Дейвид Балдачи
Собствено правосъдие (33)

33

Мобилният телефон на Нокс звънна, но на екрана не се изписа никакъв номер. След кратко колебание той натисна бутона за връзка.

— Ало?

Нужна му беше секунда, за да разпознае гласа отсреща.

— Фин?

— Размислих след нашия разговор и реших, че може би трябва да ви кажа още нещо.

Нокс хвана химикалката и придърпа един бележник, който се търкаляше на кухненския плот.

— Слушам.

— Самият аз бях в Центъра за посетители на Капитолия заедно с Оливър. ЦРУ едва ли ще се изненада от този факт. Картър Грей и сенатор Симпсън също бяха там.

— Какво ви е събрало? Може би сте решили да си направите парти преди официалното откриване?

— Направихме размяна. Синът ми срещу сенатор Симпсън.

— ЦРУ е отвлякло детето ви? — възкликна Нокс.

— В замяна ние пък отвлякохме един американски сенатор.

— Но защо точно Симпсън?

— Стоун има стари сметки за разчистване с него и с Грей. Неприятни сметки.

— Дори за миг не съм допускал, че са били добри приятели — вметна Нокс.

— Както и да е, размяната стана. Предадохме на Грей всичко, което поиска от нас. Включително мобилен телефон с един предварително направен запис, дело на Стоун.

— Какво беше съдържанието на записа?

— Не знам. Но именно той принуди Грей да си подаде оставката като цар на разузнаването.

— Нещо мръсно?

— Така изглежда.

— Предполагам, че след размяната те не са били склонни да ви пуснат да си тръгнете.

— И така може да се каже. Грей имаше свои идеи за оттеглянето ни, живи или мъртви.

Нокс си записваше с бясна скорост.

— Нека ви попитам още нещо. Милтън Фарб стана жертва в тази схватка, нали?

— Там загина. Стоун ни изведе по предварително уточнен маршрут. Сигурен, че Грей ще се опита да ни прецака, той се беше погрижил за резервен вариант. Докато се изтегляхме, един от хората на Грей застреля Милтън. Това накара Стоун да се върне. — Фин замълча за момент и добави: — И аз се върнах с него.

— Защо?

— Той спаси детето ми. А също мен и всички, които са скъпи на сърцето ми. Бях му задължен.

— Ясно, разбирам — промърмори Нокс и стисна химикалката между зъбите си.

— И още нещо. Преди да напусне сградата, Симпсън подвикна няколко думи на Стоун.

— Какви бяха те?

— Каза му, че като важна фигура в ЦРУ и един от ръководителите на „Трите шестици“, лично той е заповядал удара срещу Стоун и семейството му. Жена му е била убита, а дъщеря му изчезнала без следа. Самият Стоун успял да се отърве и минал в нелегалност. Те са му отнели всичко, Нокс. Абсолютно всичко.

— Но защо са пуснали торпедата срещу един от своите?

— Защото е поискал да се оттегли. Дошло му до гуша, но те били на друго мнение — простичко отвърна Фин.

Нокс се отпусна на стола и отправи поглед към малкия двор на къщата, опитвайки се да асимилира чутото.

— Защо ми казвате всичко това? — попита той.

— По две причини. Поради една отдавнашна случка с участието на Грей и Симпсън, аз и семейството ми се намираме под закрилата на американското правителство. Никой няма да ме преследва за това, което бих или не бих казал.

— И аз останах с подобно впечатление — призна Нокс. — А другата причина?

— Все още разполагам със свои източници и те ми помогнаха да ви проверя. Заключението е, че вие сте достоен човек, когото са поставили в трудна ситуация. Вероятно ще ви трябва още един живот, за да се измъкнете от нея.

— Надявам се да грешите, но благодаря за оценката.

— Бих добавил и още нещо: ако продължавате да издирвате Стоун, няма да ви пожелая късмет.

— Това мога да го разбера.

— И не само поради причината, за която си мислите.

— Моля?

— Вече споменах, че бях с него през онази вечер в Центъра за посетители. Той носеше една трийсетгодишна снайперска пушка с допотопна оптика. Насреща си имахме свръхмодерно въоръжен отряд за специални операции на ЦРУ, шест пъти по-многоброен от нас. Но все пак успяхме да се измъкнем, а те останаха там. Никога не бях виждал подобно нещо, Нокс, макар че съм бил тюлен и съм участвал в опасни операции по всички горещи точки на света. Няма друг човек като Оливър Стоун. Той държи на думата си и никога няма да те подведе или изостави. Готов е да пожертва живота си за приятел без нито секунда колебание. Но с нож и пушка в ръце престава да бъде човек. Владее начини за отнемане на живот, за които дори не бях чувал. Ако случайно стигнете до него, едва ли ще имате някакви шансове да се измъкнете жив. Исках просто да ви предупредя.

Фин прекъсна разговора, а Нокс остана да гледа през прозореца. Писалката му чертаеше неразбираеми фигурки върху хартията.

Макар че информацията на Фин беше убедителна и крайно интересна, тя не биваше да се отрази на текущото му разследване.

Но се беше отразила.

Не се изненада от факта, че службата му е замесена в нечисти истории. Това беше част от бизнеса. Но макар и ветеран в света на разузнаването, дълбоко в душата му се надигаше едно особено чувство. Разбира се, ако все още имаше душа. Чувство на изпепеляващ гняв, нарастващо с всяка дума на Фин, описваща живота на Джон Кар. Един достоен мъж, попаднал под ударите на собствената си държава въпреки безспорните си заслуги пред нея.

Доброто и злото винаги съществуваха едновременно и често се смесваха. Справедливостта отстъпваше на несправедливостта и обратно. Нямаше лесни отговори. По който и път да поемеш — труден, лесен или някъде по средата, винаги имаше хора, които да оплюят напредъка ти. Както и други, които да го аплодират. Най-гадното бе, че и двете групи щяха да имат своите основания.

Но колкото повече разсъждаваше, толкова повече се убеждаваше, че каквото и да бе извършил Джон Кар в онова сиво и дъждовно утро преди няколко дни, той заслужава да изживее живота си като свободен човек. За съжаление това не зависеше от Нокс. Инстинктът на следовател му нашепваше, че трябва да провери всяка дума, излязла от устата на Фин. А после щеше да решава.