Розмари Роджърс
Развратни игри (30)

29

Обувките й полетяха след нея. Едната я удари в лицето, а другата — по гърдите.

Мариса нямаше сили да вика. Чудеше се защо я бе последвал след всичко случило се помежду им. Смътно си спомняше един сън, в който бягаше от някакви убийци по дълъг полутъмен коридор.

Нощницата й бе разкъсана, а той лежеше върху нея, притискайки я с тежестта си.

— Без любов — рече дрезгаво. — Не зная защо непременно трябва да те имам, невярна циганко.

 

 

Мариса с мъка повдигна натежалите си клепачи и на светлината от камината видя подгизналата му от кръв превръзка. Въпросът й бе задушен от устните му, които неистово се притиснаха към нейните, докато проникваше в нея.

Стори й се, че сънува, когато устните му погалиха бузата и шията й.

— Без любов — чу се да шепне тя. — Мразя те, Доминик Чалънджър.

Той галеше гърдите й и ги целуваше, докато тялото й неволно се изопна като тетива.

— Омразата е също толкова силно чувство като любовта — тихо рече между целувките. — Покажи ми колко ме мразиш, сладка циганко.

Докато разумът й все още се съпротивляваше, тялото й сякаш бе заживяло собствен живот и говореше на свой собствен език. Обзета от чувството, че е заливана от някакви топли, носещи утеха вълни, тя не изпитваше желание да изплува, да се върне в реалността, докато една по-голяма от другите вълна не я издигна до върховете на насладата, откъдето потъна в уютното лоно на съня.

Този път не бе измъчвана от кошмари и се събуди чак след пладне. Споменът за изминалата нощ я изпълваше с чувство на срам и безсилна ярост.

Поне се бе показал достатъчно тактичен да си тръгне, преди да се е събудила.

Мариса позвъни за Симънс, която се появи с каменно изражение и рече:

— Негова светлост нареди да оставим госпожа графинята да се наспи. Госпожа Уилоуби си позволи да отмени ангажиментите ви за днес — струва ми се, също по нареждане на господин графа.

Значи цялата прислуга вече знаеше. Той се бе погрижил за това! Дали не се опитваше да я обвърже и да й отнеме личната свобода? Мариса стисна зъби и не каза нищо, което би задоволило зле прикритото любопитство на камериерката. Вместо това нареди двуколката й да бъде готова до час.

Доминик бе излязъл, без да каже кога ще се върне. Още по-добре — помисли си тя, той бе последният човек, с когото би желала да се срещне, а и не й бе до обяснения във връзка със загадъчните думи на Ди Киара и на самия Доминик. Онова, което знаеше за него й стигаше.

Въпреки отчаяните възражения на госпожа Уилоуби, Мариса настоя да излезе сама. Не се безпокоеше какво ще си помислят хората. След това нареди на слисаната Симънс да опакова някои дрехи — само костюми за пътуване, от останалите нямаше нужда, също и бижутата й.

— Добре ли чух? — извика госпожа Уилоуби. — Възнамерявате да заминете? И къде, ако смея да попитам?

Госпожа Уилоуби я бе последвала и кършеше ръце, докато Мариса се качваше на капрата на двуколката си, кимвайки на коняря.

Младата жена се наведе и рече с пленителна усмивка:

— Възнамерявам да избягам с Филип Синклер! Вярвам, не сте изненадана.

Тя изплющя с камшика и преди госпожа Уилоуби да каже каквото и да било, двуколката потегли. Все още обзета от еуфоричното настроение, в което се бе събудила, подкара конете право към дома на лорд Антъни на Портланд Плейс. Прислужникът, който й отвори, не можа да скрие учудването си и без да го питат, й обясни, че Филип бил излязъл, а лорд Антъни не очаквал посещение. Мариса му заяви нетърпеливо, че спешно трябвало да говори с лорд Антъни и настоя да влезе. Слугата я пусна. Личеше си, че не знае какво да прави в една толкова необичайна ситуация.

Лорд Антъни, който пиеше чай по домашен халат, бе видимо смутен от неочакваното посещение, но събра цялото си самообладание и поздрави Мариса с думите:

— Скъпо дете, ако знаех…

Тя го прекъсна:

— Не бихте могъл, тъй като току-що взех това решение — само руменината по страните издаваше вълнението й.

Лорд Антъни й предложи стол, но тя само поклати глава и рече припряно:

— Моля да бъда извинена за това неочаквано посещение, но трябва да открия Филип и да отговоря на един въпрос, който той ми постави неотдавна. Не мога да остана нито миг повече под един покрив със съпруга си. От леля си не очаквам помощ, тъй като тя се бои от него, затова… О, навярно сте шокиран, но ви уверявам, че маркизът напълно би одобрил поведението ми.

— Искате да напуснете мъжа си? — лорд Антъни имаше чувството, че седи между два стола и тъй като не притежаваше необходимото самообладание, прибягна до първото нещо, което му хрумна — истината. — Не зная какво да кажа. Филип го няма… Снощи излезе с кавалер Дюран, който се прибра към полунощ. Трябва да отидете в клуба… знаете кой клуб имам предвид. Навярно още е там и ако имате входна карта… Всъщност не, ще дойда с вас, ако можете да ме изчакате няколко минути.

Мариса обаче нито можеше да чака, нито желаеше компанията му. Искаше час по-скоро да поговори с Филип.

Скоро вече бе на тихата уличка, на която се намираше „Клубът на проклятието“, но колкото повече наближаваше невзрачната къща, толкова по-силни ставаха обзелите я съмнения. Може би денем клубът бе затворен, а и какво щеше да прави, ако Филип не бе там?

Реши да не си блъска главата над излишни въпроси и тикна юздите в ръката на някакво изникнало изневиделица момче и му подхвърли една сребърна монета. След това изкачи на един дъх стълбите пред входната врата и почука. Не последва отговор, но тя знаеше, че е наблюдавана.

— Била съм тук и преди — извика, преди да е изгубила смелост. — Трябва да говоря с госпожа Дьо л’Егъл. Кажете й моля…

Преди още да довърши, вратата се отвори. Мариса влезе в полутъмното антре и спря за миг, за да привикнат очите й с тъмнината.

— Моля последвайте ме, госпожо графиньо — рече един любезен глас и тя последва високия мъж, който, изглежда, я познаваше. И за какво тогава са всички тези маски — ядосано си помисли.

Беше въведена в червения салон, в който маркизата посрещаше гостите си. Помещението не изглеждаше много по-различно от нощем, само че сега бе безлюдно.

Тя се заоглежда, но мъжът я увери, че маркизата ще се появи всеки момент. Мариса не си спомняше да го бе виждала преди, но кой помнеше прислужниците? Беше облечен в черно, с изключение на безукорно бялата риза. Лицето му също бе необичайно бледо. Младата жена не можа да забележи нищо повече, тъй като мъжът вече бе излязъл и бе затворил вратата след себе си. Сега беше сама с мислите и съмненията си.

Тя все още нерешително гледаше към вратата, когато чу зад себе си някакъв едва доловим шум и обръщайки, се видя мадам Дьо л’Егъл — без напудрената перука, а със симпатично дантелено боне. Дори без грим, лицето й бе забележително гладко. Носеше копринена рокля, ушита във въведения от Мария Антоанета пасторален стил. Погледът й бе все така пронизващ.

— Значи дойдохте сама. Чудех се дали ще го сторите — тя се засмя. — Не правете такава ужасена физиономия, дете! Влязох през една странична врата, скрита зад гоблените. На подобно място човек трябва да има на разположение някой таен изход в случай на нужда — отново се засмя, този път дрезгаво. — Е, кого от двамата търсите? Тук са, макар да съм ги разделила. Направихте ли своя избор?

Мариса бе пребледняла като платно.

— Казаха ми, че Филип навярно е пренощувал тук…

— Така е. Между другото — сам. Съпругът ви се появи сутринта. Не в най-доброто си настроение. Шшшт! — мадам Дьо л’Егъл допря пръст до устните си, макар Мариса да не бе чула нищо. — Искате ли да се уверите, че сте в безопасност? — шепнешком попита маркизата. — Струва ми се, господата тъкмо възнамеряват да слязат до брега. Можете да се убедите лично, но трябва да пазите тишина.

Изглежда, имаше и други тайни врати, тъй като изненадващо силната ръка на маркизата отведе Мариса до някаква кадифена завеса, зад която подвижна плоча от ламперията откриваше гледка към коридора.

Както я бяха предупредили, Мариса не издаваше нито звук — отчасти от изненада, отчасти защото бе разпознала двама от слизащите по стълбите мъже. Бретонецът Жорж Кадудал изглеждаше развълнуван — говореше прекалено бързо, почти припряно, но Мариса долови имената Моро и Пишегрю. Доколкото си спомняше бяха офицери от генералния щаб на Наполеон.

— Сигурен ли е корабът? — бретонецът погледна Доминик, който, макар и навъсен, изглеждаше по-спокоен от останалите.

Доминик кимна.

— В противен случай нямаше да съм тук. Не бива обаче да губим време, ако искате да отплуваме утре вечер с отлива.

— Жалко, че Морис не може да дойде с нас. Наистина ли?

Едва сега Мариса забеляза кавалер Дюран. Групичката беше спряла.

— Не още, струва ми се. Но кой знае? Във всеки случай мислено ще бъда с вас, приятели… а и ще дойда с вас до брега.

Мъжете продължиха и скоро Мариса ги изгуби от поглед. След известно време дочу захлопването на някаква врата.

Сега тя забеляза, че мадам Дьо л’Егъл я наблюдаваше със загадъчна усмивка.

— Е, убедихте ли се. Мисля, че направихте добър избор. Макар външно много да приличате на майка си, вие далеч не сте толкова романтична и непрактична като нея, права ли съм?

Мариса не знаеше какво да отговори.

— Майка ми бе…

— Ах, да, съвсем забравих колко малка бяхте тогава. Мога да кажа, че я познавах добре. Бяхме приятелки, докато тя не ми отмъкна съпруга. Накрая, доколкото чух, двамата гордо са се качили на гилотината. По това време аз отдавна вече бях в Англия.

Лицето без възраст сякаш за минути бе остаряло с години и Мариса с уплаха забеляза изписаните по него омраза и гняв. Не знаеше какво я накара да прошепне:

— Вие ли организирахте нападението срещу нея?

Мадам Дьо л’Егъл се засмя дрезгаво и сега Мариса забеляза ситната мрежа от бръчици около очите й.

— Вие сте по-интелигентна от майка си. Радвайте се, че тогава се отървахте толкова леко. Изглежда, сте наследила разума и практичността на баща си, иначе сега нямаше да сте тук. А ако наистина сте умна, веднага ще си плюете на петите, разбрахте ли ме? Водата, в която сте нагазила, е прекалено дълбока за вас, малката. Послушайте съвета ми и се махнете. Далеч оттук ще сте в безопасност.

Мариса неволно отстъпи пред грубия глас, който пръскаше отрова. В този момент вратата се отвори. Появи се Филип и тя се спусна към него — далеч от тази ужасна жена, която сега отново се смееше:

— Вземете я със себе си, mon cher. Струва ми се, всичките тези интриги не й понасят.

Мариса не помнеше как се бе озовала навън, отново на слънчева светлина, в обятията на Филип. Той я успокояваше, уверявайки я, че няма от какво да се бои. Отсега нататък щял да се грижи за нея и скоро щели да бъдат далеч…

— Но тя… Не знаеш какви ми ги наговори! Какво…

— Шшшт, скъпа моя, не се безпокой за това! Тя е побъркана фанатичка, която мрази всички. Избий я от главата си. Ти дойде при мен и сега двамата с теб можем да започнем нов живот — по дяволите всички останали! За известно време ще се махнем оттук, докато нещата се поуталожат. А когато след това се върнем, ще си моя жена.

Цялата смелост, която й бяха вдъхнали гневът и омразата, се бе изпарила, отстъпвайки място на страха, така че тя не се възпротиви, когато Филип я откара в къщата на Гросвенър Плейс и й обеща до час да я отведе.

Доминик бе заминал — това й стигаше и тя нареди да опаковат част от нещата й.

Междувременно седна зад писалището в кабинета и написа едно писмо на граф Ди Киара, в което му съобщаваше всичко, което бе научила. Запечатаното писмо предаде на конярчето и като го възнагради пребогато, му нареди да го предаде лично на графа.

Сега й оставаше само да чака Филип… и свободата, която той щеше да й предложи.