Дейвид Балдачи
Собствено правосъдие (35)

35

Нокс направи една вечерна визита в Лангли, където поговори с някои свои приятели. Познаваше тези хора от дълги години и им имаше доверие — разбира се, доколкото в днешно време можеше да се говори за доверие. Това, което ги обединяваше, беше неприязънта към Маклин Хейс. Зададе въпросите, които трябваше да зададе, и получи отговори. Част от тях го изненадаха, други — не. Нищо особено като начало, но все пак повече от онова, с което разполагаше няколко часа по-рано.

Оказа се, че ЦРУ беше изгубило един свой агент горе-долу по времето, когато беше изчезнал Джон Кар. Въпросният агент на име Макс Химерлинг, наричан от колегите си „Айнщайн“, беше загинал при катастрофа с хеликоптер в чужбина само няколко месеца, преди да излезе в пенсия. Тялото му било толкова обезобразено, че се наложило да бъде идентифицирано по зъбните отпечатъци. Нокс прояви интерес към случая само защото той беше типичен пример за начина, по който Картър Грей се беше освобождавал от прегрешили свои служители. Химерлинг тогава наближавал седемдесетте, физически износен след повече от трийсет години служба в Лангли. По тази причина присъствието му в горящия хеликоптер някъде из Близкия изток изглеждаше много странно. Но нито ръководството на ЦРУ, нито някой отговорен фактор в правителството на САЩ бе поставил под съмнение обстоятелствата около смъртта на този човек. Изключително ценен кадър за управлението и за самия Картър Грей, той очевидно бе допуснал някаква фатална грешка. Никой не знаеше каква е тя, но от сведенията на своите приятели Нокс стигна до заключението, че въпросната грешка има нещо общо с Джон Кар. За негова изненада се оказа, че архивите на секретния отряд „Три шестици“ не са унищожени. Явно ЦРУ не бе пожелало да се освободи от документите, засягащи част от собственото му минало, и ги беше преместило на тайно място, въпреки че от днешна гледна точка това бе политическа грешка.

И така, Нокс премина към следващата фаза на своето „паралелно“ разследване.

Тя го отведе на няколко различни места, макар да бе сигурен, че хората на Хейс го следят на всяка крачка. Все пак имаше прикритие: провеждаше официално разследване по личното разпореждане на този човек. Нокс стигна до крайната цел на това разследване след многократни маневри, които често го връщаха на отправната точка. Сравнително новият и свръхсекретен подземен архив на Управлението беше разположен върху триста акра в една пасторална местност на трийсет километра от Монтичело — родното място на Томас Джеферсън, близо до Шарлотсвил, Вирджиния. Оказа се, че този терен е бил закупен от ЦРУ двайсет години по-рано на изключително висока цена, която бе ощетила американските данъкоплатци с около единайсет милиона долара. Но това беше най-евтината част на проекта.

Върху посочената площ имаше обори, конюшни, оградени ливади и дори една масивна сграда в колониален стил, която бе фиктивна собственост на мултинационална компания със седалище в Белгия, уж използвана за корпоративни срещи. Разбира се, няколко пъти в годината на тесния, покрит с чакъл път към имението се появяваше кавалкада от лимузини и джипове, в които пътуваха фламандски говорещи бизнесмени. За поддържането на този мит ЦРУ харчеше около един милион долара годишно с дълбокото убеждение, че всеки цент от тази сума е изразходван целесъобразно.

Високоскоростните асансьори, монтирани в колониалната сграда и два от хамбарите в съседство осигуряваха достъп до сложен подземен лабиринт от бетонни тунели, бункери и специални кабинети, които бяха защитени от подслушване и видеонаблюдение. До известна степен това звучеше в стила на Джеймс Бонд, но на практика в САЩ съществуваха още няколко обекта от този тип, разпръснати в различни части на страната. Регистрирани бяха два опита за проникване в тях — един в Невада, втори в северната част на тихоокеанското крайбрежие. Нокс така и не разбра каква е била съдбата на горките смелчаци. Може би са ги обявили за отвлечени от извънземни — един от любимите похвати на експертите по дезинформация, работещи на щат в шпионската централа. Но това също влизаше в цената на мерките за сигурност, на които се радваха американските граждани. Е, с изключение на онези, които са имали нещастието да отворят някоя врата, която не бива да бъде докосвана.

Окончателното завършване на подземния лабиринт бе коствало на американския народ над един милиард долара, като нито цент от тях не фигурираше в официалния федерален бюджет. Опазването на тайните струваше скъпо, а ЦРУ имаше твърде много тайни. Правителството на тази страна разполагаше със стотици милиарди за подобни обекти и строеше циментови градове под полусрутени хамбари.

Докато асансьорът го сваляше под земята, Нокс отново, може би за стотен път, обмисли следващата си стъпка. Той разполагаше с всички възможни пълномощия, но не и с пропуск за мястото, към което се беше отправил. Маклин Хейс беше единственият човек, който можеше да го снабди с такъв пропуск. За да го получи, Нокс трябваше да използва трикове и хитрини. Потните петна под мишниците му се увеличаваха, въпреки че асансьорът го отнасяше към място с постоянна температура от 16 градуса.

Малко по-късно вече крачеше към целта си. По пътя беше подложен на дълги проверки на документите, фотографиране и сканиране на ретината и пръстовите отпечатъци. Мъже с каменни лица го оглеждаха от всеки ъгъл, преди да го пропуснат неохотно. Явно шпионите не обичаха визити дори от колеги, които да им се ровят в нещата. Нокс обаче имаше едно предимство — стар приятел на име Маршъл Сондърс, който работеше тук. Половин час след щателните проверки и сверки той вече седеше в кабинета му.

— Отдавна не сме се виждали, Джо — каза приятелят му, който стана от бюрото си и се здрависа с него. И той като всички останали в подземието беше облечен с дебел пуловер. Нокс вече зъзнеше под тънкото сако.

— От последното ми посещение насам тук е станало доста лъскаво, Марш — отбеляза Нокс.

— Бюджетните съкращения още не са ни засегнали кимна Сондърс. — Предполагам, че си е чист късмет.

Но и двамата знаеха, че това не се дължи на късмет. Няма как да орежеш нещо, което не се вижда.

— Не искам да ти губя времето, Марш — започна Нокс. — Идвам във връзка с една специална мисия, възложена ми лично от Маклин Хейс.

— Информираха ме. Между другото, как е генералът?

— Все така — отвърна Нокс, оставяйки на приятеля си да тълкува репликата както си иска. Маршъл, когото всички наричаха Марш, беше служил под прякото командване на Хейс в продължение на три години. Което означаваше, че ако един ден отиде в ада, със сигурност ще бъде подготвен за онова, което го чака там.

Когато Нокс му каза какво иска да провери, Марш видимо се притесни.

— Не може, без да го попитаме по телефона — промърмори той.

— Сетих се, но късно — кимна Нокс. — Иначе бих взел съгласието му предварително. Но не мисля, че ще имаме проблем — каза той и добави с пресилена усмивка: — Ако случайно изчезна, поне ти ще знаеш каква е причината.

Марш дори не се усмихна на грубата му шега и той усети припарване в стомаха си.

Номерът беше набран и телефонът се озова в ръцете на Нокс.

Гласът на Хейс прозвуча като тътен на приближаваща буря.

— Какво става, Нокс?

— Хрумна ми един по-различен подход към операцията, сър. За целта обаче трябва да проверя едно-две неща, които се намират тук.

— Обясни ми този нов подход. Но първо кажи на Марш да се поразходи.

Един поглед беше достатъчен. Приятелят му стана от стола и излезе. Врял и кипял в професията, той не показа раздразнение от факта, че го изритват от собствения му кабинет.

Нокс се приведе и притисна слушалката към ухото си.

— Попаднах на следа, която води към миналото на Кар.

— Към коя част от миналото му?

— Службата му в „Трите шестици“ — отвърна без колебание той.

— Нокс!

— Помня предупреждението ви, сър, но чуйте теорията ми. Ако Кар действително е бил член на отряда и колегите му са били убивани един по един…

— Отиваш твърде далеч!

— Същото ми беше казано и за Фин и неговата история. Но ако искате да открия Кар, трябва да разбера откъде се е появил.

— Не мисля, че това има някакво значение за…

Очаквал подобен отговор, Нокс побърза да го прекъсне:

— Моите уважения, сър. Но ако вие ще решавате какво има и какво няма значение в разследването, по-добре си потърсете друг човек, който да го поеме.

— Не съм казал, че…

— Ако наистина искате резултати, аз се нуждая от пълен контрол върху моето разследване, сър. Вие ми го възложихте, оставете ме да си върша работата!

Нокс замълча и със стаен дъх зачака. Беше готов да се обзаложи, че Хейс ще реагира по единствения възможен начин, но си даваше сметка, че може да загази заради проявеното неподчинение. Здравата да загази. Един от вариантите беше да се озове в Афганистан, някъде около границата с Пакистан, недалеч от момчетата на Осама.

— Слушам те.

Нокс механично превключи на автопилот.

— Кар несъмнено си дава сметка, че го издирваме. Вече от доста време се укрива. Но вие бяхте прав — той наистина е предан на приятелите си и затова ще се опита да ни държи на максимално разстояние от тях. Същевременно обаче се нуждае от прикритие. От помощ също. — Направи кратка пауза, позволявайки на рибата да захапе въдицата. Искаше да го чуе от устата на Хейс, който нямаше как да се измъкне.

— Мислиш, че ще потърси помощ от някой бивш колега в „Трите шестици“?

Благодаря ти, Господи.

— Нека се поставим на негово място, сър. Той ликвидира Грей и Симпсън и тръгва да бяга. Няма достъп до цивилните си приятели, но знае, че машината е задействана. Трябва да потърси укритие. Преценява, че колегите му от отряда отдавна са се пенсионирали и са минали в дълбока нелегалност. Ако аз успея да разбера с кого от тях е бил близък Кар, вероятно ще го открием. Това е само предположение, но може и да проработи. Знам, че не ви интересува как ще стигнем дотам, важното е да стигнем. Защото и двамата си даваме сметка, че докато Кар е на свобода, възможността да ни навреди става все по-голяма.

Натърти на „ни“ по начин, който казваше „теб“.

Отново замълча и зачака. Едва ли не чувстваше как мозъчните клетки на бившия военен пукат от напрежение, докато преценяваше идеята от всеки възможен ъгъл.

Абсолютно от всеки възможен ъгъл. Дано да не е от реалния.

— Може би си струва да се провери — обади се най-сетне Хейс.

— Добре. Значи ще е съпътстваща линия на разследването. — Макар и заблуждаващи, тези думи бяха за успокоение на Хейс. — Същевременно ще търся и в други посоки. Да се надяваме, че ще се натъкнем на някоя следа.

— Предай слушалката на Марш, за да му дам инструкции.

— Благодаря ви, сър.

Задник такъв!

Двайсет минути след краткия разговор между Хейс и Маршъл беше въведен в най-строго охраняваната зона на най-секретното място на територията на Съединените американски щати.