Дейвид Балдачи
Собствено правосъдие (78)

78

— Идват! — прошепна Стоун.

Залепиха се за стената. В коридора се разнесе тропот на ботуши.

— Надявам се, че очите не са те подвели — нервно каза Нокс.

— Ръцете навън! — изкомандва груб мъжки глас.

Стоун се отлепи от стената, но Нокс го спря.

— Този път е мой ред. Обикновено първият отнася най-много ритници. Предполагам, че не им достига енергията.

— Не е нужно да го правиш, Джо.

— А защо? Само ти ли имаш право на това малко удоволствие?

Нокс се наведе и пъхна ръцете си в процепа. Дръпнаха го с такава сила, че главата му издрънча в желязната врата.

— Нещо хич ви няма, нещастници — промърмори той, опитвайки се да преодолее болката.

Това му спечели още едно дърпане, но той се беше подготвил. Бледа усмивка ознаменува тази малка победа, въпреки усилващата се болка в главата.

Този път не си направиха труда да ги претърсват, не им поставиха и пранги. Единият от двамата се оказа Джордж — онзи, който си падаше по стискането на гениталии. Менсън вероятно беше в лечебницата.

Или мъртъв, ако имаме този късмет, помисли си Стоун.

— Къде са ви униформите? — поинтересува се той.

— Да не сменяте работата? — добави Нокс. — Не съм убеден, че имате вид на истински наркотрафиканти.

— Млък! — изрева Джордж.

Поведоха ги надолу по стълбите. Прекосиха множество коридори и навлязоха в тесен наклонен пасаж. Не след дълго в ноздрите ги удари тръпчивата миризма на влажна пръст и мокри камъни.

Под светлината в дъното на пасажа се очерта фигурата на мъж.

Хауард Тайри беше облечен в черно и изглеждаше по-малко самодоволен от обикновено.

— Виждам, че днешното посещение те е накарало да се замислиш — обади се Стоун.

— Как смееш да… — кресна Тайри, но Нокс хладно го прекъсна:

— Маклин Хейс е обект на вътрешно разследване вече цяла година. По подозрения за психически отклонения. Поставен е под постоянно наблюдение, което означава, че ги е довел тук. При теб, глупако.

— Мамка му! — изруга Тайри.

— Най-разумно е да се предадеш, директоре — рече Стоун. — Играта свърши.

На лицето на Тайри се появи жестока усмивка.

— Въпреки че са федерални ченгета, те не са всесилни — каза той. — Не познават нито околността, нито методите ни. А сега мърдайте!

Получил силен удар в гърба, Стоун пое напред.

Пасажът беше все така наклонен. По стените се появи мъх, влажната миризма ставаше все по-натрапчива. Най-накрая стигнаха до солидна метална врата. Джордж я отключи и продължиха напред. Няколко минути по-късно пред очите им се появи още една врата, незаключена. Отвъд нея беше минната галерия. Заповядаха им да спрат и един от надзирателите изчезна в някакво отклонение.

Стоун бавно се огледа. Тунелът беше дълъг, с крепеж от дебели греди и метална мрежа на тавана. Същият като онзи, в който живееха змиите. Тази нощ отново беше в компанията на гърмящи змии, но двукраки. Обзе го чувство на клаустрофобия от тясната галерия, над която тежаха хиляди тонове скална маса, а и самият затвор. Не беше сигурен, че тук ще се почувства по-добре, отколкото в килията.

Май няма особена разлика, помисли си той.

Разсъжденията му бяха прекъснати от появата на надзирателя, до когото пристъпваше слабичка фигура.

— Аби! — извика той.

В гърдите му се надигна неудържим гняв. Под светлината на фенерчетата ясно се виждаха синините по лицето й.

Стоун се спусна към Тайри, но бързо го укротиха. С оковани на гърба ръце не можеше да направи нищо.

— Ще те убия! — обеща на Тайри той. Тихо, но заплашително.

— Май ще стане обратното — спокойно отвърна директорът на затвора.

Продължиха напред. Аби крачеше редом със Стоун, а Нокс любопитно протягаше шия след тях.

— Какво се случи, Аби? — прошепна Стоун.

— Отвлякоха ме от дома. Може би са убили човека на Тайри. Не знам, не съм сигурна…

— А защо са го направили?

— Най-вероятно заради Дани.

— Значи и той е замесен?

Тя изхлипа и кимна.

Стоун понечи да каже още нещо, но една палка се стовари върху гърба му.

— Край на разговорите! — изръмжа надзирателят.

Скоро изгуби представа за времето. Тук, в недрата на планината, минутите се превръщаха в часовете. Не можеше да си представи, че ще прекара остатъка от живота си на колене и лакти, копаейки с нокти твърдата скала. Копаейки гроба си.

Внезапно надзирателите ги сграбчиха за раменете и им заповядаха да спрат и да не мърдат. После изтичаха пред тях и изчезнаха в мрака. Оттам се разнесоха стържещи звучи от преместването на някакви тежки предмети, придружени от псувните и пъшкането на надзирателите.

Мракът започна да се топи.

Тайри ги блъсна напред. Стоун и Нокс се спогледаха. И двамата нямаха представа какво ще се случи през следващите мигове. Стоун гледаше да е максимално близо до Аби, готов да я защити с тялото си. Направи отчаян опит да се освободи от белезниците. Вероятно разполагаха с броени секунди.

Последно спускане, след което изведнъж се озоваха под открито небе. Най-после бяха напуснали Скалата. Но без да се освободят от белезниците и мъжете, които ги заобикаляха. Краят беше близо. Стоун не можеше да повярва, че това, което през годините не успяха да направят мъже с огромна власт и армия от професионалисти на своя страна, ще го направи някакъв маниак в пущинака. Ще го убие. Погледна Аби и му стана още по-мъчно. Всъщност той трябваше да е мъртъв още преди много години, защото беше извършил неща, с които го беше заслужил. Но не и Аби. За нея беше нелепо да умре по този начин. Мълчаливо се закле, че ще направи всичко възможно да я предпази от смъртта, която дебнеше наоколо.

Намираха се в гориста местност, високо в планината. Очите му бавно се нагодиха към слабата светлина и той зърна широката пътека сред шубраците.

Тайри хвана ръката му и го блъсна напред. Стоун се препъна в някакъв камък и падна по лице. Надигна се на колене и погледна директора на затвора право в очите.

— Имай предвид, че мястото е отцепено.

— Едва ли подозират за пътеките, които познавам — ухили се Тайри. — Нима допускаш, че не съм се подготвил?

— Много сте малко — отбеляза Нокс, оглеждайки компанията на Тайри. — Май си решил да хвърлиш останалите на вълците, а?

— Какво ти пука? — озъби се Тайри. — И бездруго след малко ще умреш.

— Тъпо ли ще прозвучи, ако ти кажа, че няма как да ти се размине? — подхвърли Стоун.

— Адски тъпо — кимна директорът.

— В такъв случай нека ти го кажа аз! — прогърмя един глас зад тях.

Групата рязко се обърна. Точно навреме, за да види как Алекс Форд напуска прикритието на близките дървета с пистолет, насочен в главата на Тайри. Надзирателите посегнаха към оръжията си, но един куршум свирна над главите им и те се вцепениха.

Хари Фин пристъпи напред с димящ пистолет в ръка, а Рубън насочи пушката си към тях. Зад него изникнаха Анабел и Кейлъб.

В същия миг Тайри сграбчи Аби и опря пистолета си в слепоочието й.

— Или се махайте по дяволите, или тази жена е мъртва! — извика той.

— Свали оръжието, Хауард.

Главата на Тайри рязко се извъртя по посока на гласа. Очите му се заковаха върху фигурата на Линкълн Тайри, която се появи между дърветата.

— Свали оръжието, Хауард.

По месестото лице на директора пробяга усмивка.

— Нали знаеш, че не можеш да казваш на по-големия си брат какво да прави? Престани да се правиш на детектив. Връщай се в забутания си град и продължавай да се преструваш на компетентно ченге!

— Аз знам какво правя, брате! Арестувам те по обвинения, които ще бъдат достатъчни, за да останеш завинаги в твоя затвор!

Тайри заби дулото във врата на Аби и тя изпищя от болка.

— Май не разбираш какво ти казвам! — изсъска той. — Ако не се махнете, тази жена ще умре!

— Свали оръжието — отново го подкани шерифът. — Убийството й няма да ти донесе нищо. Играта свърши.

— Нищо ли няма да ми донесе? Напротив, ще ми достави огромно удоволствие!

— Давам последен шанс и на трима ви! — мрачно отсече Алекс. — Веднага хвърлете оръжията!

— Върви по дяволите! — изкрещя Тайри и пръстът му се уви около спусъка. В следващия миг Стоун връхлетя отгоре му с цялата тежест на тялото си и пистолетът се изплъзна от пръстите му.

— Бягай, Аби! — извика той, опитвайки се да възстанови равновесието си.

За лош късмет Тайри се претърколи точно до пистолета си. Ръката му светкавично го грабна, насочвайки го в главата на Стоун.

Екна изстрел. Куршумът прониза челото на директора. В продължение на една дълга секунда той остана застинал, сякаш не можеше да повярва, че умира. После падна по гръб, а очите му се втренчиха в звездното небе, на чийто фон смътно се очертаваше Скалата на смъртта. Но той вече не можеше да я види.

— Кой стреля, по дяволите? — извика Алекс.

Време за отговор нямаше. От тунела се появи неясна фигура и откри огън. Оръжието беше автоматична карабина, която засипа гората с порой от куршуми. Позицията на Стоун му позволи пръв да засече стрелеца. Миг преди залпа той беше на крака и летеше по посока на Аби, която не знаеше накъде да бяга. Блъсна я на земята и се стовари върху нея.

Алекс, Рубън и останалите светкавично залегнаха. Над главите им заваляха обрулени листа и обелени кори.

Шерифът Тайри нададе силен вик и се свлече на земята. Ръцете му притиснаха раната на бедрото.

Стоун напрегна взор към входа на шахтата. Стрелецът се оказа „едноокият“ Менсън. Към превръзката на окото му се беше прибавил и широк бинт, преметнат през шията му.

Трябваше да довърша по-рано това гадно копеле, каза си мрачно Стоун.

Нокс бе намерил укритие зад голям камък, а двамата надзиратели тичаха с всички сили към гората. Колегата на Джордж не успя да се добере дотам, застигнат от случаен куршум. Улучен в гърба, той рухна на земята сред фонтан от кръв.

Стоун скочи на крака и се понесе натам с максимално възможната бързина, на която беше способен. Рамото му потъна в гърдите на Джордж и го събори. Все още окован с белезници, Стоун бе принуден да използва други средства. Главата му се заби в лицето на надзирателя, който изгуби съзнание и тялото му омекна. Стоун се извъртя с гръб към него и потърси кожена кесия на колана. Пръстите му напипаха ключа и ловко го вкараха в процепа на металните гривни. Миг по-късно ръцете му бяха свободни и се стрелнаха към пистолета на Джордж. После очите му се разшириха от смайване. При падането на тялото спусъкът се беше откършил, вероятно от съприкосновението с някой остър камък.

В следващия миг се просна по очи, а куршумите от карабината изсвириха над главата му.

Аби изпищя.

Стоун се извърна и запълзя към нея, извивайки се като змия. Камъните раздираха дрехите и кожата му, но той не спираше. Това упражнение го беше правил хиляди пъти във виетнамските джунгли, но никога с толкова важна цел.

Проснат по корем, окованият Нокс пропълзя до мъртвия Тайри, избута с крак пистолета от ръката му и се извъртя към Стоун.

Менсън беше на някакви си три-четири метра от Аби и сменяше пълнителя. Алекс, Хари и Тайри откриха огън, но той беше намерил добро укритие зад купчина камъни. От такава малка дистанция зареденият му автомат имаше огромно предимство, а Аби със сигурност беше първата, която щеше да бъде покосена.

— Оливър!

Стоун се обърна.

Окованият в белезници Нокс държеше пистолета с краката си. Стоун кимна. Агентът направи силен мах и оръжието литна във въздуха. Стоун ловко го хвана. Разполагаше с не повече от няколко секунди.

— Долу, Аби! — заповяда той.

Жената заби окървавените си пръсти в земята, търсейки максимално укритие.

Миг по-късно Менсън се изправи. Дулото на автомата му описа къс кръг и се спря на Аби, просната по очи на няколко метра от него. Алекс и останалите не можеха да стрелят, защото се намираха отвъд малка камениста могила.

Стоун също нямаше пряк контакт с мишената. Първото и основно снайперистко правило гласеше, че всяко помръдване на оръжието и стрелеца означава провал. За да бъде произведен успешен изстрел, ръката трябва да е стабилна, дишането спокойно, а пулсът да не надвишава шейсет удара в минута. В годините, през които си беше изградил репутацията на най-добрия убиец в историята на САЩ, Стоун почти винаги се беше придържал към това правило.

Но само почти. Защото има мигове, при които и най-старателната подготовка не помага. А когато това се случва, дори добрите грешат, при това в девет от десет случая. Най-добрите успяват да сведат шансовете си до петдесет на петдесет, а изключителните стрелци стигат до седемдесет процента.

Едва след тях идваше ред на Джон Кар.

Възкръсналият от мъртвите Джон Кар, решен да спаси живота на една добра жена, която не заслужаваше да бъде убита от някакъв маниак.

Тялото на Стоун литна във въздуха, изпънато като струна. Пистолетът в ръцете му се изви под максималния ъгъл, който позволяваше стрелба. Пръстът на Менсън вече беше на спусъка.

В следващия миг Стоун стреля. По-късно Джо Нокс се кълнеше, че е видял как куршумът завива покрай скалата. Никой не оспори твърдението му.

Автоматичната карабина на Менсън пусна дълъг откос. Но куршумите отлетяха нагоре, към звездното небе, защото в гърдите на стрелеца зейна огромна дупка. От разкъсаните артерии бликна ален фонтан. В продължение на една ужасяващо дълга секунда върху Менсън валеше кървав дъжд. После той се строполи по гръб, а единственото му око се оцъкли.