичко отначало.

 

 

Пътуването до Хавана не бе никак безопасно. През цялото време трябваше да избягват английските и американските военни кораби. Понякога се питаше дали няма да загине, или отново да попадне в плен. Имаше моменти, в които дори го желаеше, тъй като капитанът, мъж на средна възраст, проявяваше натрапчиво любопитство и непременно искаше да узнае дали наистина е била любовница на Наполеон. Изглежда, с радост би се хвалил с подобен пасажер. За да се отърве от капитан Дьо Вини, накрая тя излъга, че все още изпитвала привързаност към своя повелител императора, и се опитвала да превъзмогне любовта си.

След като бяха акостирали в пристанището, капитанът я съпроводи по подвижния мост. Кеят приличаше на протегнат пръст насред синьото пристанище на Хавана.

— Сигурна ли сте, че ще ви чакат, госпожо? Пфуи! — той притисна към носа си една напарфюмирана носна кърпичка. — Колко нездраво място! С удоволствие бих ви взел със себе си до Мартиника, ако никой не дойде да ви посрещне. Не мога да ви оставя сама в това пристанище.

Мариса действително се радваше, че капитан Дьо Вини бе до нея. Погледите на наобиколилите ги испанци й внушаваха страх.

— Багажът ви ще бъде свален веднага — продължаваше Дьо Вини, стискайки я леко над лакътя. — Предлагам да изчакаме тук. Добре, че съм с вас. Какво място! Толкова много черни. Слава Богу, испанците умеят да ги поставят на мястото им. Жалко, че ние не успяхме да сторим същото в Санто Доминго. Там сега царувал някакъв черньо, който наричал себе си император. В Санто Доминго генерал Леклерк, съпругът на принцеса Полин, почина от жълта треска, знаехте ли?

Тя почти не даваше ухо на думите му, тъй като цялото й внимание бе погълнато от това, да оглежда множеството. Дали чичо й щеше да дойде да я посрещне лично? Щеше ли изобщо да го познае? Тя почти не го помнеше и дори не знаеше дали прилича на баща й.

В този момент към кея се приближи затворена карета и хората се отдръпнаха, за да й сторят път.

— Губернаторът! — разнесе се из множеството. Това бе титлата, която бе носил баща й, преди да стане пътуващ авантюрист и да започне да купува земя.

Каретата, охранявана от униформени ездачи, описа дъга и спря. Няколко улични хлапета се впуснаха към нея, за да уловят конете за юздите.

— Mom Dieu, каква чест! — подигравателно отбеляза Дьо Вини. Въпреки това се поклони дълбоко, когато губернаторът слезе от каретата, озърна се и спря поглед върху тях. Обърна се и каза нещо на облечения в тъмни одежди свещеник, който го следваше.

Мариса видя тъмносините очи, досущ като тези на баща й и потисна един вик. Младата жена несъзнателно направи крачка напред, но веднага спря, обзета от смущение и свян. Отметна влажния кичур от челото си. Тъмносините очи я изучаваха изпитателно.

В ушите й прозвуча прастарата тъжна мелагена и очите й се наляха със сълзи. Чичо й? Той пристъпи към нея с леката походка на млад мъж. Архиепископът на Нова Испания бе облечен като обикновен монах, но в държанието му имаше нещо, което го отличаваше от околните. Губернаторът на Куба, граф Агилера, го последва заедно с въоръжените ездачи, слезли от конете си.

— Мариса, нали? Моята племенница? Да, имаш очите на майка си.

Тя падна по навик на колене, но архиепископът я изправи и я прегърна.

— Малката ми племенница, която толкова искаше да стане монахиня! Как да те наричам? Мариса, както те наричаше майка ти? Това не е име за монахиня, но ти отива. Каквото и да си преживяла и където и да те е отвело твърдоглавието ти, сега си тук. Трябва да си починеш дете, да заличиш от паметта си всичко, за което не би искала да мислиш.

Капитан Дьо Вини се сбогува и Мариса бе откарана в дома на губернатора на Куба.

Архиепископът изслуша обърканата й изповед. Как можеше въпреки всичко да й се усмихва любвеобилно и да я благослови, поставяйки ръка върху сведената й глава.

— Навярно не ме разбра, чичо. Аз съгреших. Бях толкова слаба, толкова…

— Искаш да спориш с мен ли? — прекъсна я той. — Да не би да търсиш наказанието, за да отхвърлиш от плещите си онова, което наричаш своя вина? Дете мое, аз съм възрастен човек, по-възрастен от покойния ти баща и през живота си съм видял какво ли не. Бих могъл да ти наложа покаяние, което ти ще изпълниш по задължение — сигурен съм, — но каква полза от това? Не. Помощта, която търсиш, трябва да дойде от теб самата. Като начало трябва да престанеш да бягаш. Не си ли го разбрала още? Бягството само още повече влошава нещата. Помири се със себе си. Това е първата крачка.

Би ли могла някога да открие мира, за който говореше чичо й? Бе почти разочарована, че по загорялото му от слънцето лице не се четеше и следа от ужас или неодобрение. Дали човек ставаше толкова снизходителен и добронамерен, след като опознаеше живота от всичките му страни?

Чичо й се съгласи да я вземе в Нова Испания, но преди това Мариса трябваше да прекара два месеца в дома на губернатора. За нещастие, съпругата на графа и дъщерите му бяха ужасно любопитни. Те пожелаха да узнаят всичко за живота й в Англия и Франция, и най-вече за времето, което бе прекарала като пленница в турския сарай. Не можеше да разкаже истината на тези благопристойни жени, които не бяха видели почти нищо от живота, така че се задоволяваше с уклончиви отговори и им описваше последната мода и външността на испанската кралица. Що се отнася до Наполеон — о, да, той бил красив мъж, безрезервно верен на своята Жозефин. Пленничеството в Триполи не било чак толкова лошо, а и не твърде продължително. Из Ориента вече не продавали жените на търг като робини.

Какво бе станало с Кямил? Дали още мислеше за нея? Ами Доминик? Споменът за него продължаваше да я плаши, но как можеше да забрави мъжа, който я бе направил жена? Все още й бе трудно да проумее, че двамата с него са били венчани. По думите на чичо й, цивилното бракосъчетание не се признаваше от църквата. Въпреки това й обеща, да се погрижи за едно официално обявяване нищожността на този брак.

— Приел е исляма — обясни му тя. — Казаха ми, че според мюсюлманските закони вече сме разведени.

— Това едва ли има някакво значение — отвърна архиепископът. — Във всеки случай си свободна да се омъжиш отново.

— Не искам да се омъжвам! Ще ми се да бях останала в манастира. Не бих ли могла да го сторя сега?

— Подобни решения не бива да се взимат прибързано, не си ли разбрала? Ще изчакаме известно време, а после ще видим. Междувременно ще трябва да се заемеш със задълженията си. Наследила си владенията на баща си, а с тях и голяма отговорност. Отначало ще прекараме известно време в Нова Испания, а след това, преди да вземеш решение за бъдещето си, ще заминеш за Луизиана.

— За да се запозная с мащехата си? Необходимо ли е това?

— Да, необходимо е — сериозно рече архиепископът. — Струва ми се, че ако зависеше от теб, само би бягала. Изглежда се боиш от всичко.

Отпътуваха заедно за Нова Испания, отначало с кораб, а след това по суша. Из тези земи, покорени някога от Кортес и неговите конкистадори, цареше същото робство, каквото и в Близкия изток. Наистина жените не бяха затворени в хареми, но не можеше да се каже и че са свободни, защото испанката бе робиня първо на баща си, а след това на съпруга си — едни нрави, за които Мариса предполагаше, че са наследство от маврите.

— Така е — съгласи се чичо й. — Точно затова имам чувството, че не си родена за монахиня. Свикнала си да подлагаш на съмнение всичко и да мислиш със собствената си глава. Във всеки случай, трябва най-напред да опознаеш света, преди да се откажеш от него.

— Мислех, че отдавна съм го опознала! — почти отчаяно извика тя.

— Въпреки това те съветвам да не бързаш, дете мое, защото все още не си намерила вътрешния покой, от който ще имаш нужда. Манастирът не е скривалище, а светиня. Навярно след време ще разбереш какво значи това.

Дните ставаха седмици, седмиците — месеци. Постепенно Мариса се успокои и отпусна. Двамата с чичо й пътуваха много, винаги ескортирани от войници. Тя постепенно бе започнала да разбира отговорността на плещите му и властта. Самият той живееше почти толкова бедно, колкото и най-обикновените селяни, които даряваше с утеха и духовна подкрепа. Мариса също свикна да се облича семпло и ненатрапчиво, макар навсякъде да бе съпровождана от парижкия си гардероб, елегантното бельо и бижутата си.

Веднъж оставиха зад себе си онази част на Нова Испания, която местните хора наричаха Мексико и навлязоха в голямата, почти отсъстваща от картите, провинция Тексас. Тук Мариса прекарваше дните си в малък испански форт заедно с жената на коменданта, чието дете бе починало наскоро.

— Аз също изгубих едно дете — тихо рече Мариса, трогната от сълзите на жената. — Дори две, но първото още в третия месец.

— Вие? — жената я погледна учудено. — Но вие сте толкова млада и изглеждате така невинна. Никога не бих казала, че сте омъжена.

— Бях — въпреки че се бе научила да се владее, Мариса не можа да не се изчерви. — Бракът ми… не беше особено щастлив — продължи с нежелание. — Не зная дали бившият ми съпруг изобщо е жив.

След този разговор, тя дълго седя в стаичката си край малкото прозорче с решетки, загледана в огнения залез. Отдавна не бе мислила за тази част от миналото си, още повече, че чичо й никога не отваряше дума за това. Сега спомените я бяха връхлетели необичайно живи. Ами ако детето й бе оживяло — щеше ли това да промени живота й? Мислите й неизменно се връщаха към баща му. Ако той…, ако Доминик все още бе жив, дали я мразеше както тогава, при последната им среща?

Забрави, забрави! — приканваше я някакъв глас дълбоко в нея. Беше понесла всички, поднесени й от живота ужаси, и сега всичко бе ново и различно. Но какви планове имаше за нейното бъдеще чичо й?

Отпътуваха от града Мексико по Камино Реал, пътят на завоевателите и златотърсачите, към укрепеното високопланинско градче Сан Антонио де Бехар. То се охраняваше от малък форт, каквито Мариса често бе виждала — късче испанска цивилизация насред пустошта. Наоколо се навъртаха враждебни индианци и алчни янки, идващи от Луизиана, която Наполеон бе продал на Съединените американски щати.

— Ще останем тук известно време — рече архиепископът. Той изглеждаше угрижен и Мариса се досещаше за причината: от известно време мисионерските имоти западаха или биваха конфискувани от държавата. Откакто Карл IV се бе възкачил на испанския трон, навсякъде цареше хаос.

Чичо й често отсъстваше с дни — време, което Мариса прекарваше зад стените на форта. Понякога тя зърваше от прозореца си гордите войни на команчите, които идваха, за да търгуват с испанците. Носеха предимно кожи и прясно месо, но понякога водеха със себе си нещастници, пленени по време на набезите из Мексико или далеч на север.

За Мариса времето течеше мъчително бавно. Понякога се чувстваше като в клетка и когато чуеше музиката, на която танцуваха войниците и техните жени, в душата й се пробуждаше копнеж по всичко онова, изживявала някога — баловете, ослепителните светлини, шеметните валсове, а също и нечия силна мъжка ръка, прегърнала я през кръста, дори интригите и любовните афери.

Беше непоносимо горещо и макар да носеше само лека памучна рокля, тя се обливаше в пот, докато кръстосваше малката си стаичка, борейки се с копнежа. Понякога ходеше при монахините от католическата мисия, за да поговори с тях и намираше малко покой. След това обаче, отново я обземаше чувството, че е празна, и я измъчваше въпросът, какво правеше тук и какво ли ще стане с нея.

Във форта имаше един млад испански капитан, който непрекъснато я следеше с поглед и използваше всяка възможност, за да размени някоя вежлива дума с нея. Не беше женен, но Мариса допускаше, че подобно на всички неженени испанци има връзка с някоя индианка. Една нощ музиката бе по-силна от обикновено и тъй като не можеше да заспи, Мариса си наметна шал и слезе по тясната вита стълба. В двора миришеше на печено месо, евтин парфюм, силен тютюн и маслото, с което индианците мажеха косите и телата си. Тя стоеше в една тъмна ниша и наблюдаваше танцуващите мъже и жени. Дивата музика събуди у нея спомена за мелодиите на испанските цигани. Мариса знаеше, че не бива да излиза по това време, но чичо й отсъстваше вече повече от седмица, а когато не бе до нея, винаги я обземаше безпокойство. Той е прав — мислеше си Мариса разстроена, — все още не съм готова за манастир, щом музиката може да ме увлече дотолкова. Тя тъкмо се канеше да се качи в стаята, когато светлият й шал привлече вниманието на един подпийнал войник.

— Защо се криеш тук, момиче? — посегна към нея той. — Коя си ти? Имам нужда от партньорка. Ела, не се дърпай! Ще ти дам нещо за пиене!

Изглежда, мъжът нямаше представа коя е, а и Мариса не го познаваше. Той я поведе със себе си и тя не се възпротиви. Винаги можеше да избяга, а и какво пречеше най-сетне да се поотпусне и да потанцува малко?

Валсът все още не бе проникнал из тези земи, но тя знаеше стъпките на фандангото и усмихната се включи в танца. Неочаквано се оказа очи в очи с испанския капитан, който зяпна от учудване, тъй като веднага я бе познал. Той измести войника и нагоди стъпките си към нейните. Когато музикантите спряха за малко, за да изпият предложените им питиета, капитан Игуера улови партньорката си за ръка и я отведе настрана.

— Госпожице, какво правите тук? Не знаете ли, че това е опасно? Тези мъже…

Тя го погледна опърничаво и се загърна по-плътно в шала си.

— Виновна е музиката… Прииска ми се отново да потанцувам и да бъда сред хора. Нямам ли право, господине?

— Разбира се, че имате! Аз ви се възхищавам, но ако чичо ви или монахините научат… Госпожице, трябва веднага да се качите в стаята си. Хората ми са пили повече, отколкото трябва, а и сама виждате как се отнасят с жените. Искате ли да ви съпроводя?

На бледата светлина от огъня светлосивите му очи изглеждаха почти сиви. Неочаквано обзета от странното чувство, че го познава, тя затаи дъх в очакване мъжът да обвие ръка около кръста й, да се наведе към нея и да я целуне. Не се случи нищо такова.

— Госпожице? — настойчиво повтори младият мъж и тя забеляза, че угрижените му очи са сини.

Мариса сведе глава засрамено.

— Обещавам ви никога повече да не проявявам подобно лекомислие.

Той заекна:

— Бих… бих желал… да бяхте…

— Метиска? Да, аз също бих желала. Но вие сте прав. Ще се кача в стаята си, преди да е станало опасно.

Тя побягна, оставяйки го смутен като ученик да гледа зяпнал след нея. Твърде късно се запита как ли би реагирала, ако се бе поддал на желанието си да я е целуне.