Дейвид Балдачи
Собствено правосъдие (51)

51

Крачейки по коридора на болницата, Стоун чу смях. Откри причината веднага след като влезе в стаята на Уили. На съседното легло беше Дани, а Аби седеше между тях.

Всички се извърнаха към вратата.

Главата на Дани беше бинтована. Едното му око беше отекло, а по лицето му имаше драскотини. Той се надигна от възглавницата бавно и сковано, но на лицето му се появи познатата предизвикателна усмивка.

— Я кой дошъл! — провикна се той. — Доблестният Дъдли. Спасителят на човечеството или поне на двама скапаняци от затънтените планини!

— Откакто ги събраха в една стая, бързо се подобряват — поясни с усмивка Аби.

— Виждам — кимна Стоун и придърпа един стол. — Как се чувстваш, Дани?

— По-добре отвсякога. Явно някой трябваше да ме фрасне по главата, за да ми се намести мозъкът.

— Жалко, че това не се случи преди време, когато още играехме футбол — ухили се Уили. — Помниш ли онова ужасно отиграване в полуфинала на щатското първенство? Аз бях напълно свободен, но ти подаде топката право в ръцете на последния в защитата. За малко да загубим мача.

— Да, бе, как ли пък не. Вярно, че при този пас зяпах мажоретките на противника. Една от тях се беше надупила срещу мен, може би за да ме разсее.

— Някои неща никога няма да се променят — поклати глава Аби. — Момчетата никога не порастват, само стават по-високи, окосмяват се и хората започват да ги наричат мъже. Но всъщност си остават хлапета.

— Тайри ми каза, че е идвал да те види — обърна се Стоун към Дани.

Изражението на Дани се промени и той извърна поглед към прозореца, но дума не каза, което не беше характерно за него.

— Тези хора едва не те убиха, Дани — тихо, но настойчиво рече Стоун. — Мен също.

— Съжалявам, Бен. Това не е твоя битка.

— Кои са те?

— Не си спомням. Докторите твърдят, че съм получил сътресение на мозъка. — Лицето му се проясни. — И в гимназията получих няколко такива, нали, Уили?

— Да, по дяволите. Защото задържаше топката прекалено дълго.

— Нямах друг избор, защото ти трябваше време да размърдаш жалкия си задник. Ако тичаше малко по-бързо, горката ми глава със сигурност нямаше да пострада.

Приятелят му се ухили.

— Тръгваме за Калифорния веднага щом излезем от болницата — обяви Дани. — Нали така, Уили?

— Точно така. Снощи уточнихме всички подробности.

— Сигурен ли си, че тези приказки не се дължат на болкоуспокоителните? — попита Аби, обръщайки се към сина си.

— Сигурен съм. Дивайн е тесен и за двама ни, нали Уили?

— Много правилно — съгласи се Уили.

— Той ще се измъкне от мината. Като стана кинозвезда, ще го взема за мениджър.

— Какво разбирате вие двамата от тия неща? — възкликна невярващо Аби.

— Актьорите не са нищо повече от платени лъжци — отсече Дани. — Запомнят няколко реплики и ги декламират. Ти нали ме познаваш, мамо? Мога да ръся глупости до безкрай.

— Тук Дани е прав, мисис Райкър — засмя се Уили.

— Калифорния е далече — прошепна Аби.

— Нима искаш да остана тук? — попита Дани.

— Не, не. Искам да бъдеш щастлив и да бъдеш в безопасност. Ако Калифорния ще ти осигури това, така да бъде. А пък аз ще ти идвам на гости.

— Как на гости! Когато стана прочут, ще ти купя имение в съседство с Брад Пит. Е, от време на време ще ме каниш, че да мога да зяпам Анджи през оградата.

— Добре, Дани, добре — кимна тя, но изглеждаше разтревожена.

Момчето забеляза това и хвана ръката й.

— Всичко ще бъде наред, мамо, обещавам.

— Да, да, разбира се.

— Не си спомняш нищо за снощи, така ли? — настоятелно попита Стоун.

— Не. Но ако си спомня, ти ще бъдеш първият, който ще разбере.

Стоун понечи да каже нещо, но в стаята влезе една медицинска сестра.

— Уили, приготви се за изписване — обяви тя. — Докторът смята, че можеш да си вървиш. Имаш ли с какво да се прибереш?

— Аз съм с твоя пикап — рече Стоун. — Ще те закарам.

— Добре, но ще се обадя и на дядо. Той сигурно ще иска да дойде.

— Хей, да не забравиш! — подвикна Дани. — Калифорния ни чака!

— С теб съм, човече!

Договорът беше скрепен с шумно плясване на длани.

Стоун се извърна към Аби.

— Още колко ще останеш тук?

— Час-два със сигурност. Защо не дойдеш на вечеря?

— Хей, какво става между вас двамата? — подхвърли Дани.

— Не само бъдещите кинозвезди имат мечти — каза Аби и леко поруменя.

По обратния път към града Стоун зададе въпроса, който не му даваше мира.

— Спомена, че Деби ти се е обадила вечерта преди смъртта си. Откъде ти се обади?

— От пекарната — отвърна Уили. — Правеше там стенопис, но след работно време. Клиентите не обичат да им мирише на бои, когато си купуват кексчета и сладки.

Стоун си спомни за недовършеното пано на стената на пекарната.

— А тя се намира точно срещу офиса на Рори Питърсън, нали?

— Да. Защо питаш?

— Защото и той е бил убит.

— Но в града. И то предишната вечер. Деби си е била вкъщи по това време.

— Не, не. Трупът й е бил открит на сутринта. Отдавна изстинал. Може би е била убита още предишната вечер, когато са убили и Питърсън. Предполагам, че и неговият труп е бил открит на сутринта.

— Но къщата на родителите й се намира на двайсет и пет километра от града.

— Добре, нека помислим малко. Вечерта тя ти се обажда от пекарната в добро настроение. Да допуснем, че Питърсън е бил убит някъде по това време. Паното, което рисува Деби, е в предната част, откъдето добре се вижда улицата и отсрещната сграда.

Уили изправи гръб.

— Намекваш, че може да е видяла убиеца на Питърсън?

— Най-малкото е забелязала, че в офиса влиза някой. Може би е отишла да провери какво става или пък убийците са я видели и са я отвлекли, защото е потенциален свидетел. След това са я закарали в дома на родителите й, където са я застреляли с бащината й пушка. Постарали са се да изглежда като самоубийство и на никого не му хрумва да направи връзка между двата случая.

— Това звучи правдоподобно, мамка му — рече бавно Уили. — Трябва да кажем на Тайри.

— Точно това мисля да направя.

Пикапът на Боб Кумс вече беше спрял пред караваната. Уили слезе в момента, в който вратата се отвори и на прага се появи усмихнатият старец. Момчето изтича към него и го прегърна, а Стоун, който вървеше след него, се върна да вземе раницата му.

Едва затворил вратата на пикапа, той отхвръкна напред и се озова с лице в калта, запратен там от ударната вълна на експлозия. Върху гърба му се посипаха отломки. Когато все още замаян вдигна глава, караваната я нямаше. Зад мястото, на което тя стоеше преди малко, се виждаха само няколко дървета. До главата му тупна нещо тежко, което цвъртеше и димеше. В първия момент не разбра какво е то, но едва ли някой можеше да го вини за това.

Беше къс от тялото на Уили Кумс, от когото не беше останало нищо друго.

Главата на Стоун безсилно се отпусна в калта.