Дейвид Балдачи
Собствено правосъдие (15)

15

Едрият мъж смъкна широкополата шапка от главата си и се насочи към масата, на която седяха Стоун, Дани и Аби. Имаше великолепната фигура и гъвкавата походка на атлет по рождение. По пътя си стисна множество бинтовани пръсти и потупа още повече гърбове. Приличаше на политик, тръгнал на среща с избиратели.

— Здравей, Аби — застана пред масата той и спря поглед върху Дани. — Мислех, че вече си поел по широкия свят, млади човече.

— Отбих се за малко, шерифе. Нали знаеш, че брадвата ми не сече на едно място?

— Тоя път май не е секла където трябва — ухили се униформеният и махна към подутото лице на Дани. — Момиче или момче?

— Ако беше момиче, със сигурност щях да имам следи от червило по себе си — закачливо отвърна Дани.

— Скоро пак заминава — обади се Аби. — Поне така казва.

Шерифът насочи вниманието си към Стоун.

— А този човек кой е?

— Моят нов приятел — забързано рече Дани. — Бен, запознай се с шерифа Линкълн Тайри.

Едрият мъж протегна ръка.

— Викай ми просто Тайри, Бен. Всички така ми казват. В рода ми е пълно с Линкълновци, още от времето на Гражданската. Приятно ми е да се запознаем.

Здраво ръкостискане, отбеляза Стоун. Силно и добронамерено, без да е агресивно.

Тайри придърпа един стол, сложи шапката си на масата и направи знак на келнерката да му донесе кафе.

— Кога се прибра, Дани?

— Късно снощи или по-скоро рано сутринта. Във влака се сбих с едни типове, а Бен ми помогна. Всъщност натръшка ги и тримата без никакво участие от моя страна.

Тайри кимна. В погледа, който отправи към Стоун, се четеше уважение.

— Благодаря за това. Всички се разтревожихме, когато Дани обяви, че ни напуска. Градчето ни е изолирано и доста различно от външния свят.

— Повечето населени места са различни и същевременно си приличат — кимна Стоун. — Някои ни харесват, други — не.

— Е, да се надяваме, че Дивайн ще ти хареса — засмя се Тайри. — Нали така, Аби?

Жената вдигна чашата с кафе и кимна.

— Градът ни е хубаво място, особено за отглеждане на деца.

— Да, бе! — възкликна Дани. — Я виж от мен какво излезе!

Аби поруменя, а Тайри мълчаливо отпи глътка кафе от чашата, която му поднесе келнерката.

— Ще поостанеш ли, Бен? — поинтересува се след кратка пауза Тайри. — В града рядко идват външни хора. Повечето жители се раждат тук и остават за цял живот. За разлика от нашия приятел Дани.

Младежът само изсумтя.

— Едва ли — поклати глава Стоун. — Просто исках да съм сигурен, че Дани ще бъде добре. Мисля, че скоро ще си тръгна.

— Остани колкото желаеш — рече Дани.

Поканата предизвика притеснение в очите на Аби и Тайри, които се спогледаха. Това не убягна от вниманието на Стоун.

— Съмнявам се, че нещо ще успее да го задържи обади се Аби.

— Човек никога не знае, мамо. Може би Бен се нуждае от малко тишина и спокойствие.

Това хлапе да не би да е ясновидец? — втренчено го погледна Стоун.

— Благодаря, но мисля да си тръгвам — каза той. Перспективата да се задържи в това малко селище му се виждаше точно толкова непривлекателна, колкото да седи на една маса със служител на закона.

— Благодарна съм ти за помощта, която си оказал на Дани — каза Аби. — Ако искаш, остани и довечера горе.

— Не, ти направи достатъчно за мен. Особено след тази богата закуска.

— Бен си търси работа — обади се Дани. — Нещо го е закъсал с парите, а на всичкото отгоре го изхвърлиха от влака заради мен.

— Сигурна съм, че мога да ти намеря нещо — погледна го Аби.

— Благодаря.

— Винаги си добре дошъл и при мен — обади се шерифът.

— Зад решетките ли? — ухили се Дани.

— Не, разбира се — ядосано го погледна Тайри. — Може да преспи за една нощ на нара в задната стаичка. В момента е спокойно, защото нямаме никакви арестанти.

— Те всички са в оня затвор, Скалата на смъртта — поясни момчето. — Снощи минахме оттам и получихме възможност да се насладим на гледката.

— Така и трябва да бъде — не схвана иронията шерифът. — Такива затвори се строят само на уединени места, защото никой не иска за съседи разни типове с доживотни присъди. Но това си има и положителна страна, защото Скалата предлага работа на много от местните жители. Бог ми е свидетел, че те имат нужда от нея. — Махна с ръка към двамата яки мъжаги в сини униформи, които току-що влязоха в заведението. — Ей ги на. Първо ще си напълнят търбусите и ще поемат към затвора.

— Тук работа има само в мината и в пандиза — поясни младежът. — Ако не ти харесва, значи трябва да си вдигаш чуковете.

— Знаеш, че не е така, Дани — сбърчи вежди шерифът. — По главната улица има много магазини с добър оборот. В Дивайн може да се заработва добре и да се живее достойно. Вече не останаха много такива градчета.

— Напълно съм съгласен — кимна Стоун.

Настъпи пауза. Вниманието им се насочи към телевизора на стената, най-вече вниманието на Стоун. Предаваха новини, свързани с убийствата във Вашингтон. ФБР проверявало уликите. Разпитани били няколко души. Никой не се ангажираше с конкретни твърдения, но анонимни висши служители на ФБР били на мнение, че има връзка между убийствата на Симпсън и Грей.

— Надявам се да пипнат мръсника — каза Тайри. — Според мен това е терористичен заговор.

— Ония с пешкирите на главите пак са се разшетали — ухили се Дани. — Ама тук нямат шанс, защото веднага ще бъдат засечени.

— Никак не е смешно, Дани — намръщи се шерифът и докосна кобура си. — Тези фанатици искат да завладеят света. Но едно ще ти кажа: ако случайно някой от тях се появи в Дивайн, аз ще се погрижа да го запозная с доброто старо правосъдие по американски.

Стоун се извърна към Аби.

— Каква работа искаш да ти бъде свършена?

Тайри се изправи и кобурът тихо проскърца.

— Дани, по-късно ще се отбиеш при мен, нали?

Това не беше въпрос.

Дани се усмихна, кимна и се втренчи в рохкия омлет с пържен бекон в чинията си.

— Трябва да се пренесат малко продукти, да се подреди складът, да се измият прозорците и подът — започна да изрежда Аби, отговаряйки на въпроса на Стоун. — Едната от миячките на чинии е болна, можеш да я заместиш.

Стоун кимна, избърса устните си със салфетката и стана.

— Покажи ми кое къде е и започвам.

— Няма ли да попиташ за надницата? — любопитно го погледна тя.

— Оставям това на теб.

— Ти си доста доверчив човек — ухили се Тайри и тръгна към вратата.

Тук грешиш.

Усмивката на Дани се стопи в мига, в който майка му и Стоун изчезнаха по посока на кухнята. Очите му се плъзнаха по лицата на мръсните и уморени мъже, седящи на масите. Довърши закуската си, изгълта кафето и тръгна към изхода. Но пътят му беше препречен от висок и слаб мъж с мазна коса, тридневна брада и намръщено лице, покрито с въглищен прах.

— Здрасти, Лони — поздрави го младежът. — Както винаги изглеждаш отвратително.

— Що си се върнал? — изръмжа онзи. — Нали си беше купил билет за влака, че ти било писнало от Дивайн? И от всички нас.

— Още ли не си разбрал? Обрах шибания влак и ФБР е по петите ми. Нали няма да ме издадеш?

— Много смешно! — изръмжа Лони, измъкна парче дъвка и го пъхна в устата си. С два пръста, които потънаха дълбоко зад зъбите му.

Дани изчака резултата от операцията, но дългият като по чудо не се задави.

— Във всичко търся смешното, Лони — каза той. — Така животът става по-поносим.

— Ще останеш ли тоя път, или ще изчезваш?

— Защо, да не би да ти липсвам? Ако е така, внимавай хората да не си помислят, че си обратен.

Част от свидетелите на този диалог се разсмяха. Кокалестите пръсти на Лони се свиха в юмруци, но Дани сложи ръка на рамото му и меко добави:

— Шегувам се, човече. Още не знам дали ще замина. Обещавам, че ще си първият, на когото ще съобщя решението си. А сега трябва да вървя, защото, докато си бъбря с теб, губя милиони долари, които ме чакат навън, във великия град Дивайн.

Младежът заобиколи Лони, който изведнъж усети погледите на останалите клиенти върху себе си, намусено седна и изстреля дъвката си към старата кутия от кафе на пода до масата.

Докато подреждаше някакви каси и кашони зад бара, Стоун дочу по-голямата част от разговора. Този Дивайн май щеше да се окаже едно доста особено градче.

Вземаш парите и хващаш пътя още преди онзи Тайри с ръка на пищова да е разбрал, че именно ТИ си мръсникът с пешкир на главата.