Дейвид Балдачи
Собствено правосъдие (2)

2

Къщичката беше тъмна, гробището — също. Виждаше само парата, която излиташе от устата му и се разсейваше в студения въздух. Оглеждаше се внимателно, защото точно в този момент не можеше да си позволи гаф. Глупаво беше да идва тук, но за него лоялността не беше въпрос на избор, а на дълг. Такъв беше. Поне това не бяха успели да му отнемат.

Остана на място в продължение на половин час, гледаше и се ослушваше. Къщичката беше под наблюдение няколко месеца, след като я беше напуснал. Знаеше го, защото бе следил наблюдателите. В крайна сметка четири месеца след изчезването му те си вдигнаха чуковете. Което не означаваше, че няма да се върнат. Особено след сутрешните събития. Всяко ченге ще каже, че насилственото отнемане на живот заслужава сериозно разследване. Но на практика колкото по-известна бе жертвата, толкова по-старателно бе разследването. А в случая това означаваше, че в него ще бъде включена цяла армия.

Най-накрая, убеден, че не го наблюдават, той се шмугна под оградата в дъното на гробището и запълзя към голям надгробен камък. Напрегна мускули да го отмести, разрови пръстта и измъкна една метална кутия. Пъхна я в сака си, върна камъка на мястото му и лекичко го потупа. Името на покойника отдавна беше изтрито, но Стоун беше проучил всички, които почиваха в „Маунт Цион“. Под този камък лежеше някой си Самюъл Уошингтън, освободен роб, отдал живота си за свободата на други като него. Изпитваше симпатия към него може би защото знаеше много добре какво е да не бъдеш свободен.

Огледа къщичката, която бързо чезнеше в сгъстяващия се мрак. Анабел Конрой трябваше да е тук, защото колата й беше паркирана пред портала. Преди два месеца беше идвал, но нея я нямаше. Тогава мястото изглеждаше много по-занемарено. Но той вече не можеше да се върне и да остане на този адрес, освен положен по гръб на няколко метра под повърхността на земята. След двата изстрела тази сутрин Оливър Стоун се беше превърнал в най-издирвания човек в Америка.

Запита се къде е тази вечер Анабел. Дано да бе някъде навън и да се радваше на живота. Но двете убийства със сигурност бяха водещата новина за деня и приятелите му лесно щяха да отгатнат какво се е случило. Надяваше се да не го презрат. Всъщност това беше истинската причина за появата му тук тази вечер.

Той имаше малко приятели. И никак не му се искаше да ги излага на опасност. Федералните агенти не бяха глупаци и най-вероятно щяха да се появят скоро. С цялата си душа искаше да направи нещо повече за клуба „Кемъл“, особено след всичко онова, което членовете му бяха сторили за него. В един момент се запита дали да не се предаде. Но инстинктът му за оцеляване беше толкова силен, че мисълта да срещне смъртта доброволно му се струваше абсурдна. Не можеше да им позволи да го победят просто ей така. Трябваше да се потрудят малко повече.

Писмото в джоба му съдържаше няколко внимателно съставени изречения. То не беше самопризнание, защото това би означавало да изложи приятелите си на още по-голяма опасност. Вярно, че беше изправен пред класически параграф 22, но все пак им дължеше нещо. След живота, който беше водил, изходът можеше да бъде само един.

Този.

Извади писмото от един джоб и го нави около дръжката на ножа, който измъкна от друг джоб. Затегна го с конец, прицели се и замахна. Ножът бръмна във въздуха и се заби в една от дървените колони на верандата.

— Сбогом.

Предстоеше му да посети още едно място.

Минута по-късно пропълзя обратно под оградата, тръгна към близката станция на метрото и се качи на първия влак. По-късно, след трийсет минути ходене пеш, стигна до друго гробище.

Защо се чувстваше по-добре в компанията на мъртвите? Отговорът беше сравнително лесен: защото те никога не задаваха въпроси.

Тъмнината не му попречи бързо да открие гроба. Коленичи пред него, разчисти падналите по плочата листа и закова поглед в нея.

Тук лежеше Милтън Фарб, засега единственият покойник от клуб „Кемъл“. Но дори и мъртъв, той си оставаше член на тази неформална група от теоретици на конспирацията, които бяха настоявали за едно-единствено нещо: истината.

Жалко, че техният лидер не беше спазил този принцип.

Вината за смъртта на Милтън беше само негова. Заради грешката му под този тежък камък лежеше един малко чудат млад мъж с гениален ум, пронизан от куршум край Капитолия. Мъката му по Милтън беше почти толкова дълбока, колкото мъката от смъртта на злочестата му съпруга преди десетилетия.

Спомни си онази ужасна нощ в Центъра за посетители на Капитолия и усети как очите му се навлажняват. В съзнанието му за сетен път изплува лицето на Милтън в мига, в който куршумът го застигна. С широко отворени, питащи очи. Споменът за последните секунди от живота на приятеля му щяха да го съпътстват до собствената му смърт. Тогава не успя да направи нищо за него, но се закле да отмъсти. И го стори. Още същата нощ ликвидира мнозина тежко въоръжени и добре обучени мъже, но някак механично, неспособен да надмогне шока от тази ненадейна смърт. Именно тя беше една от причините за днешните убийства. Но двата трупа не можеха да компенсират загубата на Милтън. Нито пък гибелта на съпругата му. И на дъщеря му.

Внимателно изряза един чим от гроба на приятеля си, положи кутията, а след това старателно затъпка тревата. Огледа работата си, за да бъде сигурен, че не е оставил следи, после се изправи и застана мирно, отдавайки безмълвна почит на Милтън.

Няколко минути по-късно стигна до станцията на метрото и се качи на влака за Юниън Стейшън. Там си купи билет за едно пътуване на юг, което му глътна почти всички пари. Наоколо се мотаеха няколко полицаи и цивилни агенти, които той забеляза веднага. Нямаше никакво съмнение, че тежката артилерия бе съсредоточена на трите вашингтонски летища и правеше всичко възможно да залови убиеца на шефа на националното разузнаване и на известен американски сенатор. Но железопътната мрежа явно не беше строго охранявана, сякаш убийците никога не биха прибягнали до несигурните влакове.

След трийсет минути беше в един от вагоните на „Амтрак Кресънт“ за Ню Орлиънс. Взе решението си, без да се замисля, докато гледаше информационното табло. Влакът имаше няколко часа закъснение, иначе не би могъл да го хване. По принцип не беше суеверен, но прие това като знамение. Влезе в миниатюрната тоалетна, където отлепи брадата и свали очилата, след което се насочи към мястото си.

Беше чувал, че след „Катрина“ в Ню Орлиънс все още има голямо търсене на строителни работници. В такава ситуация никой не се интересуваше от дреболии като постоянен адрес и номер на социалната осигуровка. На този етап от живота си Стоун предпочиташе да не отговаря на въпроси, които биха могли да разкрият самоличността му. Възнамеряваше да потъне в човешкото множество, застрояващо наново мястото на кошмарното природно бедствие. Искаше да се превърне в един от тези хора, но последните два изстрела несъмнено щяха да му попречат. Изстрели, произведени под напора на кипящ гняв и възмущение от несправедливостта.

Докато влакът се друсаше леко в мрака, Стоун седеше, извърнал глава към прозореца, в който се отразяваше младата жена на съседната седалка. В ръцете си държеше пеленаче, а краката й бяха подпрени върху омазан сак и торба, натъпкана с шишенца, памперси и бебешки дрешки. И майката, и детето спяха. Главичката му лежеше върху натежалата гръд. Стоун се обърна да погледне личицето с тройна гушка и пухкавите юмручета. В един миг очичките се отвориха и се втренчиха в него. Без плач, без никакъв звук. Просто го гледаха.

Отвъд пътеката седеше кльощав мъж, който дъвчеше купен на гарата чийзбургер. Между коленете на протърканите му дънки стърчеше кутийка „Хайнекен“. До него седеше симпатичен висок младеж с разрошена кестенява коса и набола брада. Имаше стройната фигура на бивш куотърбек от гимназиален отбор, все още без грам тлъстина. Това не беше предположение на Стоун, личеше си, че е бил такъв по униформеното яке, окичено с емблеми, надписи и лентички. Випускът, избродиран на предницата, сочеше, че е завършил гимназия преди няколко години. Достатъчно време, за да забрави славните дни, но явно нямаше с какво друго да се похвали.

От изражението на лицето му се разбираше, че е поредният недоволен от живота млад човек, който напразно чака да бъде забелязан. В един момент стана, прескочи краката на кльощавия със сандвича и тръгна по пътеката към съседния вагон.

Оливър Стоун протегна ръка и внимателно докосна пухкавото юмруче на бебето. То му отвърна с тихо гукане. Той се настани по-удобно и затвори очи. Сънят най-после дойде, за пръв път през последните два дни. Алчните типове, вършили своите престъпления по високите етажи на властта, разполагаха с опитни адвокати. Благодарение на тях или биваха оправдани, или излежаваха няколкомесечни присъди в условия, наподобяващи „Холидей Ин“, след което се завръщаха в обществото и продължаваха да крадат с пълни шепи. За разлика от тях обикновените хора като Стоун лежаха в окопите и чакаха поредното пряко попадение на свистящите снаряди, което ги отнасяше без следа.

На това му се казва добра сделка.

Е, първо трябваше да го открият. Поне това дължеше на институцията, третирала сурово своите служители. Мъжете, които й бяха служили безкрайно лоялно и нерядко бяха жертвали живота си за тази страна.

Облегна се назад и отново извърна глава към прозореца. Светлините на Вашингтон бързо се топяха в мрака.