Дейвид Балдачи
Собствено правосъдие (75)

75

— Години наред организации за защита на човешките права като „Хюман Райтс Уоч“ и „Амнести Интърнешънъл“ правят опити да разберат какво става зад стените на „Блу Спрус“ — заключи Кейлъб, след като запозна приятелите си с практиката в затвора. Отново се намираха в дома на Тайри, който бяха превърнали в свой щаб. — Списъкът с нарушения на човешките права е наистина дълъг, но управата упорито отказва да допусне там представителите на „Амнести“ или други правозащитни организации. Господи, дори Русия вече прави това! При един от последните регистрирани инциденти в „Блу Спрус“ няколко затворници са изпаднали в кома и са умрели от електрошоковите палки, но управата на затвора отново е отказала независимо разследване.

Алекс насочи мрачен поглед към Тайри.

— Знам, че ти е брат, но все пак всичко се е случвало под носа ти! — отбеляза той.

— Това е една от главните причини за отчуждението между нас — въздъхна шерифът. — Кой според теб е информирал „Амнести Интърнешънъл“ за това, което се случва в затвора?

— Ти ли? — попита Кейлъб.

— Веднъж успях да проникна там, придружавайки някакви затворници. Поогледах се, без да привличам вниманието. А може би брат ми беше решил, че все пак заслужавам малко доверие. Но нещата, които видях и чух, бяха толкова страшни, че нямаше как да не се обърна към „Амнести“. Разбира се, Хауард разбра и оттогава насам нямам достъп до „Блу Спрус“.

— Истинското име на проклетото място е Скалата на смъртта, за бога! — остро се намеси Анабел.

— Защо след всичко това няма разследване на Отдела за граждански права към Министерството на правосъдието? — попита Хари Фин. — Нито пък от страна на Управлението на затворите на щата Вирджиния?

— Явно правата на лишените от свобода не са приоритет за сегашните федерални и щатски управници — отвърна след кратка справка със записките си Кейлъб. — Ставало е въпрос за щатско разследване, но нещата не стигат доникъде. А Министерството на правосъдието е заето с по-важни задачи. През последните две години този затвор практически е закрит за посещения, което означава, че няма кой да чуе оплакванията на затворниците. На практика те не съществуват.

— Значи Хауард Тайри разполага с лично феодално владение, в което върши каквото си пожелае — избоботи Рубън. — Включително търговия с дрога и задържане на невинни хора.

— Така изглежда — въздъхна Кейлъб.

— Откри ли нещо за втората галерия? — попита Анабел.

— Да. — Кейлъб извади няколко листа, разпечатани в библиотеката. — Тя е била прокопана успоредно на онази със затрупаните миньори. Прочетох един-два вестникарски материала и ги сравних с някои сведения за строителството на затвора. Обръщам ви внимание, че заключенията ми не могат да бъдат съвсем точни, защото никой не публикува архитектурните планове на затворите в интернет. Но спасителната галерия стига чак до върха на хълма, защото там са били затрупани миньорите. За разлика от първата тя не е засегната от експлозията на газ. Именно по тази причина спасителите оцеляват. Известно е, че след инцидента мината е запечатана, но това се отнася до главния вход. Никъде не се споменава за спасителната галерия.

— Когато някой решава да строи затвор, който да е като крепост, той положително ще се погрижи да запуши и тунела, прокопан под основите му — поклати глава Рубън.

— Всичко запушено има начин да бъде отпушено — заяви Анабел, крачейки напред-назад.

— Зная със сигурност, че Хауард взе участие в изготвянето на строителните планове — каза Тайри. — А той не е от хората, които забравят за резервните варианти.

— Но защо би го направил? — вдигна вежди Алекс. — Това засилва опасността от бягство на затворници.

Анабел спря да крачи и се извърна към него.

— От информацията на Кейлъб е ясно, че обитателите на „Блу Спрус“ са държани в единични килии. Оковават ги във вериги и ги претърсват при всяко отскачане до тоалетната, а надзирателите са повече от тях. Времето за разходка е само един час на ден. Явно никой не допуска, че бягството е възможно. Но в случай че държиш канал за разпространение на дрога, положението става съвсем различно. Част от хората ти трябва да напускат затвора, и то редовно, всяка нощ.

— Спокойно биха могли да го правят и от домовете си — възрази Кейлъб.

— От казаното дотук стигам до заключението, че Хауард Тайри е от хората, които искат да контролират всичко и всеки. Бас държа, че управлява подчинените си с желязна ръка.

— Тук си права — кимна Тайри.

— Къде отиват част от кашоните, предназначени за съда? — попита Алекс. — Разбира се, ако приемем, че те съдържат наркотици.

— В затвора — простичко отвърна Тайри. — Това никак не е трудно, защото там се извършват всекидневни доставки на храна и оборудване. А съдебните архиви са отлично укритие, тъй като никой няма да седне да ги проверява.

— Значи подмяната става някъде по пътя — замислено кимна Анабел. — Отклонените кашони отиват в затвора, а оттам поемат по маршрута си. За куриери използват наркозависимите миньори. Всичко това потвърждава първоначалната ми теория. Не е възможно един куп надзиратели всяка нощ да напускат затвора през главния портал, носейки кашони с незаконни хапчета. Хеликоптерът също не върши работа, защото нощните полети привличат вниманието.

— Вероятно става през задния вход — предположи Хари.

— Точно така. Който според мен е именно резервната галерия.

Алекс я гледаше с нескрито учудване.

— Значи откриваме входа на тази галерия и проникваме през него, въпреки че има някаква защита? — попита той. — А после се промъкваме през нея и влизаме в строго охраняем затвор, пълен с въоръжени до зъби надзиратели, които на всичко отгоре припечелват и от търговия с наркотици?!

— Това ми звучи като добър план — възбудено рече Рубън.

— А на мен ми звучи като самоубийство! — гневно отвърна Алекс.

— Мисля, че и двамата грешите — успокои ги с равен глас Анабел.