Дейвид Балдачи
Собствено правосъдие (68)

68

Шърли Кумс излезе от сградата на съда чак в седем вечерта, когато мракът се беше спуснал над планинското градче. Тя се отби в близкия магазин за хранителни стоки и излезе оттам с торбичка, в която имаше няколко бутилки вино. Остави я в колата си и влезе в ресторанта на Аби. Два часа по-късно се появи на улицата и се насочи към червената „Инфинити“, която я чакаше на паркинга пред съда. Потънала в мислите си, изобщо не обърна внимание на белия микробус, който пое след нея.

Не след дълго стигна до дома си и тръгна към входа с леко залитане.

Кейлъб спря на стотина метра от къщата — едноетажна постройка с малка веранда, отрупана с цъфнали теменужки. Чакълена алея водеше до гаража, залепен до къщата. Гората беше на двайсетина метра по-нататък. Отстрани имаше занемарена зеленчукова градина, в която стърчаха само няколко полуизсъхнали корена домати. Отзад бяха струпани ръждясали градински столове и купчина дърва за огрев. Къщата беше усамотена, без съседи наблизо.

Рубън зае позиция на предните седалки и се втренчи в светналите прозорци.

— Ще изчакаме да се нафирка и ще претърсим къщата, нали? — попита той.

— А защо не надникнеш през прозорците още сега? — предложи Анабел.

— Аз ще отида с него — рече Кейлъб.

— Защо?

— Защото четири очи виждат по-добре от две.

Двамата излязоха навън и се запромъкваха покрай дърветата. Описаха широк кръг и се приближиха към задната веранда, приведени ниско.

Пет минути по-късно отново бяха в микробуса.

— Нали си чувала приказката за диамантите, скрити в тенекиена кутия? — попита Рубън.

— Какво имаш предвид?

— Има предвид, че интериорът на този скромен дом изобщо не отговаря на външния му вид — отговори Кейлъб. — Скъпо обзавеждане, истински маслени платна по стените. Подът е покрит със скъпи персийски килими, а поне една от статуетките на тази дама има музейна стойност.

— Скромната служителка в градския съд Шърли Кумс очевидно живее нашироко — добави Рубън.

— Но без да се набива на очи — каза Анабел. — Готова съм да се обзаложа, че не обича да кани гости в скромния си дом.

— Може би просто обича красивите вещи — рече Кейлъб.

— Много бих искала да надникна в банковата й сметка. Бас държа, че е доста солидна.

— Но стои в това затънтено място — каза Рубън. — Защо?

— От алчност — обяви Кейлъб и двамата му приятели изненадано се втренчиха в него. — Тя получава много пари от нещо, което върши в сградата на съда. И не иска да се откаже от тях.

— Май си прав. И на мен ми прилича на алчна.

— Въпросът е дали това има нещо общо с положението на Оливър — намеси се Рубън. — Докато си губим времето с нея, той може би е загазил здравата.

— Според мен нещата са свързани — поклати глава Анабел. — От онова, което шерифът сподели с мен, става ясно, че Оливър е бил в центъра на събитията. Не мога да повярвам, че в малък град като Дивайн може да има две големи тайни, които нямат нищо общо помежду си. Това, с което се занимава Шърли, няма как да не е свързано с другото. А и ние не разполагаме с друга нишка.

Така изтече един час, после втори. Накрая вратата се отвори и Шърли излезе навън. Беше облечена с джинси, блуза с дълъг ръкав и ниски обувки. В ръката си държеше сак. Начинът, по който се заклатушка към колата, беше сигурно доказателство, че част от закупеното по-рано вино вече е изпито.

— Май се готви да седне зад кормилото — тревожно прошепна Кейлъб. — В това състояние, при тия завои!

— Дай на заден, Кейлъб! — настоятелно рече Анабел.

Колата на Шърли се изстреля от алеята. Кейлъб напусна укритието си зад близките храсти и я последва. Прекосиха града и продължиха нататък. Не след дълго Шърли свърна по един черен път и спря колата си пред руините на изгоряла каравана.

Слезе от колата, взе сака и с несигурна походка се насочи към останките от стъпала на мястото на входа. Седна и надигна бутилката, която извади от сака. Това явно й се отрази зле, защото се преви на две и започна да повръща. След малко се овладя, захвърли бутилката и запали цигара. Известно време пуши, без да помръдва, после сведе глава към коленете си и се разрида.

— Уили, Уили…

— Мога ли да ви помогна? — изправи се пред нея Анабел.

Шърли се стресна и избърса сълзите си с ръкав. В очите й се появи подозрение.

— Никой не може да ми помогне — поклати глава тя и посочи руините зад гърба си.

— На това място ли…

Жената кимна и дръпна от цигарата.

— Какво търсите тук, по дяволите? — завалено попита тя.

— Просто минавах и чух плач. Много съжалявам, Шърли. Зная какво е да страдаш за близък човек.

Анабел съчувствено докосна рамото й и седна до нея.

— Говориш за баща си, нали? — погледна я Шърли, след като изхвърли цигарата и избърса очите си.

— Да. Обърнах се към много хора, но никой не е в състояние да ми помогне.

— Той прояви голямо съчувствие — каза Шърли. — Специално дойде да ме попита за състоянието ми.

— Така ли? — вдигна глава Анабел. — Не знаех, че сте разговаряли.

— Излъгах ви — въздъхна жената. — Може би защото нямах представа коя сте и защо го търсите.

— Разбирам.

Ръцете на Шърли нервно се плъзнаха по бедрата й.

— Много неща се крият там, в тъмното — прошепна тя. — А когато човек успее да ги види, вече е късно.

— Права сте. За какво си говорихте с баща ми?

— Той подозираше, че някой се е опитал да убие Уили, подменяйки лекарството му с други хапчета. Всъщност подозираше мен. Но аз никога не бих направила подобно нещо на собствения си син. Една вечер дори се отбих в караваната, за да проверя какви са хапчетата, които взема. Опасявах се, че някой го тъпче с боклуци. Баща ви също имаше подобни подозрения, но към мен. Обичах детето си и никога не бих му причинила зло.

Шърли отново се разрида и Анабел я прегърна през раменете.

— Убедена съм, че татко е искал да ви помогне — прошепна тя.

Шърли избърса сълзите си и няколко пъти дълбоко вдиша и издиша.

— Вече знам това — кимна тя. — Той се оказа прав. Сигурна съм, че Уили беше убит.

— А имате ли представа кой го е извършил?

— Донякъде — кимна Шърли и устните й потрепнаха.

— Ще ми кажете ли?

— Защо?

— Защото убийците на Уили знаят, че баща ми се е опитвал да му помогне, и вероятно ще поискат да премахнат и него, Шърли.

— Има логика — кимна жената и отчаяно се хвана за главата. — Ох, не знам. Вече в нищо не съм сигурна…

— Доверете ми се. Ще направя всичко възможно, за да ви помогна.

— За бога, момиче! — проплака Шърли и се вкопчи в ръката й. — Знаеш ли колко отдавна не вярвам на никого в този проклет град?!

— Довери ми се, и аз обещавам да ти помогна.

Шърли погледна към останките на караваната и започна:

— Смъртта на баща ми при срутването в онази мина ни съсипа. Вярно е, че хората умират, но нали близките им трябва да се сбогуват с тях, да ги погребат достойно? В нашия случай не стана така. Знаеш ли какво получихме? Едно съболезнователно писмо, сигурно написано от някой адвокат на компанията. В него нямаше нито дума за поемане на отговорност и обезщетение. Аз работя в съда и имам представа от тези неща.

— Това наистина е ужасно — възмути се Анабел и стисна ръката на Шърли.

— Минната компания не направи нищо и хората от другите смени започнаха да копаят успореден тунел с надеждата да стигнат до затрупаните си колеги. Работеха денонощно, вземайки назаем машини и инструменти откъдето могат. Тогава още нямаше интернет, а повечето хора нямаха дори и телевизори. Никакви камери и репортери като ония, които отразяват влизането в съда на поредната пияна кинозвезда. Никой не знаеше какво става. Майка ми и останалите жени организираха нещо като полева кухня за мъжете, които копаеха. А те копаеха здраво. Успоредната шахта беше почти готова и вече щяха да правят проход към срутената галерия. Но тогава там стана експлозия, вероятно от метан. Половината планина се срути върху татко и останалите. Всичко свърши. Нямаше смисъл да се рискува, защото до един бяха мъртви. Никой не може да оцелее при такава експлозия. По-късно мината беше запечатана и върху нея построиха проклетия затвор. Той стана надгробният камък на баща ми.

По-късно, когато съпругът ми Джош започна работа там, аз никак не бях щастлива. Но това бяха възможностите за работа — или в мината, или в затвора. Не ми харесваше, че и той трябва да копае въглища там, където загина татко. По-добре затворът. Той искаше да уреди и Уили за надзирател, но момчето избра мината. Преди да загине, Джош много го увещаваше да напусне.

— Каза, че е било инцидент — внимателно подхвърли Анабел.

— Нищо подобно — мрачно поклати глава жената и посочи останките от караваната. — Беше инцидент точно колкото това тук.

— Значи съпругът ти е бил убит? Но от кого? Защо?

Оцъклените очи на Шърли се заковаха в лицето й.

— Не би трябвало да ти разказвам всичко това. На никого не би трябвало да го разказвам. То ме измъчва години наред и никога няма да ме пусне.

— Искам да ти помогна, нищо повече. И да открия баща си. Загубила си син и съпруг, Шърли. Истината трябва да излезе наяве.

Хайде, кажи ми!

— Права си. Усещам го със сърцето си.

— Значи трябва да ми кажеш.

— Уморена съм — въздъхна Шърли. — Няма смисъл.

— Моля те!

Зачервените очи на жената се извърнаха към тъмната нощ и най-после започнаха да се фокусират.

— В съда постоянно пристигат кашони, но бройката им никога не отговаря на това, което е описано в товарителницата — тихо започна тя.

— Как така?

— Ами така. В описа пише петдесет кашона, но те са примерно трийсет.

— Знаеш ли по каква причина?

— Не искам да си имам неприятности.

— Аз не съм от полицията, Шърли. Единственото, което искам, е да открия баща си.

— Цял живот съм живяла бедно. Но ти виждаш как се развива градът. Всички са доволни. Защо и аз да не получа своята част?

— Права си. Така е по-справедливо.

— Разбира се. Едно време мечтаех да уча в колеж. Брат ми го изпратиха, но не и мен. Нямахме пари.

— Разбирам — търпеливо рече Анабел.

Шърли отново надигна бутилката, вече забравила за присъствието й.

— Откъде можех да знам, че Джош ще бъде убит по време на онзи лов? — промърмори сякаш на себе си тя. — Рори се обади и каза да му приготвя нещата. И аз го направих. Откъде можех да знам?

— Наистина не би могла — кимна Анабел. — Но беше започнала да ми разказваш за кашоните…

— Тук имаме сериозен проблем с дрогата. Много хора са готови на всичко, за да получат дозата си.

— Това ли съдържат липсващите кашони? Дрога?

Ако Оливър се е натъкнал на наркоканал, най-вероятно вече е мъртъв. А ако не е, всеки момент могат да го убият.

— Хапчета, които се дават само срещу рецепта. Носят страшно много пари.

— Но как се разпространяват? Искам да кажа, къде отиват, след като напуснат кашоните?

Шърли запали поредната цигара и я погледна в очите.

— Виж какво, момиче, сред тукашните миньори има доста наркомани, които всяка сутрин се редят на опашка пред метадоновата клиника, за да си получат дозата. А после бързат за първа смяна, която започва в седем.

— Добре, това е ясно. Но как се връзва то с другото?

— Тези хора тръгват някъде около два през нощта. Виждала съм ги с очите си. Пътуването им отнема по-малко от час, толкова е и връщането. А получаването на метадона става за една минута. Ако някой ги попита защо отиват толкова рано, отговорът е, че не могат да спят и са излезли да подишат въздух. Но аз прекрасно знам, че не е така. Тези хора товарят кашоните и ги пренасят до предварително определени места.

— Но откъде ги товарят?

По всяка вероятност Оливър бе открил отговора на този въпрос и бе тръгнал натам.

Шърли стана и се запрепъва към колата си.

— Къде отиваш? — извика след нея Анабел.

— Махам се! Напускам проклетия Дивайн. Отдавна трябваше да го направя.

Анабел изтича и я хвана за рамото.

— Моля те, Шърли! Помогни ми да открия баща ми!

— Вече ти казах прекалено много. Пиянска му работа.

— Не можеш ли поне да ме насочиш?

Шърли се поколеба, погледна към останките от караваната и кимна.

— Добре. Но трябва да си напънеш мозъка.

— Обещавам.

— Къде превръщат човека в магаре?

— Какво? — смаяно я погледна Анабел.

— Казах ти да си напънеш мозъка — пиянски се изкикоти жената. — Няма друг начин, ако искаш да откриеш баща си.

След тези думи отвори вратата и тежко се тръшна зад кормилото.

— Можеш ли да караш в това състояние? — притеснено попита Анабел.

— Шофирам от тринайсетгодишна, скъпа — отвърна през сваленото стъкло Шърли и включи на скорост.

Анабел хукна към микробуса, който чакаше встрани от пътя, скрит зад някакви храсти. Но когато стигна там, се оказа, че в него има не двама, а четирима души. Новопристигналите имаха пистолети.