Дейвид Балдачи
Собствено правосъдие (40)

40

Пред къщата спря пикап. От него слезе един мъж и изтича нагоре по стълбите. Нокс отвори и пое плика от ръцете му.

Настани се пред компютъра и пъхна в него диска. Художникът и Лерой най-после се бяха срещнали. От монитора го гледаше Джон Кар с рошава брада. По настояване на Нокс художникът беше добавил и няколко дигитални скици на лицето му без брада и очила. Нокс ги сравни със старите снимки от военния архив, а след това подреди на бюрото и няколко по-късни, взети от досието в ЦРУ.

Вече нямаше съмнение. Човекът в гората край имението на Грей беше Кар. Направи няколко цветни копия на скиците и хукна навън.

Гумите изсвистяха по алеята и роувърът изхвърча на улицата.

Кейлъб запали микробуса, паркиран в дъното на улицата, и пое след него.

— Хрътката май е надушила лисицата — отбеляза Анабел, отмествайки бинокъла от лицето си.

Нокс влезе в сградата на летище „Нешънъл“, а тя предпазливо го последва. Един час по-късно той се върна на паркинга и подкара роувъра.

Анабел скочи в микробуса.

— Тук не му се отвори парашутът — обяви тя. — Нека видим накъде ще тръгне сега.

Следващата спирка на Нокс се оказа Юниън Стейшън. При нормални обстоятелства трябваше вече да е наводнил района с компютърното изображение на променения Джон Кар, вкарвайки го в базата данни както на транспортната полиция, така и на всички останали правоохранителни органи. Но обстоятелствата не бяха нормални. Ако във ФБР разпознаеха мъжа с рошавата брада, който беше успял да им се изплъзне, със сигурност щяха да се запитат защо ЦРУ се интересува от него. А това автоматично променяше нещата, независимо от уверенията на Хейс, че ще държи полицейските хрътки на къса каишка.

В гарата се натъкна на нещо, което можеше да се окаже джакпотът. Една от продавачките на билети си спомни за мъж с подобна брада, на когото беше продала билет втора класа. За съжаление не успя да се сети за името, изписано на документите му за самоличност.

— А спомняте ли си за кой влак беше билетът? — попита Нокс.

— О, да. Малко пътници плащат в брой. Беше „Кресънт“. Той отива до Ню Орлиънс.

— Как мога да се свържа с някой от персонала на този влак? Да речем, с кондуктора?

Жената вдигна слушалката. След малко Нокс отправи молбата си към някакъв гаров началник. Човекът проведе няколко телефонни разговора и обяви, че Нокс има късмет. Един от кондукторите на този влак току-що се беше прибрал от смяна. Час по-късно той се появи на гарата, повикан спешно по телефона. Но не разпозна брадатия мъж от скицата. Нокс сложи пред него другия вариант — без очила и брада.

— О, да — кимна кондукторът. — Този участва в сбиването.

— Сбиване?

— Беше натръшкал на пода на вагона трима, които бяха много по-млади от него.

— Наистина ли?

Кондукторът разказа с подробности инцидента и как Стоун и другите са слезли на следващата гара.

— Отказа да покаже документ за самоличност и предложи да слезе още на първата гара. Това ми се стори доста подозрително.

— А успяхте ли да научите имената на другите участници в побоя?

— Не. Те също решиха да слязат на първата гара. Това ме устройваше, тъй като ми спести писането на рапорти. Проклети гамени!

— Опишете ми ги.

Нокс старателно си записа показанията на кондуктора и се извърна към началника.

— Можете ли да ми извадите разпечатка с имената на пътниците в този влак?

— Да, но няма как да разберем кое име на кое описано лице отговаря.

— Въпреки това бих искал списъка на пътниците. Може пък да изскочи нещо.

Началникът седна пред компютъра и след малко подаде разпечатката на Нокс.

— Работата май е дебела, а? — любопитно подхвърли кондукторът.

— Толкова дебела, че едва ли ще чуете нещо повече за нея — увери го Нокс. — А на вас двамата горещо ви препоръчвам да забравите, че изобщо съм бил тук.

Напусна гарата, следван неотлъчно от Анабел. Минути по-късно роувърът с рев излетя от паркинга. Кейлъб натисна педала подире му, но Анабел му каза да не бърза.

— Ще го изпуснем! — разтревожено я погледна той.

— Няма — отвърна тя и извади някаква кутийка от чантичката си. — Докато си приказвахме с Нокс в Джорджтаун, успях да поставя един малък предавател под седалката му. Обхватът му е около трийсет километра.

— Защо ми го казваш чак сега?

— Извинявай, забравих. Мислех си за други неща.

Кейлъб се муси известно време, но накрая каза:

— Идеята ти не е била лоша.

— Можем да изостанем за известно време, за да сме сигурни, че няма да ни забележи — рече тя.

— Струва ми се, че е доста подозрителен и проверява всичко.

— И аз имам това впечатление.

— Значи Оливър е заминал с влак?

— Така изглежда.

Роувърът излезе на междущатската магистрала 66 и пое на запад. Малко след като подминаха Гейнсвил, Нокс се насочи към едно отклонение.

— В тази посока няма влакове — отбеляза Кейлъб.

Двайсет минути по-късно лицето на Анабел се изкриви в мрачна гримаса.

— Точка на умните ми идеи, по дяволите!

Спрели на почетно разстояние от обекта си, двамата гледаха как хеликоптерът на Нокс се отлепя от земята и започва да набира височина.

— Ами сега? — прошепна Кейлъб.

— Сега настъпваш газта и караш обратно към Юниън Стейшън. — Тя му хвърли изпитателен поглед и извади малък фотоапарат. — Я чакай! Свали пуловера и шапката!

— Защо?

— Ще те снимам.

Апаратът изщрака.

— На връщане ще спрем в някое фотостудио. Трябват ми разни неща, включително ламинатор.

— Какво си намислила? — попита Кейлъб, докато включваше на скорост.

— Промяна в служебното ти положение.