Дейвид Балдачи
Собствено правосъдие (6)

6

Едва задрямал, Стоун се събуди от шум, който най-вероятно се дължеше на побой. Отвори очи и се огледа. Жената до него подрусваше ревящото бебе, а тупаницата се оказа през няколко реда седалки.

Трима срещу един, всичките на около двайсет, когато тестостеронът лесно взема връх над разума. Двама държаха жертвата, а третият я налагаше. Пътниците им подвикваха да престанат, но никой не помръдваше от мястото си. Стоун се огледа за кондуктора, но не видя никаква униформа.

Биеха младежа, когото беше забелязал на съседната седалка. Същият недоволен гимназиален куотърбек, сърдит на целия свят. Върху красивото му лице се стовари кроше, което попадна върху вече отеклата лява буза. От носа му течеше кръв, а опитите му да се отскубне бяха безуспешни. Той риташе, плюеше и ругаеше, но нападателите го държаха здраво. Главният бияч се изсмя и заби тежък ритник в слабините му. Бившият куотърбек се преви на две.

Добре, стига толкова.

Стоун скочи и се спусна напред. Пръстите му склещиха китката на бияча, замахнал за поредния удар. Дръпна го рязко и едва не го събори на пода.

Младежът се извърна към него и гневът му бе заменен от насмешка.

Беше поне десет сантиметра по-нисък от Стоун, но четирийсет години по-млад и двайсетина килограма по-тежък.

— И ти ли си го просиш, старче? — изсумтя той, вдигна юмруци и затанцува около него. Шкембето му се разтресе, месестите му ръце се размятаха, а железата, с които бяха накичени, задрънкаха. Стоун с мъка сдържа усмивката си.

— Пуснете го и всичко ще бъде наред.

— Копелето лъже на карти! — извика един от останалите, хвана куотърбека за косата и рязко го дръпна. — Лъже на покер!

— Мисля, че му дадохте добър урок. А сега го пуснете.

— Кой си ти, че да раздаваш заповеди? — изръмжа дебелакът със стиснатите юмруци.

— Хайде да спрем дотук. Ступали сте го здравата.

— Ама теб не сме.

— Опитвам се да успокоя нещата, нищо повече — отвърна Стоун и очите му пробягаха по лицата на останалите пътници във вагона, предимно възрастни хора. — Стреснахте всички.

— Не ни пука за хората! — Дебелакът заби показалец в гърдите на Стоун. — А ти, старче, ще се извиниш за безпокойството и ще се върнеш на мястото си, ако искаш да не пострадаш. Иначе ще сритам и теб. А може би пак ще го направя, защото не ми харесваш. Кво ще кажеш?

Нервите на Стоун бяха доста опънати след тежкия ден, а фактът, че тези хлапаци не го оставиха да дремне, беше като капак на всичко.

— Сам ли или ще ти трябва помощ от тези приятелчета?

— О, сам, дядка — усмихна се онзи. — И за да отложа малко ритниците, мисля да използвам поне едната си ръка.

След тези думи замахна и Стоун бързо отмести глава.

— Охо, дядката може да танцува! — разшири се усмивката на шишкото. — Бива ли те в танците, старче? — Кракът му се стрелна напред, но Стоун успя да го сграбчи и го стегна в желязна хватка.

Жълтото му лице почервеня от напрежение и той заподскача на един крак.

— Пусни ме! Пусни ме, защото лошо ти се пише!

— Имаш само още един шанс — хладно го предупреди Стоун.

Хлапакът замахна с юмрук, но не улучи.

За разлика от рамото на Стоун, което го фрасна в слепоочието. Десният му пестник се стовари право в носа на дебелака, размазвайки хрущяла му. Хлапакът се свлече на пода и започна да скимти.

Другите двама пуснаха куотърбека и се нахвърлиха върху Стоун. Първият падна като подсечен, получил премерен ритник в слабините и силен удар с глава. Другият изобщо не видя юмрука, който потъна в корема му, а после се стрелна нагоре и помля ченето му. Той рухна на пода до приятелите си, превит на две и стиснал с длани лицето си.

— Какво става тук, по дяволите?

Стоун се обърна. По пътеката тичаше закръглен кондуктор. Държеше портативна радиостанция и клещи за перфориране на билети, а фуражката смешно подскачаше на главата му.

Преди Стоун да отвори уста, единият от хлапаците се надигна и изкрещя:

— Този ни нападна!

Пътниците изведнъж се оживиха и започнаха вкупом да обясняват какво се е случило. Разнесе се неразбираема глъчка.

Кондукторът огледа тримата младежи на пода, после се обърна към Стоун.

— Само вие сте на крака. Наистина ли ги нападнахте?

— Не, просто се защитих от тях. — Ръката му махна към нещастния бивш куотърбек, който беше седнал на пода и бършеше кръвта от носа си. — Бяха хванали това момче и го налагаха, защото мамело на карти. Опитах се да ги спра, но те се нахвърлиха върху мен.

— Добре — кимна кондукторът. — Дайте ми някакъв документ за самоличност.

— Ами техните? — направи учудена физиономия Стоун. — Аз бях само добрият самарянин. Можете да попитате всички наоколо.

— И това ще стане. Започвам с вас, а после ще обърна внимание и на останалите. Да имате нещо против?

Стоун нямаше желание да показва личната си карта. Данните от нея със сигурност щяха да влязат в рапорта на кондуктора и може би щяха да стигнат до очите на онези, които го издирваха. Да не говорим, че картата беше фалшива и нямаше да издържи на обстойна проверка.

— Защо не започнете и свършите с тях, а аз просто ще се върна на мястото си — предложи той. — По принцип нямам нищо общо с този скандал.

— Или ми показвате документ за самоличност, или ще се свържа по радиостанцията с ченгетата на следващата гара! — Кондукторът се обърна към младежите на пода. — Това важи и за вас!

Куотърбекът простена и изплю кръв.

— Момчето има нужда от медицинска помощ — побърза да каже Стоун, после се наведе и докосна рамото на младежа.

— Не ти ща проклетата помощ! — изръмжа той и блъсна ръката му.

Стоун се изправи.

— Мисля, че трябва да повикате лекар — каза загрижено той.

— И това ще стане, ако се наложи — кимна служителят на „Амтрак“. — Но сега искам личната ви карта, сър!

Този май няма намерение да се откаже.

Куотърбекът се изправи с олюляване и изръмжа:

— Слизам от тоя скапан влак още на следващата гара!

— Това си е ваш проблем — сви рамене кондукторът. — Всички можете да слезете.

— Коя е следващата гара? — попита Стоун.

Кондукторът му каза.

— Ако не покажете документ за самоличност, ще се свържа с полицията! — твърдо добави той.

Стоун се замисли за миг.

— А ако и аз сляза на следващата гара?

— Нямам нищо против — рече униформеният, но в очите му се появи подозрение, което не се хареса на Стоун.

Кондукторът се извърна към натръшканите хлапаци.

— Ставайте и сядайте на местата си! Само да мръднете, и ще влезете в ареста! Не се шегувам!

Работата беше на път да се оправи, но точно в този момент се обади онзи с шкембето.

— Искам да повдигна обвинение срещу тоя мръсник! — изскимтя той и посочи Стоун.

— А пък този сигурно ще поиска да повдигне обвинение срещу теб — отвърна кондукторът, сочейки куотърбека. После се извърна към Стоун. — Този човек също. Защото, доколкото разбирам, вие тримата първи сте го нападнали. Какво ще кажеш по въпроса?

Дебелият изсумтя, сви рамене и промърмори:

— Майната му. Да забравим всичко.

— Това е първата умна приказка, която чувам от теб. Следващия път гледай да не правиш скандали в моя влак! Ние от „Амтрак“ не си поплюваме.

След тези думи кондукторът се обърна и продължи към дъното на вагона.

Стоун се върна на мястото си, все още кипящ от гняв. Защо се беше забъркал, по дяволите? Сега се налагаше да прекъсне пътуването.

— Много сте смел — обади се жената до него. — Къде сте се научили да се биете така?

— Едно време бях скаут — разсеяно отвърна той.

— Скаут ли? — погледна го смаяно жената. — Шегувате се!

— По мое време скаутите бяха по-смели момчета, госпожо.

После на лицето му се появи лека усмивка.

— Много добре постъпихте — рече жената.

Усмивката на Стоун се стопи.

Не съвсем, защото се прецаках.