Дейвид Балдачи
Собствено правосъдие (66)

66

След храненето им позволиха трийсетминутна разходка на открито. Изведоха ги на бетонното каре в двора, над което беше опъната мрежа от остри като бръснач метални пластини. В центъра стърчеше самотно баскетболно табло.

Неколцина затворници тичаха в кръг, а един дриблираше с баскетболната топка. Останалите просто стояха и гледаха в краката си. Високо над тях беше охраната, въоръжена с автомати „Калашников“, карабини и снайпери. Стоун се загледа в синята линия, която обикаляше карето.

— Прекосиш ли тази черта, мъртъв си — подхвърли дребен затворник с нервно лице, сиви мустачки и разрошена коса. Очите му гледаха безумно.

— Благодаря за предупреждението — промърмори Нокс. — В подготвителния курс забравиха да споменат за тази черта.

— Това за подготвителния курс ми харесва — дари го с усмивка нервакът. — Много ми харесва. — Очите му зашариха между двамата. — Ще излезете ли някога оттук, момчета?

— Май нямаме големи шансове — отвърна Стоун. — А ти?

— До живот, до живот — пропя дребосъкът. — Три доживотни присъди, които трябва да излежа последователно, а не едновременно. Разликата е огромна, човече.

— Разбирам — кимна Стоун, внимателно оглеждайки вишките и стрелковите позиции на охраната. Беше впечатлен от изграждането на вътрешния двор, проектиран по наистина съвършен за наблюдение начин. Всеки затворник в карето беше под прицела на неколцина пазачи и не би могъл дори да се изпикае на стената, без да бъде застрелян. Да не говорим за бягство.

— Всички ли са с доживотни присъди като теб? — попита Нокс.

— От единайсет години съм тук, но не съм срещал човек с друга присъда. Всъщност не знам дали са единайсет. До някое време имах календар, но ми свърши стената. Това няма значение, защото старият нещастник Дони никога няма да бъде помилван.

— Какво престъпление си извършил? — попита с видимо отвращение Нокс, но на дребосъка изобщо не му мигна окото.

— Убих три деца — спокойно отвърна той. Сякаш го бяха попитали за рождената му дата. После издуха носа си в шепи и ги изтри в панталоните си.

— А защо си го направил, Дони?

Пръстите на Нокс несъзнателно се свиха в юмруци.

— Защото кучката го поиска. Те й бяха от втория брак, човече. Искаше да гепи застраховката. Или поне тъй каза. Прелъсти ме, разбираш ли? Пусна ми малко задник. А като им видях сметката, бях здравата надрусан. Ще кажеш, че се оправдавам, нали? Не, по дяволите. Аз бях ограбен, човече, тотално ограбен. Къде остана отговорността, мамка му?

— Отговорността ли? — смаяно го погледна Нокс.

— Точно тъй, човече. Адвокатите, съдиите… Кучките, които ти пускат малко задник, за да вършиш гадории. Вече никой не ще да поеме отговорност. Бог да благослови Америка, но е крайно време да я прочистим от фъшкиите.

Нокс скръцна със зъби, помълча известно време, после попита:

— И тя ли получи три смъртни присъди?

— Кучката ли? Нищо подобно! Хвърли цялата вина върху мен. В момента пак е омъжена и най-спокойно си харчи парите от застраховката. А моят задник гние тук. По време на делото ме нарече маниак. А само месец по-рано си пиеше коктейла с мен. Господ ми е свидетел, че казвам истината.

— Май си имал нужда от по-добър адвокат — промърмори Нокс. — Но въпреки това си точно там, където трябва! А сега си намери някое по-далечно кътче в парка!

Последните думи бяха придружени от заплашителна крачка напред.

Стоун сложи ръка на рамото на Дони. Погледът му улови един от пазачите, който наблюдаваше сцената с пръст върху спусъка.

— Колко затвори си обиколил, приятел? — дружелюбно попита той.

— Аз ли? Цял куп. Този ми е четвъртият. — На лицето на Дони изплува горда усмивка. — И е вторият със специален режим!

— Как попадна тук?

— Фраснах един надзирател. Те хич не обичат това, ама нямат нищо против да ни ритат задниците.

— Такъв е животът — престорено въздъхна Нокс.

— Бас държа, че си от хората, които виждат всичко пое топката Стоун. — Нещо тук да ти е направило впечатление?

— Какво, човече? Имаме право да излизаме само един час дневно. Половината за закуска, а другата половина за разходка. Останалите двайсет и три часа съм в килия два на три, която със сигурност ти е позната. Нямам време да забелязвам каквото и да било.

Докато разговаряха, играчът под коша изпусна топката и тя премина отвъд синята линия.

— О, боже! — възкликна Нокс, забелязал как затворникът хуква след нея. — Спри, човече!

Но онзи или не го чу, или не му пукаше. Куршумът го улучи в гърба и той рухна по очи. Стоун и Нокс понечиха да се втурнат към него, но предупредителните изстрели ги спряха.

Двама пазачи изтичаха към падналия затворник и го изправиха на крака. Стоун забеляза, че няма кръв.

— Ако ти е за пръв път, използват шибаните гумени куршуми — обясни полугласно Дони. — Адски болят, но не те убиват. Но ако ти е за втори път, трети няма. Нали разбирате?

Изпадналият в несвяст затворник беше изнесен, а те се върнаха в ъгъла си.

— Тук има ли библиотека, Дони? — поднови разговора Стоун. — Обучение, работилници? Виждал ли си подобни неща?

— Май си следил повторението на сериала „Бягство от Алкатрас“ — заяви дребосъкът. — Я се поогледай, човече. Няма никой, който да прилича на Клинт Истууд. Откакто съм тук, обещават библиотека, но още не съм видял дори една книга. Същото е и с курсовете. Щели да ни ги пускат по телевизията, но шибаните апарати вечно са повредени. Няма работилници, няма нищо. Три пъти в седмицата ти предлагат по пет минути под душа, а след това ти бъркат с пръчка в задника — да не би случайно да си скрил там някоя базука. Скоро имаш чувството, че горкият ти задник ще се разпадне.

Дони лапна драже дъвка и усилено го замачка с малкото зъби, които му бяха останали.

— Свиждания, телефонни разговори с близките, адвокати?

— Свижданията тук трябва да се изработят — ухили се дребосъкът. — Максимум два пъти на месец. Но и при най-малкото нарушение ти ги отнемат. Ще ти кажа нещо, което със сигурност не знаеш: през последните пет години никой в този затвор не е имал свиждане. Да не говорим за мен. Не че навън ме чака опашка, но все пак… А телефонните разговори трябва да са за сметка на другата страна. Което в моя случай означава, че проклетата ми майка никога няма да се съгласи. Тук адвокати не идват вероятно защото никое от момчетата няма право на обжалване. Забравени сме от света, защото вече не сме хора. Ние сме на Скалата на смъртта, и толкоз. Обречени да умрем тук. Това е положението. Най-добре е да се примирите.

Стоун бавно се огледа.

— Тези хора ми се виждат доста умърлушени — рече той и се взря в Дони. — Всъщност прекалено умърлушени.

— Забеляза го, а? — усмихна се Дони и направи крачка към него. — На повечето това не им прави впечатление.

— Какви наркотици им дават?

— Не знам, ама са доста силни.

— С храната ли?

Дони кимна.

— Кога?

— Там е работата, че никой не знае. Може би на обяд, може би на вечеря.

— А ти как успяваш да се опазиш? Изглеждаш ми доста съобразителен.

— Мога да споделя малката си тайна, но какво ще получа в замяна? — проблеснаха очите на Дони. — На това му се вика въпрос за един милион долара!

Стоун понечи да каже нещо, но Нокс го изпревари.

— Ако я споделиш, ще те измъкнем оттук — обеща той.

— Да бе. Нали първо трябва вие да се измъкнете.

— Аз съм федерален агент, Дони. Натоварен съм с тайната мисия да разкрия корупцията в затворите. Мислиш ли, че тук има корупция?

— Че как да няма! — възкликна дребосъкът. — Но я ми кажи защо един федерален агент ще си прави труда да измъква човек като мен?

— Защото федералните агенти разполагат с широки пълномощия, Дони. Ако ти ми помогнеш, чичо Сам ще помогне на теб.

— И бездруго няма какво да губиш — добави Стоун.

— Добре — кимна след кратък размисъл Дони. — Сигурно не си федерално ченге, но какво ми пука, по дяволите. — Огледа се, понижи глас и добави: — Не яжте шибаните моркови, под никаква форма. Изсипвайте ги в кенефа и гледайте тъпо ония копелета с палките.

Един от надзирателите тръгна към тях и Дони побърза да се отдалечи.

— Е, все пак се сдобихме с някаква информация прошепна Нокс. — Нищо особено, с изключение на морковите.

Зави сирена и затворниците тръгнаха да се прибират.

— Според мен единственият начин да… — започна Стоун, но в същия миг екна оглушителен изстрел. Куршумът се заби на сантиметри от краката му, оронвайки ситни късчета бетон. Двамата се свиха и замръзнаха на място. Вторият изстрел изрови бетона още по-близо до тях. Това със сигурност не бяха гумени куршуми.

— Горе ръцете! — заповяда през рупор един от мъжете на вишката. Стрелецът до него хвана челото на Стоун в кръстчето на мерника.

Двамата вдигнаха ръце едновременно, без да обръщат внимание на кръвта, която се процеждаше през пробитите им крачоли.

— Какво по дяволите… — започна Нокс.

— Не се придвижвате достатъчно бързо, момчета — подвикна зад гърба им Дони.

— А какво стана с гумения куршум, предназначен за първо провинение? — изръмжа Нокс, докато тичаше към вратата.

— Явно правилото не важи за нас — задъхано рече Стоун. — Трябва да го имаме предвид.

— Аха! — изсумтя Нокс.

По-късно в килията им се появи медицинска сестра. Посещението й беше предшествано от поредното събличане до голо и белезници.

През отворената врата се виждаше камерата, монтирана в коридора. Позицията й беше подбрана така, че да хваща само гърбовете на нахлулите в килията пазачи, но не и тяхната жертва.

Никой не може да види нищо, рече си Стоун.

Докато надзирателите си разменяха иронични забележки, сестрата почисти и превърза раните по краката им.

Стоун и Нокс не обелиха нито дума.

Когато процедурата приключи, Стоун все пак вдигна глава и рече:

— Благодаря ви, госпожо.

В следващия миг получи силен удар в зъбите от увитата в кърпа палка.

— Нямаш право да разговаряш с жената, задник — изкрещя едноокият Менсън, надвесил се над окървавеното му лице.

Сестрата дари с усмивка защитника си и тръгна към вратата.

Нокс изчака отдалечаването на групата, помогна му да се изправи и прошепна:

— Трябва да се измъкнем оттук, Оливър. В противен случай сме мъртви.

— Знам, знам — промърмори Стоун, избърса кръвта от лицето си и изведнъж замръзна.

Един от надзирателите се беше забавил с ръка върху резето и го гледаше. За разлика от повечето си млади и наперени колеги той беше доста по-възрастен. Косата под фуражката му беше сива. Миг преди да затръшне желязната врата, той едва забележимо кимна на Стоун.