Розмари Роджърс
Развратни игри (23)

22

В деня на заминаването си за Лондон, Мариса имаше още един разговор на четири очи с маркиза. Лицето му бе още по-изпито и бледо, но духът — по-жив отвсякога.

— Е? Срамежлива ли сте или племенникът ми просто не ви допада? — поде той без заобикалки. — Каква е причината? Може би Филип не е достатъчно настойчив?

Междувременно бе престанала да се бои от него — той бе просто един озлобен старец, който харесваше млади мъже. Освен това, Мариса бе научила толкова много за брака на маркиза, че й бе жал за покойната му съпруга — майката на Доминик, тайнствената Пеги.

Не можеше да понася маркиз Ройс, но имаше нещо, което ги свързваше по-силно от всяка симпатия и приятелство — омразата.

— Никой от двама ни няма нужда от сводници, ваша светлост. Ако реша да го направя, бих желала сама да избера времето и мястото.

За най-голямо нейно учудване той избухна в смях, който премина в кашлица.

— Така да бъде, госпожо. Ако не бях толкова слаб, сам щях да се намеся. Филип има нужда от силна ръка, а брат ми е прекалено слаб, така че съм принуден да разчитам на вас, госпожо. На вашия здрав разум. Верният ми Морис скоро ще отпътува за Лондон. Знаехте ли, че той е непримирим роялист? Надявам се да ми донесе добри новини.

Тя не успя да разбере дали това бе завоалирана заплаха, или не. Каза си, че й е все едно. Веднъж да пристигнеше в Лондон и щеше да й олекне. Изглежда, Филип се чувстваше подобно на нея — далеч от чичо си той се държеше много по-свободно и непринудено. Мариса се питаше дали също бе имал подобен разговор с маркиза и какво му бе отговорил.

На другия ден, докато каретата ги отдалечаваше от назъбените скали и пълзящите мъгли на Корнуол, Мариса се опита да забрави, че изобщо е срещала маркиза. Омръзна ми да ме използват за чужди цели — мислеше си тя. — От днес нататък сама ще си бъда господар.

Лесно бе да се каже, но в Лондон я очакваха множество изненади.

Първата дойде от страна на бащата на Филип, който досега бе игнорирал съществуването й. На сутринта след завръщането им от Корнуол, той я посети и изключително любезно й съобщи, че брат му, маркиз Ройс й предоставял великолепната си градска резиденция за времето на престоя й в Лондон. Освен това, маркизът бе открил банкова сметка на нейно име, по която вече имало преведена значителна сума. Нямало нужда графиня Станбъри да бъде в тежест на леля си, рангът й изисквал да притежава собствено домакинство. Занапред госпожа Уилоуби, една разорена вдовица от знатно потекло, щяла да бъде на нейните услуги.

Мариса още не се бе съвзела от изненадата, когато се появи лейди Естер Бюмон, сестрата на братята Ройс и леля на Филип, която предложи да й помогне да се уреди в новия дом.

Ето какво бе станало с решението й сама да си бъде господар. От леля си не можеше да очаква подкрепа — Едме бе заслепена от късмета на племенницата си и се опитваше да извлече възможно най-голяма изгода за себе си.

— Така е редно скъпа, а и по-евтино. Колко мило от страна на маркиза. Това е дори повече, отколкото съм очаквала, дете мое. Сега всички врати ще се отворят пред теб. О, колко се радвам! Мисля, че дори баща ти не би имал нещо против. Сега спокойно можем да му пишем, без да се боим, че ще ни упрекне за нещо. Ех и ти, защо помръкна? Ще бъдем почти съседки и можем да се виждаме толкова често, колкото пожелаем!

Мариса добре знаеше какво означава неочакваният жест на маркиза, но сърце не й даваше да признае това пред леля си. Той й напомняше за негласния договор, който бяха сключили и за едно неизречено обещание. Но дотолкова бе свикнала с лукса, че вече не можеше да се откаже от него. И макар съвсем ясно да си даваше сметка за всичко това, нямаше сили да се противопостави на потока на събитията.

Името и влиянието на Ройс бяха достатъчни, за да й осигурят достъп в кръговете на консерваторите. Макар и принуден да се оттегли от политиката, маркизът все още бе изключително влиятелна фигура. Говореше се, че ако не била болестта му, щял да стане министър-председател вместо Хенри Адингтън. Сега бащата на Филип бе неофициален гарант и покровител на Мариса.

Дори красивият Брюмел й засвидетелства уважение и след като неколкократно се бе появил на публични места с нея, младата графиня Станбъри окончателно бе приета във висшето лондонско общество.

Така тя отново се оказа пешка в нечия игра. Поне не хранеше илюзии относно неочакваната щедрост на маркиза. Изглежда, Филип също, съдейки по необичайната му резервираност, откакто тя живееше отделно от леля си. Мисълта, че ролята на безгласна марионетка не допадаше и на него, я окрили. Още по-изненадана бе, когато един ден й каза, че не бил забравил обещанието си да я въведе в „Клуба на проклятието“.

Междувременно животът в Лондон бе започнал да я отегчава. Общественото признание бе нож с две остриета, защото сега трябваше да понася почти нетърпимите ограничения, налагани й от титлата и социалното положение.

При една разходка в Хайд Парк — рядко й се удаваше да се изплъзне от опеката на госпожа Уилоуби, — той отвори дума за клуба. Мариса толкова се зарадва, че едва не му се хвърли на врата.

— Наистина ли, Филип? Но как…

Той й се усмихна съзаклятнически.

— Успях да спечеля Сали Рептън на наша страна. Утре вечер тя ще дойде да ви вземе, а след това ще се срещнем у тях. Ще излезем заедно, така е най-добре. Ще дойде и лорд Дрюмон. Ако все още искате…

— Разбира се, че искам! Животът ми е толкова скучен.

Сега разполагаше с достатъчно пари, за да играе до насита. Нямаше нужда да се притеснява колко ще изгуби… ако изгубеше, а тя бе сигурна, че ще спечели. Ако ли не, поне щеше да се наслади на забранения плод.

Мариса отказа заплануваното посещение в „Дрюри Лейн Тиътър“, извинявайки се пред леля си с несъществуващо главоболие. Уилоуби не се опита да протестира, когато я видя да излиза с дама.

Докато седяха в каретата, дамите трябваше да сложат маски. На Мариса това се стори изключително вълнуващо.

В тиха, странична уличка в един от крайните квартали на Лондон каретата спря пред внушителна на вид къща, през прозорците, на която се процеждаше светлина.

Лорд Дрюмон почука, в отговор на което, шпионката на вратата се отвори.

— Кой е?

— Дрюмон с приятели. Очакват ни.

Мариса сама не знаеше какво бе очаквала след това драматично начало, но освен че бе малко по-луксозно обзаведен, игралният салон по нищо не се различаваше от всички останали, които бе виждала. Сред посетителите зърна много познати лица на членове на висшето общество, емигранти, чуждестранни дипломати. Почти всички дами носеха маски, а също и някои от господата, но тя разпозна по жестовете един приближен на кралското семейство маркиз. Маската й придаваше усещане за сигурност и въпреки това, първото впечатление я разочарова, тъй като, ако не бяха игралните маси, щеше да реши, че се намира на най-обикновен прием.

— Елате, маркизата би желала да се запознае с вас — рече Дрюмон. — Тя държи да поздравява лично всеки гост.

— Маркизата?

Той се усмихна.

— Така я наричат, заради външността и маниерите й — облича се старомодно и носи напудрена перука. Казва се мадам Дьо л’Егъл, но казват, че това било псевдоним, зад който се криело благородно потекло.

Мариса бе въведена в малка стая в приземния етаж, обзаведена изцяло в червено и златно, на фона, на които изпъкваха бялата перука и бледото лице на маркизата. Мадам Дьо л’Егъл принадлежеше към онзи рядък тип жени, останали сякаш без възраст. Под грима кожата й изглеждаше гладка, а в синьо-зелените очи имаше младежки блясък.

Тя протегна отрупаната си с пръстени ръка и рече дрезгаво:

— Значи вие сте графинята, за която говорят всички? Простете за откровеността, но аз съм си такава. С годините установих, че така е най-добре. Казват, че сте имала невероятни очи… о, да, вярно е! Радвам се, че ни посетихте, графиньо и се надявам това да не е последната ни среща.

Мариса за малко не се поддаде на абсурдния импулс да направи реверанс, но вместо това пое предложената й ръка и отвърна вежливо. След нея дойде ред на Филип, който бе поздравен с усмивка и някаква прошепната забележка, накарала го да се изчерви. Мариса се запита дали той е чест гост на това място, което като че ли с нищо не оправдаваше името си.

Изглежда не грешеше, тъй като Филип уверено я поведе из залите. От една галерия се носеше тиха музика, а на светлината на покрити с розови абажури свещници плътно притиснати, танцуваха потънали в блажена забрава двойки.

Мариса се засмя.

— Това ли е причината за лошата слава на клуба? О, чух, че градините Воксхол…

Филип я прекъсна.

— Там посетителите далеч не са толкова дискретни — след малко добави с потискано вълнение: — Не биваше да ви водя тук. И все пак по-добре аз, отколкото някой друг. Вашата приятелка Сали отдавна ме увещава да ви доведа, но тя идва тук само за да играе, защото залозите са високи, а атмосферата — непринудена. Ах, как да ви обясня, без да бъда груб? — той погледна водещото към горния етаж стълбище. — Хората не идват тук само за да играят и да се забавляват. Горе има стаи, в които посетителите могат да се оттеглят. Един Господ знае колко заговори, политически ходове и интриги са се родили тук. Баща ми е член на клуба, също и Уелският принц. Това е сигурно, запазено за елита място, където богатите и могъщите не са безпокоени от никого и нищо. Мариса, обещайте ми никога да не идвате тук без мен.

Тя го погледна учудено, после сведе поглед към пода и попита замислено:

— Но… защо тогава ме взехте със себе си, Филип? И защо ме предупреждавате едва сега? Можехте…

Той така и не разбра какво бе възнамерявала да каже, тъй като в този момент от игралната зала се разнесоха аплодисменти и двамата обърнаха глави. В първия момент Мариса не повярва на очите си. Някаква елегантна дама, която преди малко бе забелязала напрегнато да седи край една от игралните маси, стоеше в средата на залата и се събличаше. Лицето и косата й бяха скрити от маска, но когато свали от тялото си и последната част от бельото си, златисточервеникавият триъгълник между бедрата издаде цвета на косите й. Тялото й бе снежнобяло.

Един от играчите скочи от мястото си и пристъпи към нея.

— Вече изплатихте част от дълга си, милейди — с дрезгав глас рече той, погали гърдите й и извика ликуващо: — Време е да платите и останалата!

Тя се засмя гърлено, когато мъжът я вдигна на ръце и минавайки покрай продължилите да свирят музиканти, я понесе нагоре по стълбището.

Мариса чу Филип да казва с приглушен глас:

— Сега го видяхте с очите си. Според неписаните закони на този клуб, човек никога, при никакви обстоятелства, не бива да издава нещо видяно или чуто тук. На това място една маркиза може да стане проститутка, а някой сериозен, суров държавен мъж да изиграе ролята на сатир. Достатъчно ли ви е това?

Мариса все още не можеше да повярва. Играчите отново се бяха вглъбили в картите си, макар много от господата все още да се подсмихваха. Тя бе разкъсвана от противоречиви чувства — отчасти бе ужасена, отчасти очарована, а и малко се боеше. Но с нея това не можеше да се случи, тя никога не би заложила себе си, никога не би позволила на комарджийската страст да я завладее дотолкова.

— Мариса! — Филип разтърси ръката й, за да я изтръгне от обзелия я транс. — Съжалявам, че трябваше да станете свидетел на подобна сцена. Но може би така е по-добре. Сега любопитството ви е задоволено, прав ли съм? Ще позволите ли да ви изпратя до вкъщи?

Мариса се радваше, че маската бе скрила избилата по страните й руменина. Дали Филип не я бе довел тук, за да я прелъсти, а след това не бе размислил? Докъде се простираше подчинението му пред чичо му? Дали фактът, че тя приемаше подаръците на маркиза, щеше да се изтълкува като мълчаливо съгласие с условията му? Каква бе ролята на Филип в този хладнокръвно скроен план? Беше казал, че я обича и го бе доказал, но дали я уважаваше? Можеше ли изобщо да я уважава?

Сали и Дрюмон предпочетоха да останат в клуба, така че двамата с Филип си тръгнаха сами. На няколко пъти й се стори, че той се канеше да проговори, но всеки път нещо го спираше и изминаха обратния път в мълчание.