Дейвид Балдачи
Собствено правосъдие (26)

26

Нокс вкара роувъра в гаража на къщата си и преди да натисне копчето на дистанционното за спускане на вратата, вдигна очи към огледалцето и внимателно огледа пустата улица. Беше сигурен, че те са някъде там и го наблюдават.

Генералът ми вярва точно толкова, колкото аз на него, помисли си той.

Вероятно щеше да дойде време да подхлъзне онези момчета отвън. Той много се надяваше да бъде готов за подобно предизвикателство.

Нормалните граждани трудно биха разбрали, че агент като Нокс може да се страхува от работодателя си почти толкова, колкото от обекта, когото издирва. Но той влизаше в играта само когато нещата се бяха объркали напълно и участниците в нея се сочеха с пръст и се топяха един друг. Понякога сравняваше работата си с тази на офицерите за вътрешно разследване в полицията. Каквото и да вършиш, все някой ще бъде недоволен от теб. А крачката от недоволството до отнемането на нечий живот за разплата е съвсем малка и почти не изисква обмисляне. Достатъчно е да си изработиш някакво алиби, а после да прекосиш улицата и да натиснеш спусъка.

От това, което беше научил за военното минало на Джон Кар, ставаше ясно, че Хейс със сигурност разполага с подобна стратегия. Вече го беше излъгал. Беше казал, че е чест да ръководиш такава машина за убиване като Кар. Да, той действително беше командвал Кар. В разцвета на кариерата му бе отказал да го удостои с отличията, които със сигурност беше заслужил. Какво беше извършил Кар, за да предизвика подобно отношение? Хейс беше известен със своята злопаметност. Говореше се, че нарочи ли някого, таи омраза десетилетия наред.

Нокс прекара още няколко часа в сградата на военния архив, търсейки отговор на този въпрос. Резултатът беше само няколко неясни предположения.

Обзелите го мисли бяха почти толкова мрачни, колкото през последните нощи, прекарани във виетнамската джунгла малко преди страната му да обяви, че прекратява войната и изтегля войниците си. Батальонът на Нокс беше един от последните, изпратени в Югоизточна Азия. Той прекара там единайсет месеца, които му се сториха като единайсет години. А когато се прибра у дома с шрапнел в лявото бедро и бе налегнат от кошмари, напомнящи му за ужаса на джунглата в продължение на години, той стигна до заключението, че войната не е най-добрият начин за решаване на световните проблеми, защото куршумите не улучваха политиците, а обикновените хора на бойното поле. Малко по-късно получи назначение във военното разузнаване, откъдето беше изтеглен в цивилните звена на ЦРУ.

Днес службата му беше част от един специализиран отдел на Управлението, за който обикновените хора така и не бяха чували и нямаше да чуят. Самият Нокс разполагаше с два комплекта служебни документи. Единият беше предназначен за широката публика, който го представяше като служител на Министерството на вътрешната сигурност и изглеждаше достатъчно заплашителен. Другият показваше само на ограничен кръг колеги федерални агенти. В него се водеше като агент на ССР — Службата за специални разработки, съставена от представители на петте главни разузнавателни централи, но ръководена от няколко души в Лангли. Според Нокс обозначението „Служба за специални разработки“ звучеше малко превзето, въпреки че дейността на нейните служители съвсем не беше такава. Самият той беше затънал до гуша в „специални разработки“, като понякога се налагаше да работи по шест международни кризи едновременно.

На практика Нокс беше участвал във всички по-големи операции на ССР през последното десетилетие, включително няколко паравоенни акции с оръжие в ръка. Акции, при които трябваше да опазва нечий живот и да отнема друг. На два пъти се беше разминал на косъм със смъртта при използването на оръжия за масово унищожение, които според особената военна терминология „никога не претърпяват фиаско“. После прекара шест години в Близкия изток, занимавайки се с неща, за които нямаше писмени доказателства и за които не обичаше да мисли.

Беше на хиляди километри от дома, когато съпругата му почина от мозъчен кръвоизлив. Успя да се прибере навреме за погребението и да промълви няколко объркани думи за сбогом на своята партньорка в живота — единствената жена, която беше обичал. Но и до ден-днешен се чувстваше тъй, сякаш й бе изневерил.

Двайсет и четири часа след като я погреба, отново беше в Ирак, завръщайки се към обичайната си работа: да предвиди къде ще се случи поредният самоубийствен атентат и да плаща в кеш на довчерашните врагове на Америка, за да избиват екстремисти, а не американски войници. Дори не искаше да си представи какво ще се случи, ако парите свършат. Единственото му желание беше в този момент да се намира на поне пет часови зони от това проклето място. После се затваряше в стаята си в строго охраняваната Зелената зона, за да оплаква любовта на живота си и да сънува кошмари.

През последната година все по-често се замисляше за оставка, защото предизвикателствата му идваха в повече. В крайна сметка успя да си издейства преместване от Близкия изток. Беше прекарал достатъчно дълго време там и успя да наложи условията си. Дори си позволи малка ваканция, по време на която Хейс му се обади за пръв път. И ето го пак в познатата ситуация, при която един стар въпрос отново надигаше грозната си глава:

Дали и утре слънцето ще изгрее за мен?

Влезе в кухнята, хвърли ключовете на плота и извади една бира от хладилника. После се оттегли в малкия си кабинет и се замисли върху това, което знаеше и което не знаеше. За съжаление второто беше значително по-обемисто от първото. Бръкна в джоба си и измъкна двата съшити листа на заповедта, подписана от Маклин Хейс. Прекрасно знаеше, че кражбата на документи е престъпление, но в момента не се вълнуваше от този факт. Погледна прецизния подпис под заповедта.

Какви мисли са ти минавали през главата, когато си я подписвал, сър?

Вече разполагаше с доказателства за връзката между Хейс и Кар. Това променяше динамиката на мисията му, въпреки че не беше много сигурен как точно. Но в едно беше абсолютно сигурен: заповедта за издирването на Кар беше издадена поради опасенията, че бившият член на „Трите шестици“ разполага с неудобна за правителството и ЦРУ информация. Понякога Нокс трудно правеше разлика между двете институции. Хейс бе споменал, че и Картър Грей е изпитвал същото безпокойство, което го накарало да предприеме мерки срещу Кар, но бил изпреварен от него.

Точно това не му се връзваше. Кар беше посетил къщата на Грей в деня преди нейното взривяване. Което означаваше, че Грей не е имал никакви трудности при издирването му. На всичкото отгоре Кар беше мълчал в продължение на трийсет години. Какво беше накарало Грей, Хейс и ЦРУ да стигнат до заключението, че той ще се разприказва именно сега?

Вероятно Грей бе имал някакво основание да преследва Кар, но не и да го убие. Защо бе заповядал да разкопаят гроба му? Дали целта му не е била да го извади на светло и да го принуди да бяга? Но защо, по каква причина? Нокс имаше чувството, че отговорът на този въпрос лежи в зоната, в която му беше забранено да наднича. В миналото също му бяха „заповядвали“ да не се докосва до разни неща. Заповеди, които беше пренебрегвал.

Очевидно и Хейс имаше някакви причини да иска залавянето на Кар. Може би през всичките тези години го беше смятал за мъртъв. Нокс си представи деня, в който е бил разкопан празният гроб, и реши, че Хейс наистина е бил неприятно изненадан. Ковчег без труп, по дяволите! Хейс вероятно се беше чувствал сигурен в продължение на десетилетия, но това чувство внезапно бе изчезнало. А сега Нокс трябваше да отстрани генералския проблем.

Какво точно се беше случило в Центъра за посетители на Капитолия? Дали Кар беше избил всичките онези хора? И ако е така, защо? Защото са заплашвали живота му? В главата на Нокс се появи споменът за нещо прочетено неотдавна, в което се твърдеше, че някой методично премахва бивши агенти на специалния отдел „Три шестици“. Дали Стоун е бил в списъка? Или го преследваха по други причини? Всичко това беше част от сложен пъзел.

Дали пък Кар не разполагаше с нещо компрометиращо срещу Хейс? Нещо лично? Тази следа беше много интересна, но Нокс не възнамеряваше да тръгне по нея, преди хубаво да си защити гърба. Така или иначе, прескачането на оградата изглеждаше задължително. Дано не го усетеше Хейс…

Беше включил радиото в колата на път за дома. Вниманието му беше привлечено от една новина — много близка до онази, която Стоун беше чул в Дивайн. Властите знаели кой е убиецът и затягали примката около него. Всички пътища за бягство били блокирани.

Какво става, по дяволите?

Грабна телефона и набра номера. Хейс вдигна на второто позвъняване.

— Току-що чух новините по радиото — каза Нокс. — Федералните уж бяха блокирани, но май не е така. Бих искал да съм предупреден в случай, че агентите на ФБР започнат да ми дишат във врата.

— Нямаш никакви причини за безпокойство, Нокс. Аз съм този, който пусна новината. Човек като Кар не може да не следи новините, и то крайно внимателно. Искам да си мисли, че е в капан, защото хората в капан често вършат глупости. И тогава ще се намесим. С това просто ти улеснявам задачата.

Хейс затвори.

— Много ми я улесняваш! — мрачно промърмори Нокс.

Размислите за току-що проведения разговор бяха прекъснати от звъненето на телефона. Изписаният на екрана номер му беше непознат.

— Ало?

— Мистър Нокс, обажда се Сюзан Хънтър. Бих желала да се срещна с вас относно Оливър.

— Не можете ли по телефона? — изправи гръб Нокс.

— Не. Сигурно ви подслушват.

Не можеше да спори. Най-вероятно наистина го подслушваха.

— Добре, ясно. Кога?

— Веднага.