Дейвид Балдачи
Собствено правосъдие (1)

1

Заливът Чесапийк е най-обширната делта в Америка. Дълъг е близо 320 километра, а басейнът му обхваща 166 000 квадратни километра площ; в него се вливат повече от 150 реки и потоци. Там гнездят безброй видове птици, водата гъмжи от риба, а бреговете му са любимо място за почивка на легиони туристи с техните яхти и лодки. Заливът е забележително творение на природата и смайва с красотата си, освен ако не ти се налага да плуваш в него призори, в разгара на гръмотевична буря. Тогава той е отвратително място.

Оливър Стоун изскочи на повърхността и напълни дробовете си с тежкия солен въздух. Един умиращ от жажда сред милиарди тонове вода. Продължителното гмуркане го бе отвело доста по-надълбоко, отколкото е здравословно. Но когато човек скача в разгневения океан от десетметрова скала, трябва да е доволен, че сърцето му изобщо продължава да бие. Огледа се, но не откри нищо красиво наоколо. При всяка мълния, осветяваща околността, зърваше високата скала, на която беше стоял преди миг. Прекарал не повече от минута във водата, той вече усещаше как студът вледенява костите му въпреки неопреновия костюм под дрехите. Смъкна подгизналите панталони, риза и обувки и заплува на изток. Не разполагаше с много време.

Двайсет минути по-късно се насочи към брега с натежали като цимент крайници. Някога можеше да плува цял ден, без да се умори, но вече не беше на двайсет. Дори не беше и на петдесет, по дяволите. В момента искаше само едно — твърда земя под краката си. Ролята на риба вече го изтощаваше.

Не след дълго забеляза пукнатината в скалите и заплува натам. Измъкна се от тежкия прибой с цената на огромни усилия и най-после се озова на твърда земя. Изтича към един голям заоблен камък и извади сак с дрехи, който по-рано беше скрил там. Изхлузи неопрена, избърса се с хавлиена кърпа, облече дрехите и обу леките маратонки. Напъхан в сака заедно с няколко едри камъка, непромокаемият костюм потъна в бурните води на Атлантическия океан, където по-рано бе запратена и старата снайперска пушка с оптически мерник. Отказал се от позицията на професионален килър, Стоун се надяваше да поживее като обикновен гражданин. В момента не се вълнуваше как ще си изкарва прехраната.

Пое нагоре по издълбаните в скалата стъпала. Десет минути по-късно стигна до борова горичка. Хилавите дръвчета се огъваха под напора на силния вятър. Последва двайсетминутен крос, който го отведе до няколко паянтови постройки, готови да рухнат всеки миг. Шмугна се през прозореца на най-малката от тях в момента, в който зората започна да си пробива път през облаците. Беше тясна барака, нещо като навес, въпреки че имаше врата и дъсчен под. Погледна часовника си. Разполагаше с по-малко от десет минути. Отново се съблече и застана под ръждясалата тръба на душа, от който потече хладка застояла вода. Затърка се усърдно, отмивайки лепкавата воняща слуз на разгневения залив, а заедно с нея и евентуалните веществени доказателства. Действаше машинално, на автопилот. Съзнанието му беше твърде сковано, за да поеме управлението на тялото. Но това щеше да се промени. Голямата игра щеше да започне всеки момент. Вече си представяше тежките ботуши, трополящи подире му.

Ослушваше се за почукването. Чу го, докато се обличаше.

— Готов ли си, човече? — Гласът проникна през шперплатовата врата като котешка лапа в миша дупка.

Вместо отговор Стоун тупна длан по грубо скования под, докато се обуваше. Бързо нахлузи оръфано палто, шапка с логото на „Джон Диър“ над козирката и очила с дебели стъкла. Приглади с длан шестмесечната си посивяла брада, отвори вратата и кимна на ниския набит мъж, който го чакаше отвън. Тялото му наподобяваше кег за бира, дясното му око сълзеше, а зъбите му жълтееха от хилядите цигари „Уинстън“ и силните кафета. Наоколо очевидно не предлагаха кафе с мляко. Носеше плетена шапка на „Грийн Бей Пакърс“, избелял фермерски комбинезон, кални ботуши и протрито палто с мазни петна.

— Днес е студеничко — подхвърли той с ведра усмивка, разтърквайки месестия си нос. Запалената цигара заподскача между устните му.

На мен ли го казваш?

— Ама ще се стопли — добави кръглият мъж и надигна рекламна чаша на НАСКАР, пълна с кафе. От ъгълчетата на устата му потече кафеникава струйка.

Стоун кимна и брадатото му лице помръкна, а очите му зад зацапаните лещи станаха безизразни. Сетне закуцука след мъжа. Изкълчен навън, левият му крак го наклоняваше настрани и той изглеждаше с няколко сантиметра по-нисък.

Заеха се да товарят с дърва стар и очукан форд Ф–150 с изтрити гуми. На алеята изскочи полицейска патрулка, следвана от няколко черни автомобила. Изпод колелата им отхвърчаха ситни камъчета. От колите слязоха късо подстригани яки мъже. Бяха облечени с тъмносини мушамени якета, на гърба на които със златни букви пишеше ФБР, а в кобурите им имаше пистолети с пълнител от четиринайсет патрона. Трима от тях се насочиха към Стоун и кръглия мъж, а след тях забърза и топчест шериф с широкопола шапка и излъскани ботуши.

— Какво става, Върджил? — подвикна на шерифа кръглият мъж. — Пак ли е избягал някой пандизчия? Отдавна ти казвам да пратите шибаните либерали на майната им и да започнете да стреляте на месо!

Върджил поклати глава, а челото му се сбърчи загрижено.

— Този път не е пандизчия, Лерой — въздъхна той. — Убит е човек.

— Кой?

— Документи за самоличност! — заповяда един от агентите на ФБР.

— Къде бяхте двамата преди един час? — попита друг.

Лерой бавно огледа мъжете със сини якета, после се втренчи в шерифа.

— Какво, по дяволите, става, Върджил?

— Вече ти казах. Убит е човек. Важен човек, името му е…

Агентът до него рязко вдигна ръка и повтори заповедта си:

— Документите!

Лерой измъкна тънък портфейл от джоба на комбинезона си и му подаде шофьорска книжка. Един от агентите вкара номера в ръчния компютър, който извади от джоба на якето си, а друг протегна ръка към Стоун.

Той остана неподвижен, стиснал устни и гледащ с празен поглед през зацапаните стъкла на очилата. Левият му крак беше неестествено извит от коляното надолу. Изглеждаше объркан, но това беше част от ролята му.

— Той няма книжка — обади се Лерой. — Няма никакви документи. Дори не може да говори, по дяволите. Само ръмжи.

Агентите светкавично заобиколиха Стоун.

— За теб ли работи?

— Да, сър. Вече четвърти месец. Добре работи, има здрав гръб. Освен това не иска пари, а само подслон и храна. С тоя сакат крак и пилешки мозък няма да го наемат никъде другаде.

Агентите сведоха очи към изкривения крак, после се втренчиха в очилатото лице с посивяла брада.

— Как се казваш? — попита един от тях.

Стоун изръмжа и направи няколко резки движения с ръка, сякаш искаше да демонстрира някакво странно бойно изкуство.

— Мисля, че е някакъв език на жестовете — поясни Лерой. — Ама аз не му разбирам и затова дори не му знам името. Викам му „човече“ и му показвам какво искам да свърши. Горе-долу се получава. Ние тук не правим сърдечни операции, а просто товарим разни боклуци.

— Кажи му да си навие крачола да видим сакатия крак — заповяда един от агентите.

— Защо?

— Кажи му!

Лерой се извърна към Стоун и му показа какво да прави, навивайки собствения си крачол.

Стоун се наведе и повтори движенията му с добре изиграна непохватност.

Всички се втренчиха в грозния белег, пресичащ капачката на коляното му.

— Брей! — възкликна Лерой. — Нищо чудно, че не може да ходи като хората!

— Ясно, добре — промърмори същият агент и направи знак на Стоун да си смъкне крачола.

Стоун никога не беше допускал, че ще бъде благодарен на онзи боец от Северен Виетнам, който преди близо четирийсет години го рани в коляното с щика си. Шевът изглеждаше далеч по-страшен от самото нараняване, защото беше направен в джунглата, под артилерийския огън на противника. Беше разбираемо, че ръцете на доктора не пипаха уверено.

— С Лерой сме израснали заедно — обади се шерифът Върджил. — Той беше център, а аз куотърбек в училищния отбор, който спечели футболното първенство в окръга преди четирийсет години. Не е бандит, не убива никого. А другият очевидно не става за снайперист.

Агентът подхвърли шофьорската книжка на Лерой и се извърна към колегите си.

— Чист е — промърмори разочаровано той.

— Накъде сте тръгнали? — попита друг агент и огледа каросерията на пикапа, в която имаше малко дърва.

— В този час и по това време на годината само на едно място. Караме дърва на хората, които нямат време да си ги секат сами. Гледаме да ги продадем, преди да застудее. После отиваме на пристанището и оправяме едно-друго по лодката. Ако времето се проясни, може и да излезем в морето.

— Имаш лодка? — остро попита единият от агентите.

Лерой хвърли кос поглед към шерифа и кимна.

— Имам си я, истинска баровска яхта — иронично отвърна той. — От време на време излизаме в залива Чесапийк и гледаме да хванем малко раци. Много хора си падат по тия гадости тук.

— Престани с глупостите, защото ще си имаш неприятности — побърза да се намеси Върджил. — Работата е сериозна.

— Щом са убили някого, по-добре не си губете времето с нас — не му остана длъжен Лерой. — Ние нищо не знаем, нищичко!

— Да сте видели някой насам тази сутрин?

— Само вашите коли. А сме на крак от ранни зори.

Стоун закуцука към пикапа и започна да прехвърля купчината дърва в каросерията.

Агентите се спогледаха.

— Да се махаме — обади се един от тях.

Няколко секунди по-късно вече ги нямаше.

Лерой се приближи до пикапа и също започна да товари дърва.

— Кой ли е убит? — промърмори на себе си той. — Бил важен. На тоя свят има много важни хора, ама и те си умират като нас. Господ знае как да бъде справедлив.

Стоун изпусна едно продължително ръмжене.

Лерой вдигна глава и се ухили.

— Човече! Това е най-умното нещо, което чух през тая скапана сутрин.

След края на работния ден Стоун се изправи пред Лерой и със знаци му обясни, че ще си тръгва. Лерой го прие съвсем спокойно.

— Всъщност изненадан съм, че се задържа толкова дълго — каза той. — Желая ти късмет. — Извади няколко смачкани двайсетачки и му ги подаде. Стоун ги прибра, потупа го по гърба и закуцука по пътеката.

След като се преоблече, нарами сака си, излезе на магистралата за Вашингтон и вдигна палец. Взе го един камион, но шофьорът му направи знак да се качи отзад, очевидно отвратен от външния вид на дрипавия клошар. Стоун нямаше нищо против, защото това му даваше възможност да мисли на спокойствие. А имаше за какво да мисли. Току-що, в рамките на няколко часа, беше ликвидирал двама от най-известните мъже в страната. Направи го с пушката, която беше хвърлил в морето миг преди да скочи сред разпенените вълни.

Камионът го остави в едно от предградията на Вашингтон, наречено Фоги Ботъм, и той закуцука към стария си дом в гробището „Маунт Цион“.

Трябваше да остави там едно писмо. И да си вземе някои неща.

След което отново щеше да хване пътя.

Джон Кар, неговото alter ego, най-сетне беше мъртъв.

Имаше голяма вероятност и Оливър Стоун да го последва.