Дейвид Балдачи
Собствено правосъдие (32)

32

Стоун се надигна, измъкна колана на панталоните си и го хвана за катарамата. Другият му край увисна на няколко сантиметра от асфалта.

Непознатите го обкръжиха с вдигнати бухалки.

— Шансовете ти не изглеждат добри, татенце — викна единият от тях.

Миг по-късно той се озова на земята с окървавено лице. Заостреният край на колана го беше улучил в окото.

Докато раненият се мяташе и стенеше с ръце върху лицето си, единият от останалите направи крачка напред и замахна с всичка сила. Стоун светкавично отскочи встрани, а коланът му изплющя по бузата на нападателя и я разцепи. Онзи изрева от болка и отново му налетя, размахвайки бухалката като луд. Стоун успя да избегне безразборните удари, с изключение на един, който попадна върху ръката му. Коланът се изплъзна от пръстите му, но той се хвърли напред и светкавично замахна към крака на нападателя със здравата си ръка. Улучи го под коляното и го повали на земята, а вторият удар в основата на тила го остави неподвижен.

Третият нападател хвърли бухалката си и побягна. Стоун грабна тази в краката си и я запрати след него. Бухалката свирна във въздуха и се заби в гърба на беглеца. Той изкрещя от болка и се стовари на асфалта, но в следващия миг отново беше на крака и продължи да бяга. Стоун понечи да се втурне след него, но стоновете на Дани го спряха. Пикапът изрева и започна да се отдалечава.

— Дани, Дани! — наведе се над младежа той. — Чуваш ли ме?

Огледа се. Единият от нападателите беше в безсъзнание, а другият продължаваше да се гърчи на земята. Ръката адски го болеше, а третият най-вероятно щеше да потърси подкрепления.

— Можеш ли да ходиш, Дани?

Очите на младежа най-сетне се фокусираха върху лицето му и той кимна. Стоун му помогна да се изправи, въпреки изгарящата болка в ръката си. Прегърна го през кръста и го помъкна. Не след дълго стигнаха до караваната на Уили. Качи Дани в кабината на пикапа и хукна нагоре по стълбите. Бързо откри ключовете, скочи зад кормилото и рязко потегли.

В кабинета на доктор Уорнър нямаше никого и Стоун подкара към болницата.

Дани лежеше немощен на седалката до него. По лицето му имаше кръв, а едната му ръка стърчеше под неестествен ъгъл.

— Дръж се, скоро ще бъдем в болницата — опита се да го окуражи Стоун.

В отговор Дани изфъфли нещо.

— Какво?

— Обади се на майка ми.

Здравата му ръка бавно потъна в джоба и измъкна мобилен телефон. Стоун притисна кормилото между вдигнатите си колене, отвори капачето, откри името на Аби и натисна бутона.

Тя вдигна след няколко позвънявания.

— Ало?

— Аби, Бен е. Открих Дани. Някакви типове са го пребили с бухалки. Карам го в болницата, ела там.

Правеше й чест, че нито изписка, нито заплака. Единствените й думи бяха:

— Тръгвам веднага.

След по-малко от час Стоун отново се озова на болничния паркинг. Помогна на Дани да слезе и почти го занесе на ръце до спешното отделение. Малко по-късно миникупърът на Аби закова пред входа. Стоун я посрещна и я заведе при сина й, който лежеше на носилка пред превързочната.

Аби хвана ръката на момчето, а в очите й проблеснаха сълзи.

— Какво се случи, Дани? — прошепна тя. — Кой ти причини това?

— Обикновен инцидент, мамо — промърмори младежът. — Не се безпокой, ще се оправя. Получих няколко по-силни удара по време на петъчната тренировка.

— Инцидент? — озадачено попита Аби и погледна към Стоун, който поклати глава.

— Трябва да постъпи в отделението, за да му направим изследвания — каза дежурният лекар. — Може да има вътрешни кръвоизливи.

— Ще се оправи ли? — тревожно попита Аби.

— Трябва да му направим изследвания, госпожо. Бъдете спокойна, ще се погрижим за него. А след това ще ви уведомим.

Миг по-късно количката изчезна зад близката врата.

Аби леко се олюля. Стоун я прегърна през рамо и я поведе към чакалнята.

— Той каза, че било инцидент — прошепна тя.

— Нищо подобно. Нападнали са го три яки момчета с бухалки за бейзбол.

— Откъде знаеш?

Стоун не отговори веднага, тъй като му хрумна нещо. Единият от нападателите, които преби, му се стори познат. Направи опит да се сети откъде, но не му се удаде.

— Бен?

— Какво? А, да. Знам, защото същите хора нападнаха и мен, докато се опитвах да помогна на Дани.

— Как успя да се отървеш?

— С цената на колана си — докосна талията си той. — Но успях да подредя двама от тях, а третият избяга. Искам да се обадя на Тайри и да му съобщя за нападението. Случайно да имаш номера му?

Тя му подаде мобилния си телефон.

Стоун разказа на шерифа за инцидента на пътя, описвайки в детайли нападателите и техния пикап. После послуша малко и кимна.

— Добре, ние сме тук.

Върна телефона на Аби и поясни:

— Ще дойде да вземе показанията ми, но първо ще огледа мястото, където се случи това.

— Как е възможно, не мога да повярвам… — прошепна тя, но гласът й беше равен, което озадачи Стоун.

— Не беше много изненадана, когато ти съобщих за нападението срещу Дани — каза той.

Тя избягна погледа му.

— Зная, че съм външен човек, Аби — въздъхна той. — Но тези момчета ги видях отблизо. Ако Дани не беше успял да скочи от пикапа, вече щеше да е мъртъв. А и сега не е изключено да се върнат и да довършат работата си.

Тя вдигна ръка да избърше сълзите си и прошепна:

— В Дивайн се случват странни неща.

— Какви неща? Заради тях ли избяга Дани? А сега някой е недоволен от завръщането му?

— Не знам защо избяга. Той не пожела да сподели с мен.

— Аби, аз случайно го видях на гроба на Деби Рандолф.

— На гроба на Деби? — погледна го странно тя.

— Да. Ти познаваше ли я? Влюбен ли беше в нея Дани?

— Излизаха един-два пъти, докато бяха в гимназията. Но напоследък тя тръгна с Уили.

— Как умря?

— Самоуби се. Застреля се с пушка в бараката зад къщата им.

— Защо?

— Не зная. Предполагам, че е изпаднала в депресия. Разследването беше поверено на Тайри.

— А Дани напусна Дивайн веднага след смъртта й, така ли? — Аби мачкаше книжна кърпичка в ръката си. — Напоследък споменавал ли е за нея?

— Не — отвърна тя и попи сълзите си.

— За какви странни неща говориш?

— Ами просто странни неща.

— Не можеш ли да бъдеш по-конкретна?

— Малко преди заминаването на Дани стана едно убийство.

— Убийство ли? На кого?

— Убиха един човек на име Рори Питърсън.

— Видях и неговия гроб — кимна Стоун. — Кой го е убил?

— Не зная. Тайри разследва и този случай.

— Кой е Питърсън?

— Счетоводител. Помагаше за управлението на градския фонд.

— Какъв е този фонд?

— Дивайн преживя предостатъчно финансови сътресения, които ни принудиха да вземем решение за създаването му. Всеки влага по малко пари в него — както фирми, така и обикновени граждани. Аз давам повече от останалите, тъй като печеля повече. Събраните пари влагаме в инвестиционни проекти и получаваме добра възвръщаемост. Рори се занимаваше точно с това. Дивидентите получаваме след всяко тримесечие. Оказа се, че това е божия благословия за нашите граждани. Парите подпомагат голяма част от частните фирми, които без тях биха фалирали. Те позволяват на хората да поддържат жилищата си, да връщат взетите кредити и да оцеляват в тези трудни времена.

— Казваш, че Питърсън е водил счетоводството на фонда. Възможно ли е да е заделял нещо за себе си и някой да се е ядосал?

— Не знам. Рори имаше добри контакти в Ню Йорк. Той е оттам. Още една причина за доброто управление на фонда. С негова помощ привлякохме няколко частни инвеститори, които са му лични приятели. Именно на тях дължим високите си дивиденти.

— Допускаш ли, че Дани може да се е забъркал във всичко това? Или Деби?

— Не виждам как би могло да стане. Дани нищо не разбира от финанси. Интересите му са доста по-елементарни. А Деби беше художничка, която нямаше нищо общо с фонда.

Телефонът й иззвъня. Тя го включи, послуша за миг и го подаде на Стоун.

— Тайри. Иска да говори с теб.

— Посетих мястото на инцидента, Бен — рече шерифът. — Но там няма нищо. Нито бухалки, нито колан, нито кръв.

— Явно са се върнали да разчистят.

— Как е Дани?

— В момента му правят изследвания.

— Попита ли го кои са нападателите?

— Той твърди, че е станал жертва на инцидент.

— А ти сигурен ли си, че не е вярно?

— Сигурен съм. Освен ако не решиш, че така се нарича нападението на трима мъже с бухалки, които целят да те пребият.

— Тръгвам към болницата, за да поговоря с Дани. Как е Аби?

— Държи се — отвърна Стоун и я погледна. После затвори телефона и й го върна.

— Отивам да си взема кафе. Ти искаш ли нещо?

Аби поклати глава и направи опит да се усмихне.

— Не, благодаря. Възнамерявам да не мръдна оттук, преди да получа уверения, че Дани ще се оправи.

Стоун се отдалечи по коридора, търсейки някой автомат за топли напитки. Ранената ръка продължаваше да го боли. После в съзнанието му най-сетне се появи очевидното: Уили Кумс все още лежеше тук.

Крек и стеснени зеници. А сега и Дани е в същата болница, пребит почти до смърт. Двама младежи, между които стоеше едно мъртво момиче.

Кафето можеше да почака. Най-важното беше да поговори с Уили още сега.