Дейвид Балдачи
Собствено правосъдие (62)

62

Анабел влезе в ресторантчето и се огледа. Високите столове на бара и част от масите бяха заети.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита келнерът.

— Търся Аби Райкър.

— Тя не е тук. Потърсете я в дома й.

— Във Ферма в лятна нощ ли?

— Коя сте вие?

— Изпраща ме шерифът Тайри.

— О, в такъв случай всичко е наред. Можете да й се обадите по телефона.

— Дайте ми номера, моля.

Аби се обади с плачлив глас и категорично отказа да разговаря. Промени решението си едва след като Анабел й спомена за човека, когото познаваше като Бен.

— Той ми е баща — бързо каза в слушалката тя, а после накратко повтори историята, което беше пробутала на Тайри.

— Бен каза, че жена му и дъщеря му са мъртви — хладно отвърна Аби.

— Майка ми действително е мъртва. Казал ви е същото и за мен, защото така иска да ме предпази.

— Правителствен шпионин значи — въздъхна Аби. — Знаех си, че около него има нещо по-особено, нещо различно…

— Татко е точно такъв, различен. Имате ли представа къде е?

— До вчера беше в болницата заедно със сина ми Дани. После и двамата изчезнаха. Побъркала съм се от притеснения.

— Шерифът ми разказа какво става тук. Мисля, че имате всички основания да се притеснявате. Мога ли да дойда при вас?

— Защо?

— Защото сте единствената ми връзка с татко, поне засега.

— Вече ви казах, че нямам представа къде е. Същото важи и за сина ми.

— Ако си поговорим, сигурно ще си спомните нещо. Моля ви, вие сте последната ми надежда.

— Добре — въздъхна Аби и й обясни как да стигне до имението. След известно време Анабел вече седеше в гостната, а Кейлъб остана в микробуса, паркиран зад къщата. Аби съвестно отговори на всичките й въпроси, но това не донесе нищо.

— Как станахте приятели?

— Той умее да слуша, без да дава оценки — каза Аби, подбирайки внимателно думите си. — Според мен това е рядко срещано качество. Много се надявам да е в безопасност. — По бузата й се търкулна самотна сълза. — Много е особен, но ме кара да се чувствам добре.

— Такъв си е татко. Мислите ли, че синът ви е тръгнал с него?

— Не знам. Дани го пребиха. Ако не беше Бен… — Аби млъкна и вдигна глава. — Всъщност как е истинското му име?

Анабел се поколеба, после отстъпи. Жената насреща й изглеждаше истински загрижена за Стоун.

— Оливър — прошепна тя.

— Ако не беше Оливър, вече нямаше да имам син — промълви Аби. — Готова съм на всичко, за да ви помогна.

— Позвънете ми на този телефон, ако се сетите за нещо.

Анабел подаде листчето на Аби, стисна съчувствено ръката й и си тръгна.

След минута вече седеше в микробуса, дълбоко замислена.

— Какво ще правим сега? — зачуди се Кейлъб.

Рубън само мълчеше и я гледаше.

— Хей, добре ли си? — попита най-сетне той.

— Какво? — стресна се тя. — О, да, добре съм.

— Мисис Аби Райкър е доста заможна — отбеляза гигантът, хвърляйки поглед към голямата къща.

— Да, но е изгубила съпруга си.

— Какво ще правим сега, Анабел? — повтори въпроса си Кейлъб.

Тя замълча, тъй като нямаше отговор.

По дяволите, Оливър! Къде си?