Дейвид Балдачи
Собствено правосъдие (52)

52

Анабел и Кейлъб се върнаха на автогарата. Там научиха, че шофьорът, който бе возил Стоун, потегля скоро по същия маршрут, малко преди обявения час. Анабел се настани на седалката зад него и започна да му задава въпроси, а Кейлъб подкара след тях. Половин час по-късно автобусът беше задминат от мотоциклет „Индиан“, модел 1924 година, с рядко срещащ се кош от лявата страна. Водачът му бързо намали скоростта и кротко се нареди зад микробуса.

Анабел въздъхна от облекчение. Големият мъж Рубън Роудс най-после се появи. Почти сигурно беше, че в един или друг момент мускулите му щяха да влязат в действие. Тя го беше предупредила да вземе и някои неща, които може би щяха да свършат работа. Със задоволство огледа пълния кош, покрит с брезентово платнище.

Няколко часа по-късно автобусът я остави на тесен път с много завои. От едната му страна се издигаха стръмни скали, а от другата зееше дълбока пропаст.

Шофьорът я увери, че именно тук е оставил Стоун и приятеля му.

— Голям интерес към тези двамата — подхвърли той, преди тя да слезе. — Какво е станало?

— Нямам право да отговарям на въпроси, свързани с националната сигурност — поклати глава тя.

— Каква национална сигурност? — учуди се човекът. — Те приличаха на обикновени скитници!

— А вие как ще се облечете, ако бягате от ФБР?

— Разбирам.

— Сигурен ли сте, че не си спомняте за целта на пътуването им?

— Абсолютно. Младежът просто дойде при мен и пожела да го сваля тук. С него слезе и по-възрастният мъж. — Шофьорът замълча за момент, после добави: — Момчето носеше спортно яке с емблема.

— На някой колеж или на гимназия? — бързо попита Анабел.

— Не обърнах внимание.

Тя вдигна бележника, в който си беше водила записките.

— Това са всичките населени места, до които води пътят, така ли? Сигурен ли сте?

— Тук няма кой знае колко населени места, госпожо. Желая ви успех.

Вратата се затвори и автобусът потегли.

Анабел се присъедини към приятелите си и им разказа какво е научила.

— В момента Нокс върши абсолютно същото, но има доста солидна преднина.

— В замяна на това ние сме трима — отбеляза Рубън. — Предлагам да се разделим. Аз поемам две градчета, а вие — другите две.

— Добра идея — кимна Кейлъб.

— Донесе ли каквото ти поръчах? — попита Анабел.

— Да. Имам чувството, че притежавам склад за холивудски реквизит.

— Човек никога не знае какво ще му потрябва. Дай да го прехвърлим в микробуса.

Свършиха с товаренето и Анабел погледна бележника си.

— Ние с Кейлъб поемаме Майс и Тазбърг, а за Рубън остават Саут Ридж и Дивайн. — Извади от чантичката си карта на местността и му я подаде. — Взех я от автогарата. По всичко личи, че тези градчета са на два-три часа път едно от друго. По права линия са много по-близо, но пътят заобикаля между планинските склонове.

— Моето моторче страшно си пада по завоите — ухили се Рубън и разнежено потупа резервоара.

— За разлика от мен — въздъхна Кейлъб, улови острия поглед на Анабел и побърза да добави: — Не че се оплаквам, ама все пак…

— Ще поддържаме връзка по мобилните. Който пръв открие нещо, веднага съобщава. Така ще можем да се обединим максимално бързо. — Анабел подаде една снимка на Рубън и добави: — Това е Нокс, гледай да не се сблъскаш с него.

— Благодаря.

Рубън яхна мотора, след което нахлузи каската и старомодните очила.

— А какво ще стане, ако открием Оливър едновременно с Нокс? — обади се Кейлъб.

— Ще го убедим, че Оливър трябва да остане с нас — твърдо рече Рубън.

— Той е ченге, едва ли ще се съгласи.

— Ще бъдем много убедителни.

— Не можем да отстраним федерален агент — поклати глава Кейлъб. — Не си го представям дори при повишения тестостерон в жилите ми.

— Нека мислим за това когато и ако се наложи — прекъсна го Анабел. — В момента единствената ни задача е да открием Оливър. Но колкото по-дълго се мотаем тук, толкова по-големи са шансовете на Нокс да ни изпревари.

Рубън ритна стартера и моторът забоботи. Той погледна картата, махна за сбогом и потегли на изток.

Анабел се насочи към шофьорското място, но Кейлъб я спря.

— Аз ще карам — обяви той, скочи в кабината и завъртя ключа.

— Защо?

— Не си добра на завоите. Караш бързо и рязко и ми прилошава от лашкането.

— Тъй ли? А какво ще правим, когато се наложи да караме наистина бързо?

— Качвай се.

— Какво?!

Моторът изрева и Анабел беше принудена да изтича към пасажерската врата. Микробусът се стрелна напред в момента, в който скочи вътре. Преди да успее да седне, инерцията я прекатури на задната седалка.

— Какво правиш, по дяволите? — изкрещя тя, докато се надигаше.

— Дойде време да се убедиш, че от мен по-добър шофьор няма!

Анабел успя някак си да се прехвърли на предната седалка и побърза да си сложи колана. Кейлъб влезе в завоя с близо сто километра в час и без да намалява, се насочи към следващия. Въпреки стреса Анабел нямаше как да не отбележи професионалното му поведение зад кормилото. Макар и непригоден за такива пътища, масивният микробус се държеше изключително стабилно.

— Как го правиш, Кейлъб? — учуди се на глас тя.

— Просто умея да шофирам. Трябваше да ме видиш какво правя със скромната си „Нова“ по пътя към къщата на един приятел, който се казва Тайлър Райнке. Направя летях!

— Виждам, че умееш да шофираш. Но как го правиш?

— Защо си мислиш, че цял живот съм карал скапаната „Нова“? — въздъхна той.

— Не знам. Смятах, че си стиснат или че просто нямаш вкус. А може би и двете.

— Е, може и да съм стиснат, но имам вкус. Всичко беше заради баща ми.

— Какво говориш?

— Татко беше професионален пилот.

— Стига бе!

— След като се отказа от пистата, отиде да работи в екипа на Ричард Пети от НАСКАР.

— Крал Ричард?

— Съшият — кимна Кейлъб. — Аз му бях протеже.

— Какво?!

— Нали ме чу?

— Бил си протеже на Ричард Пети?! Я стига си ме занасял!

— Шестгодишен започнах да карам картинг, Анабел. После се прехвърлих на състезателни коли за непълнолетни и на драгстери. Всяка година бях сред първите трима, а веднъж дори ме обявиха за Млад състезател на годината. Завърших на първо място подготвителната школа на НАСКАР и получих предложение да стана втори пилот на Били Нелсън от отбора на „Шеви“ в Шарлот. Бяха печелили купата „Уинстън“ три години поред. Ментор трябваше да ми стане Боби Адисън — техният най-добър пилот, печелил четири пъти „Дайтона–500“. Но в един момент всичко отиде по дяволите.

— Какво се случи?

— По време на тренировка на пистата в Дарлингтън излетях от завоя с триста километра в час. Изгубих контрол и се блъснах в стената. Дясната предна гума гръмна, а скъсаната полуоска хвръкна към тревната площ и се стовари върху екипа, който чакаше там.

— О, боже!

— Моят екип — тихо добави Кейлъб. — Моят личен екип.

— Включително баща ти? — ахна Анабел.

Кейлъб се обърна да я погледне. Очите му бяха насълзени.

— Той прекара четири месеца в болницата и успя да прескочи трапа. Но след този инцидент аз се отказах. Не бях в състояние нито да сменям скоростите, нито да натискам газта. Дълго време дори не се качвах в кола. Бях принуден да променя живота си и в крайна сметка смених високите скорости с библиотеката. Исках да бъда максимално далеч от предишния си живот. Но моята „Нова“ си я запазих. Тя беше една от първите ми състезателни коли. Боядисах я с онзи гаден сив цвят, за да скрия номера и ивиците. Бях номер двайсет и две, викаха ми „Двете двойки“. На външен вид не беше нищо особено, но под капака се криеше истински звяр. Двойни карбуратори, горен разпределителен вал, четиристотин коня, които никога не са ми изневерили.

Ползвах я само когато имах нужда от нея. Едно време имах навик да я изкарвам късно през нощта в околностите на Сентървил, който все още беше затънтено аграрно градче. На правите отсечки я натисках до двеста и четирийсет и ми ставаше хубаво.

Страхотно чувство!

— Много съжалявам, Кейлъб — промълви Анабел и го докосна по рамото.

Няколко секунди изтекоха в мълчание.

— Хвана се, а? — внезапно рече Кейлъб.

Тя учудено го погледна.

— Аз протеже на Ричард Пети? — хилеше се той. — Абсурд!

— Будалкаш ме, а? — блъсна го в рамото тя, но на лицето й беше изписано възхищение.

— Винаги съм имал талант за разни истории. В книгите, сред които прекарвам съзнателния си живот, е пълно с такива. Няма как да не научиш нещо…

— Но това не обяснява превъзходното ти поведение зад волана.

— Израснал съм в подножието на една планина в Пенсилвания. Първата машина, на която се качих, беше едно малко багерче. В сравнение с горския път, на който го подкарах, това тук си е истински аутобан. — Кейлъб помълча известно време, после добави: — Но когато станах на осемнайсет, наистина участвах в състезания със серийни автомобили. По неасфалтирани трасета, със стари бараки. Реших да се запиша в университета след три катастрофи, последната от която едва не ме уби. Но и до ден-днешен съм запален фен на НАСКАР.

— Тази страна от живота ти е съвсем неочаквана за мен — призна Анабел.

— Е, всеки си има някакви тайни.

— Особено членовете на клуб „Кемъл“ — рече с въздишка тя.