Дейвид Балдачи
Собствено правосъдие (12)

12

— Кой си ти, по дяволите?

Стоун не помръдна. Когато някой ти е наврял в лицето едрокалибрена пушка, резките движения не са препоръчителни.

— Вие ли сте Абигейл Райкър?

— Тук въпросите задавам аз.

Стоун забеляза как показалецът на жената се насочва към спусъка, а лицето й се смръщва.

— Името ми е Бен. Дани Райкър каза, че мога да подремна тук.

— Лъжеш! — заяви жената и показалецът продължи опасното си движение. — Дани замина.

— Току-що се върна — обясни Стоун. — Запознахме се във влака. Сби се с някакви момчета, а аз му помогнах. Контузен е и реши да се прибере за кратко. Аз просто го придружих.

Жената беше около четирийсет и две-три, дребничка и стройна, с тънки бедра — от онези, които не проявяват интерес към храната. В сплетената й тъмна коса проблясваха сребърни нишки. Имаше високи скули с опъната кожа. Красиво лице със зелени очи, които в момента хвърляха гневни мълнии.

— Много ли са го били? — рязко попита тя.

— Не. Един-два отока има, нищо повече. Махнете тази пушка. Ако случайно натиснете спусъка, моите поражения ще бъдат значително по-тежки от неговите.

Жената отстъпи крачка назад, но цевта продължаваше да сочи в една точка между пода и главата на Стоун.

— Каза, че си му помогнал. Защо?

— Бяха трима срещу един, което ми се стори несправедливо. Имате ли нещо против да се изправя? Гърбът ми започва да се схваща.

Тя отстъпи още назад, а Стоун стана и се протегна. Секунди по-късно по стълбите изтрополиха крака и в стаята се появи Дани Райкър. Сцената му се изясни мигом и на красивото му лице с отекла буза се появи усмивка.

— Виждам, че вече сте се запознали.

— Ами да — промърмори Стоун, без да сваля очи от пушката. — Събуждането беше много приятно.

Майката беше видимо объркана.

— Какво, по дяволите, става, Дани? — овладя се тя с цената на известни усилия. — Дълго време се заканваше да се махнеш, накрая го направи и ме съсипа. Изплаках си очите, а сега изведнъж отново си тук. — Цевта се надигна към Стоун. — Но този човек казва, че е за кратко.

— Само се отбих, мамо. Нещата малко се пообъркаха.

— При теб нещата винаги се объркват. — Цевта най-после се наклони към пода. — Този човек твърди, че ти е помогнал при някакво сбиване. И като гледам лицето ти, май казва истината.

— Наистина ми помогна. Тръшна трима, с голи ръце. На всичкото отгоре умее да хвърля нож така, както не съм виждал никога.

Изражението на жената видимо се промени, погледът й омекна.

— Струва ми се, че си малко старичък, за да се правиш на Рамбо — отбеляза тя.

— И според мен, повярвай ми — рече Стоун. — Особено тази сутрин. Значи ти си Абигейл Райкър?

Вместо да отговори, жената тръсна глава и махна към стълбите.

— Сигурно сте гладни. Хайде, слизайте. Кафето е горещо, яйцата — също.

Оказа се, че ресторантчето е почти пълно. Повечето от клиентите бяха мъже на средна възраст с прашни кръгове под очите, облечени в работни комбинезони със светоотражателни ленти на гърба.

— Нощната смяна — поясни Дани.

Стоун изпита странното чувство, че е попаднал в болница. Хората около масите бяха прегърбени и измъчени. Мнозина имаха превръзки на ръцете и краката, стиснали с обезобразени от наранявания пръсти големи чаши кафе. Спуканите им пластмасови каски лежаха на пода, между тежките ботуши. Зачервените очи гледаха разсеяно, въздухът кънтеше от кашлица.

— Гаден начин да си изкарваш хляба — отбеляза Аби, докато ги настаняваше на една свободна масичка край бара. Явно беше забелязала смайването на Стоун.

Пред тях се появиха пълни чинии. През следващите десетина минути изгладнелият Стоун погълна две порции и три чаши горещо кафе.

Аби придърпа един стол и седна до тях. Изчака синът й да изяде четвъртата си препечена филийка, след което протегна ръка и му издърпа ухото.

— Това пък за какво? — попита Дани.

— Заради завръщането ти.

— Бъди спокойна, докато се усетиш, аз пак ще изчезна. Няма защо да си ядосана.

— Не съм казала, че съм ядосана.

— Не си ли?

— Да, ядосана съм!

Решил да прекъсне тази размяна на любезности, Стоун подхвърли:

— А накъде мислиш да поемеш?

— Не знам. Накъдето ме отвее вятърът.

— И все пак?

— Всеки си мечтае за нещо. Може би в Калифорния. Нещо свързано с киното. Висок съм, изглеждам добре.

Защо да не опитам да стана дубльор или нещо подобно?

— Ами колеж? — попита с въздишка Аби. — Такава мечта не е ли минавала през дебелата ти глава?

— Мамо, вече сме говорили на тази тема.

— Аз съм говорила, докато ти предпочиташе да мълчиш.

— Ако не беше травмата в коляното, сега щях да играя в отбора на Техническия университет във Вирджиния. Но не се получи. И какво толкова ще ми донесе ученето? Забрави ли, че едва избутах гимназията?

— Ти не си глупав.

— Никога не съм твърдял противното. Но просто не си падам по книгите.

Аби се извърна към Стоун.

— Ти учил ли си в колеж?

— Имах такива намерения, но вместо това се озовах в армията — рече той.

— Във Виетнам ли?

Той кимна.

— Ето защо се биеш като дявол! — ухили се Дани. — Дано не си от онези шантави ветерани с метална пластина в главата! Нещо като подвижна бомба със закъснител, а?

— Не се шегувай с тези неща, Дани — смъмри го майка му. — Човекът се е сражавал за страната ни.

— Успях да се прибера у дома без пластини — усмихна се Стоун.

— Раняван ли си? — попита с интерес младежът.

— Мисля, че майка ти е права за колежа — смени темата Стоун.

— Хубаво де, готов съм да се запиша веднага. Трябва ми само един чек за сто бона и веднага потеглям за Харвард.

Аби понечи да каже нещо, но в същия момент вратата се отвори и разговорите моментално стихнаха. На прага стоеше едър мъж с безупречна униформа и леко наклонена широкопола шапка. Загрубялото му лице беше насечено от бръчки, но беше хубаво — с решително вирната брадичка, наподобяваща долната част на средновековен шлем. Под шапката се виждаха гъсти черни къдрици. Пръстите на дясната му ръка върху кобура приличаха на ноктите на лешояд, докопал жертвата си.

Очите му бавно обходиха заведението и се спряха на Аби Райкър. На лицето му се появи усмивка. После съзря Стоун и усмивката се стопи.