Розмари Роджърс
Развратни игри (49)

48

Джон Мюри бе получил парите си и си бе тръгнал. След излизането му в стаята се бе възцарило напрегнато мълчание. Мариса седеше свита на пода пред камината, а Доминик я наблюдаваше, облегнат на вратата.

Преценява собствеността си — с огорчение си помисли тя. Не го поглеждаше. Беше свела глава и унесено разтриваше синините, оставени по китките й от оковите. Не искаше да мисли. Тя бе предмет, който се купуваше, продаваше и можеше да бъде използван.

Потръпна и се загърна по-плътно в палтото на покойния вече Джонас.

— Студено ли ти е?

Грубият му тон й вдъхна сили да вдигне глава и да го погледне.

— Не — отвърна.

Той пристъпи към нея и я погледна смръщено. Мариса си пое дълбоко дъх, сърцето й щеше да се пръсне. Какво възнамеряваше?

Не си правеше илюзии относно причината, поради която Мюри я бе довел тук. Доминик искаше да попречи да се разчуе, че някога са били женени. И най-вече, не биваше да възниква и най-малко подозрение, че русокосият му син е дете на жена, в чиито жили течеше негърската кръв на една робиня. Докато съществуваше опасност тя да проговори, за него прекалено много неща бяха заложени на карта. Дали не се канеше да я отстрани от пътя си? Сякаш прочел мислите й, той рече навъсено:

— Какво да те правя сега? Ако бе достатъчно разумна да се омъжиш за Артеага, сега нямаше да сме в това положение. Не може да ти се отрече, че умееш да си създаваш неприятности…

Тя скочи гневно.

— Да не би да ми припишеш вината за всичко, което ми се случи, откакто имах нещастието да те срещна? Ако не бе посегнал на една беззащитна циганка, всичко това нямаше да стане! Позволи ми да ти напомня, че ме отвлече от Англия, където бях в безопасност! Ако ме бе оставил на мира по-късно в Начес, може би дори щях да се омъжа за Педро. Но не, ти трябваше да заситиш похотта си, без да те е грижа за последиците. Никога не те е интересувало нещо друго, освен собственото ти удоволствие. Взимаш онова, което искаш, без значение кого ще нараниш. Ти си…

Пръстите му толкова болезнено се впиха в раменете й, че тя извика от болка.

— А ти, моя красива мулатке, си най-неблагодарното създание, което някога съм срещал! Трябваше да те хвърля зад борда, когато те открих на кораба си, вместо да стигам до просешка тояга, за да поправя последиците от собствената ти глупост!

— Да не съм те молила? — тросна му се тя. — Сдоби се с трима роби на цената на един и ако ни продадеш, ще си получиш парите обратно. Ти си по-лош и от приятеля си Мюри, който е не само крадец, но и лъжец. Обеща ни какво ли не и убеди Лейли и Полъс да избягат от „Конграсия“. Мен се опита да убеди, че ме е спасил от жестокия Джонас. Може би дори си знаел какво крои Инес. Нали двамата с нея сте…

— Коварна лъжкиня! Заслужаваш всичко, което ти се е случило. И, повярвай ми, имам пълното основание да съжалявам, че изобщо някога съм те срещнал. Доставя ти удоволствие да водиш мъжете за носа, не е ли така? В едно си дяволски права: трябваше да стоя настрана от теб. Имам намерение да те разкарам час по-скоро, но докато това стане, ще трябва да се научиш да си затваряш устата, разбрано? С най-голямо удоволствие бих ти хвърлил един добър пердах!

Роклята й се разкъса на раменете, когато той я отблъсна от себе си. Мариса се олюля, подпря се на стената и се свлече на пода. При вида на моравите следи от камшик по гърба й целият гняв, който се бе насъбрал в него, се изпари за миг.

— Мариса…

Тя потръпна от докосването му.

— Моля те, недей!

Той отдръпна ръце и я остави да се наплаче.

След известно време Мариса забеляза, че до нея вече бе не Доминик, а Лейли, която промърмори утешително на приятния си френски:

— Човек се чувства по-добре, след като си поплаче, нали? Но не бива да прекалявате, ще се поболеете. Елате, трябва да хапнете нещо и да поспите.

Двете с Лейли спяха на едно легло, което не бе твърде удобно, но във всеки случай бе за предпочитане, пред сламеник на пода. Преди да заспи, Мариса заекна:

— Той търси възможност да се отърве от мен. Мрази ме.

— Не мисля — прошепна в отговор Лейли. — Той е добър човек.

Сутринта Мариса се събуди съвсем рано и още не отворила очи, долови някакъв невероятно апетитен аромат.

— Има чудесна закуска — рече Лейли. — Търговците я продават направо на улицата. Опитвала ли сте печени бадеми? Най-хубави са, докато са топли. Има също кафе, оризов сладкиш и пресни морски рачета. Ще закусите, нали? Скоро ще трябва да тръгваме.

Мариса отдавна не бе виждала Лейли толкова весела, а и закуската наистина ухаеше чудесно.

— Да тръгваме? Къде? — попита Мариса. Изведнъж си спомни. — Ами Полъс? Къде е той, къде е… — тя дори не успя да изрече името му.

Лейли се засмя.

— Господин Доминик излезе с Полъс. Той вече ни даде документите за освобождаването, но Полъс твърди, че тук, в Ню Орлиънс не сме в безопасност. Затова заминаваме с него за Нова Испания. Може би там ще намерим своя дом. Господин Доминик казва, че от лова на диви коне се печелело добре. Това можело да бъде опасно, но във всеки случай е по-добре, отколкото да бъдем върнати в „Конграсия“ и жигосани, както правят с бегълците. Полъс казва, че е готов да приеме всякакви опасности, стига вече да не е роб. А аз тръгвам с него.

Лейли сияеше. Доминик умееше да си печели верни привърженици. Мариса не можа да не си спомни за Доналд, опознал го от най-лошата му страна и въпреки това му останал верен. Нима тя бе единственият човек, който не се оставяше да бъде заблуден? Или причината бе в това, че тя изваждаше наяве само най-лошото от характера му?

Нямаха много за опаковане. Доминик, изглежда, не обичаше да носи със себе си много багаж. Той бе освободил Лейли и Полъс, но не и нея. Разбира се, не. Трябваше да е сигурен, че няма да му се изпречи на пътя, преди да се е оженил за своята Джейн.

Неочаквано тя се сепна и попита възможно най-делово:

— Казваш, че отиваме в Нова Испания? Как така, нали той ще се жени?

— Нямам представа — отвърна Лейли. — Знам само, че ще лови диви коне в Нова Испания.

— Но аз не искам да ходя там!

— Нима имате избор? — учудено отвърна Лейли. — Какво друго можете да сторите? Да останете в Ню Орлиънс, където Мюри със сигурност ще ви открие и ще ви продаде отново? Или искате да се окажете в някой бордей? Не знам какво имате против него, но след всичко, което ми разказа Полъс, мисля, че наистина сте имала късмет. В Нова Испания имате роднина, някакъв чичо, не е ли така?

Мариса изпита желание да изкрещи: Не искам да съм му задължена! Разбира се, не го стори — Лейли едва ли щеше да я разбере. Тя сама не се разбираше много добре. Възможно ли бе Доминик да я отведе при чичо й? Какво би спечелил от това? Безнаказаност за грабежите си отвъд испанската граница? От собствен опит знаеше, че не бива да му се доверява. Той бе непредвидим и напълно безскрупулен.

Наетото жилище бе тясно и доста мизерно. През преградените с решетки прозорци, които караха Мариса да се чувства като затворница, от улицата нахлуваха шумове и миризми.

Лейли бе в съседната стая, когато се появи Доминик. Той огледа Мариса от главата до петите и рече делово:

— Мисля, че е най-добре отново да се облечеш като мъж. Въпреки памучната рокля и забрадката, ти си доста привлекателна и не желая да се набиваш в очите на хората ми.

— Не искам…

— Какво искаш или не искаш, няма абсолютно никакво значение — прекъсна я той. — Трябва ли да ти напомням, че все още си моя робиня. Ще ни спестиш много неприятности, ако запомниш това.

От Лейли не можеше да се очаква подкрепа, напротив, тя виждаше в нареждането на Доминик проява на загриженост. Полъс не скри негодуванието си от опърничавостта й и обясни, че на мястото на Доминик щял да й хвърли един хубав пердах.

— Изглежда, ще те бие всеки божи ден — мрачно предрече Мариса, когато двете с Лейли останаха насаме.

Тя се засмя.

— О, не. Не възнамерявам да му давам поводи за това. С мед се ловят повече мухи, отколкото с оцет. Трябва да накараш мъжа да си мисли, че той е господарят и всичко става по негова воля, а след това спокойно можеш да правиш каквото си искаш.

— Но това е нечестно! — възмути се Мариса.

Лейли прихна, а Мариса смутено започна да хапе долната си устна. Преоблечена като мъж, поне не й се наложи да язди в дамско седло или да седи с Лейли в колата с багажа. Полъс имаше собствен кон и носеше толкова много пистолети, че останалите мъже го бяха взели на подбив.

Потеглиха на север, макар Доминик и Полъс да бяха пуснали из Ню Орлиънс слух, че ще тръгнат на юг към залива, а след това към Мексико. Подобна предпазливост изглеждаше излишна, тъй като бе доста невероятно някой да реши да притеснява една толкова добре въоръжена групичка, готови на всичко мъже.

Доминик бе обяснил лаконично:

— Дори хората на Мюри са предупредени да стоят настрана. Би могло да се каже, че сме под височайша опека, поне докато пресечем границата.

Той почти не разговаряше с Мариса и само от време на време се приближаваше към нея, за да се осведоми хладно как се чувства. В такива случаи тя се насилваше да се усмихне, с което си спечелваше видимо учуден поглед от негова страна.